Люк си спомни холограмата на галактиката в командния център и всички планети и ресурси, които Траун бе събрал под властта си. Бяха достатъчни, за да наклонят везните в посоката, която наследниците му изберяха.
— Информация — каза той и потръпна.
Мара кимна.
— Информация.
Люк кимна в отговор и отново погледна към изчезващата сред хълмовете крепост, а Мара върна кораба на първоначалния му курс. Постройката с плосък наклонен покрив, четирите кули зад петата, отделена от тях, несъмнено приличаха на ръка, протегнала се да сграбчи звездите над себе си.
Ръката на Траун.
Скрита под назъбено било на по-малко от километър от крепостта, се намираше дълбока вдлъбнатина в скалата. Мара внимателно преведе кораба под каменния ръб и го сниши възможно най-близо до вътрешната стена.
— Край! — каза тя и изключи двигателите.
В същия миг се почувства смазана от умората и напрежението. Поне за момента бяха в безопасност. За момента.
Дете на ветровете каза нещо от задната седалка. Този път думите му бяха почти разбираеми, но тя бе твърде уморена, за да се опита да ги дешифрира напълно.
— Какво каза? — попита Мара.
— Попита какво ще правим сега — преведе Люк. — Добър въпрос.
— За момента просто ще останем тук — отвърна тя и критично огледа Люк. По дрехите му имаше пет- шест нови обгаряния, които бележеха чиските изстрели, минали през отбраната му. Мара усети как той автоматично потискаше болката. — Струва ми се, че би могъл да прекараш няколко часа в лечебен транс.
— Това ще почака — каза Скайуокър и се взря през капака на пилотската кабина в заобикалящия ландшафт, който бавно потъваше в мрак. — Повредата, която нанесох на тръбите на охлаждането, няма да ги задържи дълго. Трябва да се върнем в крепостта, преди да ни нападнат по въздуха.
— Едва ли ще си направят труда — отвърна Мара и махна с ръка към контролното табло. — Сензорите на изтребителите са доста безполезни за наземно търсене. Предполагам, че ще изпратят пехотинци в районите, където предполагат, че сме скрили корабите си, и това ще е всичко.
— Според теб няма да им мине през ум, че можем да се върнем в крепостта?
— И какво ще направим, ако се върнем?
— Какво искаш да кажеш?
Тя си пое дълбоко дъх:
— Че не бива да се месим в онова, което искат да правят.
Дете на ветровете издаде звук, който наподобяваше доста обезсърчителен коментар. Люк го погледна, след това отново се обърна към Мара:
— Но те са врагове на Новата република. Нали?
Тя въздъхна:
— Виж, барон Фел беше там. Същият барон Фел, който обърна гръб на Империята, когато видя колко безчестни и продажни са станали нещата при Исард и някои от приемниците на Палпатин. А сега отново е с имперска униформа. Промиването на мозъка при човек като него е безсмислено. Трябва да е станало нещо сериозно, което да е променило мнението му така решително.
— Траун?
— До известна степен — каза Мара. — Фел каза, че Траун го е завел в Непознатите райони… и че тогава той се е съгласил да се присъедини към него.
Мара усети как настроението на Люк помръкна.
— Там има нещо, нали? — тихо попита той. — Нещо ужасно.
— Според чисите там има стотици ужасни неща — отвърна тя. — Разбира се, това е само според чисите. Много е вероятно голяма част от опасностите да се окажат безвредни за сила като Новата република. Опасности, които лесно бихме разгромили, ако пресекат границата на Външния ръб… — Мара неловко сви рамене. — От друга страна…
— От друга страна, Фел познава ресурсите ни така добре, както и ние самите — довърши Люк вместо нея. — И въпреки това е тук.
Мара кимна:
— И двамата с Парк са тук. И никой от тях, изглежда, не изгаря от желание да се хвърли срещу Новата република. Доста е показателно, нали?
Дълго време никой от двамата не проговори. Най-сетне Люк се раздвижи.
— За съжаление — каза той — още съществуват Бастион и Империята. Ти каза, че Парк възнамерява да влезе във връзка с тях.
— Да — потвърди тя. Тихата болка в нея се усили. — И не мисля, че настоящото ръководство на Империята ще види нещата в такава далечна перспектива както Фел и адмиралът. Дай им Ръката на Траун, и на мига ще тръгнат срещу Корускант.
Люк отново зарея поглед навън.
— Не можем да позволим това да се случи — тихо каза той.
— Особено ако ресурсите на Новата република са необходими за преодоляване на други опасности — съгласи се Мара и разкопча предпазните колани. — За жалост това означава, че трябва да се върнем и да изтеглим копие на информацията. Така се сдобиваме с шанс да противодействаме на Бастион в привличането на чисите на страната на Империята.
Тя усети как Люк отърсва умората от съзнанието си.
— Права си — той също разкопча предпазните колани. — Ако можем да заведем Арту до компютърен вход…
— Чакай, чакай! — възрази Мара, пресегна се и сложи ръка на рамото му. — Нямах предвид веднага. Никъде няма да ходим, докато не излекуваш изгарянията си.
— Не са страшни — възрази Люк и сведе поглед към следите по дрехите си. — Мога да се оправя.
— Вярвам ти — каза тя. Умората и собствената й болка прибавиха нежелана нотка на подигравка в думите й. — Ще го кажа по друг начин: няма да отида никъде с теб, докато не се излекуваш. Едва успя да се справиш с последната атака… не искам да пилееш концентрацията си по стари рани, които можеш да излекуваш с няколко часа почивка. Разбра ли?
Той я погледна ядно, но зад погледа му Мара усети неохотното му съгласие.
— Печелиш — каза джедаят с въздишка и отново се отпусна в седалката. — Но веднага да ме събудиш, ако стане нещо. Ще поставя фразата „Добре дошъл отново“, за да ме извадиш от транса — Мара кимна. — А дори и да не се случи нищо, ме събуди след два часа — добави той и затвори очи. — За не повече от два часа те ще успеят да преместят повредените кораби и да извадят другите от задните редици. Трябва да се върнем преди това, ако искаме да спрем Парк да предаде крепостта на Бастион.
И без да дочака отговор, пое дълбоко въздух и отпусна глава на облегалката. Мислите и чувствата му се проясниха и избледняха и Люк изпадна в транс.
— Не се тревожи за Бастион — тихо каза Мара. — Аз ще се погрижа за него.
В продължение на няколко секунди тя стоя, гледайки лицето му. Вихър от чувства мина през мрака на стаената й болка. Познаваха се от десет години. Десет години, които можеха да са изпълнени с приятелство. Години, които Люк бе пропилял в самотно и арогантно-глупаво странстване през царството на безполезната болка и съмненията.
Мара нежно прокара пръст през челото му, отстранявайки няколко паднали кичура коса. И все пак те бяха тук заедно и мъжът, когото някога бе толкова уважавала и харесвала, най-сетне се бе върнал на предначертания за него път. А може би двамата бяха застанали на предначертания за тях път.
Зад нея прозвуча колебливо въпросително пиукане.
— Лечебен транс — отвърна Мара на малкия дроид, махна предпазните колани и се надигна от седалката. — Ще се оправи. Наглеждай нещата!
Дроидът отново изпиука, внезапно станал подозрителен.
