видя изгорения плат и гладката здрава кожа, която се показваше под него.
— Не — невярващо промълви тя. — Рамото ми е добре. Добре е… лечебният ти транс…
— Нормално е да си малко замаяна в първия миг — успокои я Люк. — Не се тревожи.
— Не съм се разтревожила — тя раздвижи рамене и се опита да пренебрегне допълнителната вълна иглички, която премина през гърба й. Люк подпря с ръка плещите й и й помогна да се изправи до седнало положение. — Сутрин ли каза, че е?
— Следобед е — поправи се той. — Но веднъж Хан ми каза, че когато и да се събудиш, всъщност е утро.
— Поредното негово обръщане на нещата — каза Мара. — Колко… в реално време… съм спала?
— Около пет денонощия — отвърна Люк. — Полека!
— Да, да — каза тя и потръпна, когато мускулите й се възбунтуваха срещу лошото отношение към тях. — Изумително! Дори вана с бакта нямаше да оправи толкова бързо нещата.
— Имаш голям дар в Силата — каза майсторът джедай и сложи ръка на рамото й. — Това обикновено ускорява лечебния процес.
— Трябва да го науча — решително заяви тя и се огледа. Ароматът, за който бе решила, че й се е присънил, още се носеше във въздуха…
— Някаква печена птица — обясни Люк и кимна към задната част на площадката. — Подарък за добро утро от ком джа.
— Така ли? — възкликна Мара, внимателно се изправи на крака и несигурно тръгна към мястото. Наистина беше печена птица, сервирана в тепсия. — Ужасно мило от тяхна страна. Къде намерихте печка?
— Изпратих Спазващия думата си до изтребителя ти за останалата част от комплекта за оцеляване — обясни Люк. — Бих предпочел да го изпратя до моя изтребител, защото комплектът, който Карде ми даде, е далеч по-пълен. Но след краткия ни сблъсък със заплашващите не изгарят от желание да се разхождат навън.
— И това е расата, която яде огнените трески сурови? — отбеляза Мара и седна до тепсията. — Доста избирателна плашливост.
— Малко по-сложно е — отвърна Скайуокър, седна със скръстени крака срещу Джейд и махна към храната. — Така се сдобихме с подаръка. Решиха, че си им спасила живота.
— Не знам как са стигнали до този извод — каза тя и си откъсна от птицата. — Стреляха по нас, не по тях.
Люк сви устни.
— Всъщност това не е съвсем сигурно. Режещия камъни смята, че заплашващите са стреляли по комджайците, не по нас, докато ти не откри ответен огън. И като си припомням нещата, май са прави.
Мара внимателно отхапа парче от печената птица. Месото бе малко препечено за вкуса й, но съвсем нелошо. А и както шумно й напомняше празният стомах, човек, който не е ял пет дни, много не придиря.
— Интересен извод — каза тя, — но не съм сигурна докъде отвежда. По когото и да са стреляли, факт е, че не харесват непознати.
— Може би — отвърна Люк с по-особен тон. — А може би не е така. Задавала ли си си въпроса, защо заплашващите не са дошли да те търсят в пещерата след злополуката?
— Сигурен ли си, че не са идвали? — попита Джейд с пълна уста.
— Комджайците казват, че не са — отвърна й той. — Прелетели са няколко пъти покрай пещерата и толкоз. Всъщност според Дете на ветровете дори не са претърсили около пещерата.
Мара замислено дъвчеше месото на печената птица, въздържайки се да уточни, че Дете на ветровете не е най-надеждният източник на информация.
— Добре — каза тя. — Да предположим, че заплашващите са загубили интерес към мен. Какъв е изводът?
— Ако просто са загубили интерес, не зная — призна Люк. — А ако не са го изгубили, а само са решили да изчакат, докато сама намериш пътя към Високата кула?
Мара отхапа друго парче месо. Мисълта бе смущаваща. Дори изключително смущаваща с това, че следваше плана, направен в началото на пленничеството й.
— Не знам дали Карде ти е споменал — бавно каза тя, — но ние стигнахме до тази система, като проследихме векторите на два от неизвестните кораби, когато направиха скоковете си в хиперпространството. Тогава предположих, че просто не са знаели, че можем да проследим курса им за няколко микросекунди, след като преминаха на светлинна скорост, но сега вече не съм така сигурна.
— Смяташ, че са искали да дойдеш тук?
— Само така може да се обясни това, че не ме потърсиха, след като се приземих — отбеляза Мара. — Разбира се, ако продължим в тази посока, ще стигнем до въпроса, защо искаха да застрелят теб.
— Може би приемат гостите си само един по един — подхвърли Люк. — А може да не искат да се срещат с никого от Новата република, преди да говорят с теб.
Мара се взря в него. Нещо трепна в чувствата му…
— Това, без да се замисляш ли, го каза, или усети някакво смущение в Силата? — попита тя.
Той поклати глава, все още загледан в тъмнината.
— Не съм сигурен — отвърна Скайуокър. — Но имам чувството, че… няма значение.
— Какво няма значение? — попита Мара подозрително. — Хайде, нямаме време за игрички.
Едно мускулче на бузата му трепна.
— Имам чувството, че искат да видят теб — отвърна той. — Точно теб.
Тя вдигна вежди.
— Поласкана съм. Славата ми продължава да се носи.
— Гълтача на огнени трески каза, че ги чули да говорят за теб — припомни й Люк. — Много ми се иска да зная какво точно са говорили.
От стълбището се чу пляскане на криле. Появи се един от комджайците. Той проговори…
— Благодаря ти, Летящ през шипове — каза майсторът джедай. — Ще отидеш ли да попиташ дали Спазващия думата си е чул нещо ново?
Комджаецът му отговори, разпери крила и изчезна надолу по стълбището.
— Изпратих няколко комджайци да патрулират из по-горните етажи на стълбището и да слушат какво става от другата страна на вратите — обясни Скайуокър. — Летящия през шипове ми каза, че за малко тази сутрин на горните етажи имало раздвижване, но сега всичко отново било спокойно.
— А! — възкликна Джейд и с повече сила, отколкото бе нужно, откъсна още едно парче от печената птица. Проклетите комджайци и проклетите им гласове…
— Нещо не е наред ли? — попита Люк.
Мара го погледна ядно.
— Знаеш ли, Скайуокър, наистина е трудно човек да има някакви собствени мисли, когато си наоколо!
Той я погледна невинно, но и с весели искрици в очите.
— Странно. Спомням си, че не толкова отдавна нямаше търпение да насочиш към мен част от мислите си.
— Тази сутрин гледаме с повече насмешка на миналите си грешки, така ли? — намръщи се Мара.
Той също стана сериозен.
— С повече насмешка не — каза джедаят. — Просто се уча как да ги признавам, как да се поуча от тях и след това да продължа напред. Имах доста време за размисъл през последните пет дни.
— Стигна ли до някакви изводи?
Той я погледна в очите.
— Знам защо не си се обърнала към Тъмната страна — отвърна Люк. — И защо все се стараеш да стигнеш границите на възможностите си в Силата.
Мара отхапа още един къс месо с престорена небрежност и облегна гръб на каменната стена отзад.
— Слушам.
— Същността на Тъмната страна е егоизмът — каза Люк. — Издигането на собствената личност и
