определено ли търсите?
— Не точно — отговори зеленоокият и погледна към клетката на полпианците. — Това полпианци ли са?
— Разбира се — каза Навет. И двамата имаха лек корелиански акцент. — Познавате питомните животни.
— Донякъде — отвърна зеленоокият и го погледна с блясък в очите, за който Навет не даваше пукната пара. — Мислех, че ботанците са алергични към тях.
— Да, някои ботанци наистина са алергични — сви рамене Навет.
— И въпреки това сте ги донесли на Ботауи?
Навет направи изненадано изражение.
— Ами да — каза той и се опита гласът му да прозвучи леко докачено. — Това, че едни са алергични към нещо, не означава, че други няма да искат да си го купят. Не всички ботанци са алергични към тях, а и тук има доста други раси… — кихавицата на черноокия прекъсна думите му. — Ето…
виждате ли? — каза Навет и го посочи с пръст, сякаш кихавицата бе някакъв вид оправдание. — Сигурно тук има нещо, към което и той е алергичен. Но въпреки това влязохте, нали? И се обзалагам, че мога да намеря нещо, към което истински да се привържете.
Звънчето на вратата отново се обади. Навет се обърна и видя в магазина да влиза слаба възрастна жена. Дали не беше джебчийката, за която говореше Клиф?
— Здравейте — поздрави я той. — Ден на печалба и радост. С какво мога да ви помогна?
— Надявам се да можете — каза тя. — Имате ли ратер тистсти?
Гърлото на Навет пресъхна. „Какво пък беше ратер тистсти?“
— Май не съм чувал за такъв вид — предпазливо отвърна той. Глупаво беше да се преструва, че има познания, които нямаше. — Но мога да проверя в списъка и да видя дали не можем да ви ги доставим. Що за твари са?
— Немного разпространени — отвърна жената. Гласът й бе небрежен, но тя го наблюдаваше не по- малко внимателно от зеленоокия. — Малки и чевръсти, с жълто-кафяви райета по гърба и прибиращи се нокти. Понякога ги използват като пазачи на жива стока в планинските райони.
— Разбира се! — възкликна Клиф от другия край на магазина. Вторият имперски агент стоеше небрежно облегнат в ъгъла на тезгяха, а пред него нямаше и следа от електронния бележник, който без съмнение се намираше под горния плот. — Имате предвид кордулиански криси.
— О! Кордулиански криси! — възкликна Навет и кимна разбиращо. И за тях не бе чувал, разбира се. — Естествено! Просто не бях чувал за другото им име. Клиф, можем ли да ги доставим?
— Да проверя — отвърна другият агент и се престори, че едва сега вади електронния си бележник и го включва.
— Какви са тези животни? — попита черноокият, който стоеше пред аквариума на маукрените и ги гледаше някак злобно.
— Новородени маукрени — отвърна Навет, застана до него и с обич погледна през прозрачната пластмаса на терариума към малките гущерчета, които неуморно се боричкаха. — Излюпиха се тази сутрин. Сладки са, нали?
— Очарователни са — каза черноокият. Думите му съвсем не прозвучаха искрено.
— Ето ги — извика Клиф. — Кордулиански криси. Да видим…
Предавателят на Навет избипка.
— Извинете — каза той и извади уреда. Внезапно го обзе ужас. Ако това бе обаждането, което чакаха… — Ало.
— Търся собственика на търговския център за екзотични животни Навет — каза скован, но тревожен ботански глас.
— Аз съм — отвърна Навет, борейки се гласът му да прозвучи с неподправено глуповата жизнерадост. Това беше очакваното обаждане. И с проклетия им късмет идваше точно когато двама агенти на Новата република бяха при тях и слушаха. — Какво мога да направя за вас?
— Имаме малък, но неприятен проблем с инсектно нашествие — отговори ботанецът. — Досегашните ни опити да се справим бяха неуспешни. Сметнахме, че като търговец на екзотични животни може да имате предложение, как да се справим с проблема.
— Възможно е — отвърна Навет. — С Клиф се занимавахме известно време с унищожаване на насекоми, преди да се заемем с търговията. Какви са вашите?
— Непознати за специалистите ни — отвратено отвърнаха от другата страна. — Съвсем дребни, не се поддават на нито един от опитите за унищожаване и през произволни интервали всички започват силно да бръмчат.
— Може би са скронки — неуверено предположи Навет. — Те издават дразнещи звуци. Или афрени… един момент. Бас държа, че са металмити. Имате ли някаква електроника или големи машини?
От предавателя дойде сподавен звук.
— Да, имаме немалко — каза ботанецът. — Какво правят металмитите?
— Изяждат метала — отвърна Навет. — Естествено, не точно „изяждат“ метала, а извличат от него ензими, които…
— Не ми трябват физиологични подробности — прекъсна го ботанецът. — Как да ги елиминираме?
— Ами да видим — каза Навет и потърка замислено брадичката си заради агентите на Новата република. В очите на зеленоокия отново светна същият блясък… — Първо трябва да напръскате… Имате ли… да видя… „Кортрехан“? Това е кродиолин трехансикол, ако искате да знаете пълното му име.
— Не знам — отговори ботанецът. — Но съм сигурен, че можем да забъркаме.
— Преди да започнете, се уверете, че ще го прави някой, който е наясно — предупреди Навет. — Няма да постигнете нищо, ако издушите персонала си.
Последва кратка пауза.
— Какво имате предвид?
— Имам предвид да не издушите персонала си, какво друго да имам предвид? — отвърна Навет. В гласа му се прокрадна леко нетърпение. — Трябва да напръскате всичко, което могат да изядат, но също така трябва да оставите и ненапръскани места… — той въздъхна. — Вижте, това не е работа за аматьори. Ние имаме оборудване за пръскане. Използваме го за дезинфекция на клетките. Осигурете ни кортрехана, а ние с Клиф ще свършим останалата работа.
— Невъзможно — остро отвърна ботанецът. — Тук не могат да влизат инопланетяни.
— О! Добре! — Навет сви рамене. Очакваше автоматичното отхвърляне на предложението му. — Просто исках да помогна. Разполагате с достатъчно време да се отървете от едно люпило, преди да е нанесло огромни щети — той се намръщи, сякаш току-що му бе хрумнало нещо. — Само едно люпило е, нали? Когато бръмчат, един тон ли издават или няколко различни?
Отново последва пауза.
— Няколко различни тона — отвърна ботанецът. — Пет, може би шест.
Навет подсвирна.
— Пет!? О, Боже! Ей, Клиф… пет различни люпила. Е, успех! Искрено се надявам да успеете да се справите, преди да започне война между люпилата — и той изключи предавателя. — Пет люпила — тихо повтори имперският агент и поклати глава. — Олеле!
— Ужасно! — каза зеленоокият. Блясъкът в очите му все още не беше изчезнал. — Доста странни животни са тези металмити.
— Понякога идват с корабите — каза Навет и му се щеше да може да разгадае лицето му. Зеленоокият без съмнение изпитваше подозрения. Но дали само по отношение на Навет или и по отношение на металмитите? — Чувал съм, че идват и с миноците.
Предавателят му отново избипка.
— Извинете ме отново — каза той и отново извади уреда. — Ало?
— Отново е полеви диспечер Трибиа — с отвращение каза съшият ботански глас. — Говорих с вас преди минута.
— Да, спомням си — отвърна Навет. — Какво мога да направя за вас?
— Колко ще искате, за да ни отървете от металмитите? — отговори Трибиа.
