беше началото: първият удар в сърцето на расата, чиито действия бяха стрували на Империята толкова много. Ботанските техници вече бяха свалили предпазните панели. Премествайки леко хватката си на пистолета, докато клякаше, Навет насочи дюзата към плетеницата от електроника и леко я напръска.
Само че този път остави нещо повече от убиващия металмитите кортреханов разтвор. То трябваше да кондензира по платките и бавно да започне да капе по захранването и вентилационните кутии. Страничният натиск по дръжката на пистолета позволи на малкия резервоар, вграден в нея, да отдели част от специалната смес, с която бе пълен.
Едночасовата проверка при влизането им бе подложила тях и оборудването им на щателно сканиране за всичко, което можеше да роди параноичното ботанско съзнание: оръжия, техника за шпиониране, експлозиви, отрови, приспивателни, киселини и може би още петдесет други потенциални опасности. Но никой не се сети да направи проверка за храна. Не че някой в цялата сграда на генератора, дори металмитите, би намерил точно тази смес даже за съмнително апетитна. Всъщност след като малките паразити бяха изиграли ролята си, бе време да умрат.
Двамата с Клиф прекараха последните два часа в системно пръскане из целия комплекс на генератора, оставяйки отровните следи навсякъде из него. На двайсетина внимателно подбрани места оставиха и от течната храна. Когато свършиха, тежката миризма на кортрехан бе почти като физическа преграда, която трябваше да бъде преодолявана, докато се връщаха към изхода.
— Добре — весело каза Навет, след като най-накрая ги придружиха до охранявания район на входа. — Първата стъпка е направена. Сега трябва да поставите високоговорители, които да увеличат звуците на различните люпила. Така няма да се смесват и няма да се размножават много бързо и ще имат време да се бият помежду си. Дайте време на кортрехана да подейства. Разбирате ли?
— Да — отвърна Трибиа. Сега, когато инопланетяните вече не бяха в пряк контакт с безценната му техника, той не изглеждаше така недоволен. — Колко време ще е нужно?
— О, една седмица сигурно ще е достатъчна — отговори Навет. — Осем-девет дни при всички случаи. Някои люпила се унищожават по-трудно от други. Не се притеснявайте… през това време няма да изядат нищо. Само ще умират.
— Много добре — неохотно каза диспечерът. — Имам само още един въпрос. Казаха ми, че тези животни са доста редки. Как са успели да влязат в сградата?
Навет сви рамене възможно най-небрежно. Основата бе положена, но това не означаваше, че всичко е приключило. Ако ботанците решеха да се върнат и да почистят всичко, което двамата с Клиф бяха напръскали, цялата им работа щеше да е напразна.
— Да сте внасяли нова техника през последните една-две седмици?
Козината на ботанеца настръхна неуверено.
— Преди две седмици дойдоха две апаратури. Но и двете бяха сканирани щателно, преди да бъдат внесени.
— Да, но се обзалагам, че скенерите ви не са настроени за улавяне на форми на живот на метална основа — посочи Навет. Това бе сигурно предположение. Ботанските скенери не реагираха на тварите в дрехите на техниците. — Да ви кажа право, едва ли някой знае откъде идват или как се промъкват. Просто понякога се появяват и създават главоболия. Въпреки това предполагам, че са влезли с апаратурата. Може да хванете няколко и да препрограмирате скенерите си, за да не ви създават повече главоболия.
— Благодаря ви — леко докачено отвърна Трибиа.
Явно ботанците с неговия статут не бяха свикнали недостатъците да им се посочват недвусмислено.
— За нищо — весело отговори Навет. Искрен, но глупав, той беше от типа хора, които приемаха всичко за чиста монета, без да забелязват никакви задни мисли у другите. — Радвам се, че можахме да помогнем. Нали ще ни извадите онова разрешително за търговия?
— Ще направя каквото мога, за да ускоря нещата — каза ботанецът.
А това, забеляза Навет, не беше първоначалното му обещание. Но нямаше значение. След шест дни, ако всичко вървеше по план, Трибиа щеше да престане да съществува заедно с Древстран и онази част от ботанската раса, която звездните разрушители в космоса над планетата успееха да избият. Намерението на Навет бе в този ден да наблюдава унищожаването от борда на един от звездните разрушители и да се посмее от сърце. Но засега бе още рано за смях.
— Много благодаря — весело каза той. — Ако имате нужда от още нещо, обадете ни се.
Двамата с Клиф не размениха и дума по обратни път до магазина. Продължиха да мълчат и когато стигнаха, и не си казаха нищо съществено, докато не се претърсиха един друг с шпионодетектора, скрит в двойното дъно на куфарчето с инструментите им. Претърсването не даде никакъв резултат.
— Немарлива работа — изсумтя Клиф, докато връщаха детектора на мястото му.
— Сигурен съм, че са проверили досиетата ни, преди да ни се обадят — каза Навет и подсмъркна с отвращение, пляскайки се по ризата. Проклетият кортрехан бе попил навсякъде. — Успя ли да видиш къде излиза електропроводът? Аз не бях в тази част на сградата.
— Видях го — отвърна Клиф. — Даже са направили разклонение на един от кабелите, сигурно за новата апаратура, за която спомена Трибиа.
— Но не са отворили стената?
Клиф поклати глава.
— Не са толкова глупави. Не, цялата стена е непокътната.
— Добре — каза Навет и сви рамене.
Щеше да е хубаво да има една еднометрова подсилена, укрепена, многослойна, непробиваема стена по-малко на пътя им. Но така или иначе тя нямаше да ги спре.
— Просто се притеснявам, че може да ни трябват още шест дни преди да успеем — продължи Клиф. — Сигурен ли си, че сместа няма да се разгради за това време?
— Не — увери го Навет. — Сега номерът е да подкопаем електрокабела от заведението на Хо Дин и след това да го срежем, без да активираме сензорите от тук до Одвестарн.
— Мислиш, че са сложили сензори и по кабелите?
— Ако аз отговарях за тях, бих им сложил — отвърна Навет.
— Хорвик и Пенсин ще ни вкарат в заведението, след като го затворят, но няма да разполагаме с безкрайно време. Ще напредваме бавно и сигурно. Шест дни ще ни стигнат.
— Надявам се — каза другият. — Реши ли какво ще правиш с агентите на Новата република? — изведнъж той щракна с пръсти. — По дяволите! Най-накрая се сетих! Уедж Антилис!
— Прав си — каза Навет и се намръщи, когато свърза името с лицето на черноокия. Генерал Уедж Антилис, командир на проклетата Червена ескадрила. Една незначителна група изтребители, която бе причинила повече щети на Империята от всички ботанци, взети заедно. — А това усложнява нещата. Дори и да не са толкова видни фигури от Новата република, едно тройно убийство би предизвикало голям шум — той огледа магазина. Антилис едва ли бе доловил нещо заплашително в един магазин за домашни любимци. Но те стояха до него, когато предавателят му звънна, и разбраха, че двамата с Клиф са поканени в сградата на генератора. — Но пък и едва ли можем да си позволим да ги оставим да душат наоколо — призна той. — Май е време да ги отстраним.
— Това се казва приказка — каза Клиф с мрачно одобрение.
— Искаш ли да се погрижа?
— Сам ли? — повдигна вежди Навет.
— Че те са обикновени дървеняци! — отвърна той. — Поне Антилис. Извън пилотските си кабини са безпомощни.
— Може би — каза Навет. — Но ни намериха. И онази старица изглежда с ума си.
— Тоест?
Навет се усмихна:
— Тоест няма да се справиш сам с тях. Ще действаме заедно.
Моранда отпи от синьо-зеления си ликьор.
— Не знам — поклати тя глава. — Не бих казала, че някой от тях скочи и ми махна.
— Може да се каже и така — кисело отвърна Уедж, който масажираше пулсиращите си слепоочия. Петдесет различни магазини, офиси, сервизи и закусвални. Всичките установени в Древстран, откак бойните кораби бяха започнали да се събират над планетата, всичките посетени лично от него, Коран и Моранда
