Генералът разбра намека.
— Лейтенант, проверете проектора на прехващащия лъч на гнездо номер седем — каза той. — Уверете се, че балансовите настройки са направени изрядно.
— Слушам, сър — отвърна адютантът. Той изгледа замислено Бустър и с бърза крачка се отдалечи по коридора.
— Защо не влезем тук — предложи Бел Иблис и прекрачи прага на една врата с яркочервения знак на медицинско отделение.
— Досега не сте казали много за плана си за набега — започна Бустър, след като вратата се затвори зад тях. — Мисля, че е време да чуя някои подробности.
— Няма кой знае какво за казване — отвърна генералът. — Със „Странстваща авантюра“ ще преодолеем изнесената линия на защитата, а надявам се и главния отбранителен периметър. Останалите единици от оперативната ми част ще излязат след нас от хиперпространството и ще нападнат по петите ни. Ако имаме късмет, имперските сили ще са така заети с тях, че повече няма да ни обърнат внимание.
— Стига първия път, когато ни обърнат, да не ни видят сметката — мрачно отбеляза контрабандистът. — И какво после?
— Доколкото знам, Минор е уникален сред имперските съоръжения — каза Бел Иблис. — Има чифт разузнавателни компютърни станции, поставени в края на тръбата на коридора пътека, която се простира на около сто метра извън централната орбитална база на Убикторат.
Бустър се навъси.
— Странна конструкция.
— Замисълът е да се даде достъп на високопоставени граждани изследователи до компютърната система на архива, без да се налага да влизат в самата база Убикторат — обясни Бел Иблис. — Великият моф Таркин прекарваше много от по-личните си дела през Ята Минор и не искаше политическите му противници да имат дори бегъл поглед върху онова, което правеше.
— Добре, значи има удобна отдалечена връзка с компютрите — каза Бустър. — Но едва ли има също толкова удобен док за скачване, който можем да използваме.
— Има докове за скачване, но за съжаление изобщо не са удобни — отвърна генералът. Гласът му стана сериозен. — Вероятно ще ни се наложи да пробием дупка в стената на тръбата и да вкараме хакера във вакуумен костюм.
Контрабандистът изсумтя.
— Да… пробием дупка в стената на станцията. Това определено ще остане незабелязано.
— Може да остане — каза Бел Иблис. — В това време основната част от военната мощ ще бъде заета с произвеждането на огневи валове от протонни торпеда. Дупката ще изглежда като направена от случайно отклонено торпедо.
— А ако не се хванат?
Офицерът сви рамене.
— Тогава двамата с вас и останалите членове от екипажа на „Странстваща авантюра“ ще трябва да спечелим по трудния начин. Ще трябва да ги задържим достатъчно дълго, за да може хакерът да изтегли копие от документа за унищожението на Каамас и да го прехвърли на някой от нашите кораби.
Бустър отново изсумтя.
— Не се обиждайте, генерале, но май по-лощ план не съм чувал. Какво ще стане с нас, щом получим документа?
Бел Иблис го погледна право в очите.
— Няма значение, какво ще стане с нас — откровено отвърна той. — Ако приемат капитулацията ни, добре. Ако не… ще превърнат „Странстваща авантюра“ в скрап заедно с нас на борда й.
— Момент — каза търговецът на информация и се свъси. Скрита сред главозамайващо противната терминология на стратегията, той забеляза една изключително важна дума. — Какво имате предвид с това „нас“? Мислех, че вие ще бъдете с основната част на флотата.
Бел Иблис поклати глава.
— Този кораб е ключът за операцията — тихо каза той. — Това е корабът, който трябва да оцелее достатъчно дълго. Първо — за да стигне до документа за унищожението на Каамас и след това — за да го излъчи през заглушаването, което Империята ще наложи. Тук ще има най-голяма нужда от мен. И аз ще бъда тук.
— Чакайте само още една проклета минутка — тихо каза контрабандистът и се изпъна в целия си бой, дълъг метър и деветдесет. — Това е моят кораб. Казахте ми, че аз ще бъда капитанът му.
— Вие сте негов капитан — съгласи се генералът. — Аз съм само адмиралът.
Бустър изпусна дълга въздишка между зъбите си. Трябваше да се сети, че Бел Иблис не се бе отказал от нищо. Трябваше да се сети.
— А ако откажа да ви предам командването?
Генералът леко вдигна вежди. Бустър усети кисел вкус в устата си. Хората на Бел Иблис бяха навсякъде из „Странстваща авантюра“. При това положение не си струваше дори да отговаря на въпроса му.
— Да — промърмори контрабандистът. — Знаех си, че ще съжалявам за това.
— Можете да останете, ако желаете — предложи генералът.
— Сигурен съм, че Корускант ще ви възмезди за…
— О, не! — отсече Бустър. — Това е моят кораб и вие няма да го поведете в битка без мен. Точка.
Бел Иблис се усмихна.
— Разбирам — каза той. — Наистина ви разбирам. Има ли още нещо?
— Не, това е всичко засега — мрачно отвърна Бустър. — За три дни можете да обмислите по-добър план.
— Ще се опитам — обеща генералът, обърна се и закрачи към вратата…
— Един момент — спря го Бустър. Бе му хрумнало още нещо. — Казахте, че ще пробием дупка в стената на външната компютърна станция. Какво ще стане, ако вътре има някой?
— Не очаквам вътре да има някой — отговори Бел Иблис.
— Съмнявам се, че още се използва. Освен това не виждам друг начин да изпълним задачата си.
— И все пак какво ще стане, ако вътре има някой? — настоя Бустър. — Сам казахте, че мястото се използва само от граждани. Ако пробием дупка в стената, ще ги убием.
Сянка мина през лицето на генерала.
— Да — тихо каза той. — Знам.
— Е, — каза Клиф и погледна часовника си. — Минаха четири часа. Колко още според теб ще минат, преди да настъпи паниката?
Навет сви рамене и бързо сметна наум. Според Пенсин умелото подпъхване на малките органични бомби с часовников механизъм в дрехите на ботанските техници бе минало като по вода. Бяха минали четири часа, откакто техниците бяха влезли в сградата на древстранския генератор. Нужен бе още час, докато разберат за съществуването на проблема, и след това най-малко още два, за да осъзнаят напълно размера на неприятностите си и да изчерпят всички други възможни начини за справяне с тях…
— Предполагам поне още три… — отговори той на Клиф.
— Няма да бързат да се обадят за помощ на инопланетяни, които трябва да пуснат в сградата.
— Е, ние сме готови. Остава и те да се приготвят — каза Клиф и сви рамене.
Вратата на магазина се отвори и удари дразнещия звънец, закачен над нея. Навет направи физиономията, която Клиф би определил като „откровено глуповата“, и вдигна поглед. И усети как лицето му замръзва. Срещу него стояха двамата военни на Новата република. Клиф тихо се изкашля до него.
— Тихо — изшътка Навет, усмихна се глупаво в допълнение към физиономията, с готовност заобиколи щанда и се насочи към посетителите. — Ден на печалба и радост или както там се казва — каза той с приятния, но настоятелен глас на търговец, решен да направи продажба. — Какво обичате, моля?
— Просто гледаме, благодаря — каза единият, докато двамата минаваха покрай редицата клетки.
Подхождат си, отбеляза Навет. И двамата бяха ниски, с леко прошарени кестеняви коси. Онзи, които беше отговорил, имаше черни очи, а другият — зелени. И сега, след като имперският агент ги приближи, черноокият му се стори познат.
— Разбира се, разбира се — отвърна Навет и заприпка наоколо им като типичен продавач. — Нещо
