— О, не много — каза Навет и внимателно потисна усмивката си. От тона на ботанеца бе ясно, че внезапната промяна на решението не бе негова идея. — Всъщност, докато пръскате с кортрехан… ами вижте… служителят от митниците каза, че ни е необходимо специално търговско разрешително, за да продаваме извън Древстран. Осигурете ни разрешителното и ще го направим безплатно.
— Безплатно? — подозрително повтори диспечерът. Интонацията на гласа му спадна с няколко тона. — Защо сте толкова щедър?
— Виждал съм на какво са способни металмитите — сериозно отвърна Навет. — Нямам никакво желание да печеля в град, където се установяват. И колкото по-скоро започнем, толкова по-добре. Извадете ни разрешителното и пригответе препарата и сме си уредили сметките.
— Сигурно можем да го уредим — с нежелание отвърна Трибиа. — И вие, и техниката ви трябва да преминете през пълна проверка, преди да влезете в сградата.
— Разбира се — отвърна Навет. — Всъщност ще бъде забавно… като в доброто старо време. Кога искате да дойдем?
— След половин час ще дойде да ви вземе въздушна шейна — отвърна ботанецът. Той все още не бе приел изцяло решението, но в гласа му прозвуча известно облекчение. — Бъдете готови за тръгване.
— Ще бъдем — обеща агентът.
Ботанецът прекъсна връзката, без да си направи труда да каже довиждане.
— Човек никога не знае какво ще стане — философски отбеляза Навет и пъхна предавателя в джоба си. — Съжалявам. Искате ли да ви доставим от тези криси, госпожо? Клиф, намери ли нещо в списъка?
— Можем да ги вземем от доставчик на Ейсло… ще пристигнат за два-три дни — отвърна Клиф. — Можем да ги поръчаме и направо от Корду. Така сигурно ще ви излязат по-евтино, но ще се забавят малко повече.
— Днес ли искате да ги поръчате? — с надежда в гласа попита Навет. — Трябва само да ни оставите една десета от стойността.
Възрастната жена поклати глава:
— Първо ще проверя дали ги няма накъде в наличност.
— Ако не ги намерите, заповядайте пак — провикна се Клиф след тримата клиенти, които заедно се отправиха към изхода. — Можем да осигурим експресна доставка на прилична цена.
— Ще го имаме предвид — обеща черноокият. — Благодаря. Може и да се върнем — един зад друг те преминаха покрай витрината и изчезнаха от погледа на Навет, докато предната врата бавно се затваряше след тях.
— Не се съмнявам — тихо прошепна имперският агент.
Той поклати глава и пропъди тримата посетители от мислите си. В момента джебчиите и агентите на Новата република нямаха абсолютно никакво значение. Това, което имаше значение в момента, беше, че малките им бомби с часовников механизъм, вкарани в сградата на генератора с дрехите на техниците, си бяха свършили работата. И беше време с Клиф да свършат своята.
— Да се приготвим — каза той и делово тръгна към задната стаичка. — Не бива да караме ботанците да чакат.
— А това — каза генерал Хестив и набра комбинацията на ключалката — е мястото, кьдето ще работите.
— Добре — отвърна Гент и нервно погледна назад по протежение на дългия коридор зад тях.
Намираха се далеч от главната база и Хестив го увери, че тук вече не идва никой. Но зад гърба му се намираше цялата имперска база Убикторат и младият хакер не можеше да се отърве от усещането, че го наблюдават хиляди неприятелски очи. Вратата се отвори и в лицето го лъхна леко застоял въздух.
— Заповядайте — каза Хестив и махна подканящо.
Момчето влезе в стаята и хвърли кос поглед към генерала. Адмирал Пелаеон бе гарантирал за него. Но въпреки това той си оставаше имперски генерал, а Гент — компютърен специалист от Новата република. Ако този моф Дизра искаше да приключи с него, мястото беше идеално за целта. Хакерът обходи с поглед стаята…
— Това е новият ви временен дом — продължи Хестив. — Какво мислите?
Гент едва го чу. Не можеше да повярва на очите си. Натъпкани в малката стая, се намираха „Еверест 448“, чифт федукови кодиращо-дешифриращи устройства, пет високомощни периферни процесора „Уикстром К220“, един пълноспектров цифров анализатор „Мериланг 1221“…
— Тази техника вероятно не може да се сравнява с онова, на което сте свикнали — извиняващо завърши генералът. — Но се надявам да ви свърши работа.
…А в средата стоеше не какво да е, а чисто нов терминал „Рикос 70“. „Рикос-70“!
— Не съвсем — промълви Гент, все още невярващ на очите си. И щяха да му оставят цялата тази техника? Само за него? — Но ще свърши работа.
— Добре — каза Хестив, прекоси стаята и отвори друга врата, която смаяният хакер не бе забелязал досега. — Жилището ви е тук. Така че няма да ви се налага да напускате помещението. Всъщност може да смените кода на ключалката, след като си тръгна, за да не може никой да влезе, дори случайно.
— Разбира се — отвърна момчето, вече забравило за притесненията си относно сигурността. — Мога да направя кода непробиваем. Кога започвам?
— Когато решите — отговори Хестив. Смътно Гент усети, че генералът го гледа особено. — Знаете как да са свържете с мен, ако ви потрябва нещо. Успех!
— Благодаря — отвърна хакерът, докато офицерът излизаше от стаята.
Лек полъх на въздуха погали лицето на момчето и то остана само. Гент пусна сака си на пода и го бутна с крак към жилищното отделение. Имперските мофи, дебнещите опасности, дори евентуалната гражданска война, заплашваща Новата република, бяха забравени. Той дръпна стола пред „Рикос 70“ и седна. Това щеше да е истинско удоволствие.
Измина цял час в сканиране и проверки под бдителните погледи и недотам внимателните ръце на огромен брой охранители. На Навет му се стори, че го провери едва ли не половината контингент на древстранската сигурност. Най-сетне с очевидната неохота на човек, комуто ситуацията изобщо не допада, но няма възможност за избор, полевият диспечер Трибиа поведе двамата търговци на екзотични животни към по-ниските равнища в сградата на генератора. Към самото сърце на древстранската система за отбрана.
— Внушително — каза Навет на зорките си стражи, докато небрежно оглеждаше залата. — Сега разбирам защо искате бързо да се отървете от тях — и намести банката с кортрехан малко по-високо на рамото си. — Добре — продължи той и размаха тънкия пистолет за пръскане в ръката си. — Първо трябва да ми покажете всички деликатни и важни места, до които не искате да стигнат.
— Не искаме да стигат доникъде — остро отвърна Трибиа. Козината му се наежи.
— Да, да, разбира се — успокои го Навет. — Исках да кажа, откъде да започнем да пръскаме? Най- напред трябва да обработим най-чувствителните части.
Козината на диспечера отново се наежи.
— Има логика — недоволно се съгласи той. Очевидно последното му желание бе да посочи най-важните части на безценния генератор на планетарния им щит на двама човеци. — Насам.
Не че имаше значение, какво искаше ботанецът. Навет бе съвършено наясно с целия комплекс и нито той, нито Клиф имаха нужда ботанците да им показват слабите му места. Но би било нормално един откровено глуповат собственик на магазин за домашни любимци да зададе такъв въпрос. А и му беше интересно да види докъде можеха да стигнат ботанците в искреността си при такава ситуация.
— Можете да започнете оттук — каза Трибиа, спря и посочи една съвършено маловажна резервна комуникационна конзола.
— Добре — отвърна Навет.
Пръскаха петнайсетина минути, полагайки сложните преплетени химически следи, които бяха единственият начин за ефикасно унищожаване на металмитите, когато нещата най-сетне започнаха да стават интересни.
— След това тук — каза Трибиа и покровителствено положи ръка върху една от конзолите, които поддържаха честотата на тока, протичащ между пилоните на планетарния щит.
— Добре — каза Навет. Сърцето му започна да бие по-силно, когато се приближи към конзолата. Това
