Без помощта на лостовете бе доста по-трудно да завърти оста, но мисълта за въоръжените чиси, които нахлуваха в хангара, бе достатъчна мотивация, за да се справи. Десет секунди по-късно вратата бе заключена.
— Това няма да ги задържи дълго — предупреди Мара. — Ако не успеят да я отворят, могат да се качат пеш на покрива и да ни пресрещнат от другата страна.
— Знам — отвърна Скайуокър и надзърна покрай редиците машини. Както и предположиха при първия си оглед, цялата предна част на хангара бе широко отворена и пред нея имаше лек навес, който да предпазва машините от дъжд и нападение. Строителите на крепостта едва ли бяха предвиждали хангарът да е толкова пълен. — И все пак вероятно ще ги забави достатъчно, за да можем да вземем една машина и да изчезнем.
— Тогава единствената ни грижа остават кулите — предупреди Мара, мина покрай него и клекна между два от корабите. — Трябва да вземем някой от по-предните — каза тя през рамо. — Ще се опитам да запаля някой. Ти се погрижи останалите машини от първия ред да не могат да ни последват.
— Разбрах — извика в отговор Люк. — Арту, вземи Дете на ветровете и иди при Мара… помогни й да разгадае системите на кораба. Режещ камъни, ти най-добре тръгвай с твоите, докато е възможно. Благодаря за помощта.
— Нашият дял е платен, майстор Уокър на Скай — каза комджаецът. Тонът му бе съвсем леко застрашителен. — Твоят дял е да ни спасиш от заплашващите, както обеща — после той и другите комджайци прелетяха над редиците кораби и изчезнаха в сумрака.
— Ще направим всичко възможно — отвърна Люк след него.
След това на два пъти провери вратата и се присегна със Силата към коридора. Беше празен. Явно чисите не бяха толкова глупави, че да си губят времето с непробиваемия черен камък. След трийсет секунди, следвайки шума от движението на колелата на Арту по камъка, Люк стигна началото на хангара.
Дете на ветровете отново полагаше големи усилия да запази равновесие върху купола на Арту, който неспирно се въртеше напред-назад. Люк огледа първата редица кораби и забеляза празнината в стройната редица. Една машина липсваше. Мара не се виждаше никъде.
— Арту, къде е Мара?
Дроидът изпиука и продължи да се оглежда. Люк надникна навън в мъждивата слънчева светлина и се присегна със Силата…
— Какво чакаш? — попита Мара и изскочи зад гърба му.
— Трябва да обезвредим тези кораби.
— Чакахме теб — отвърна Люк и се навъси.
Мрачната тайна още владееше съзнанието й. Но този път имаше нещо ново. Всички нюанси на съмнения и несигурност бяха изчезнали и на тяхно място се бе появила дълбока и горчива тъга. Нещо изключително важно току-що се бе случило…
— Ами недей да ме чакаш — ниско отвърна тя и удари освобождаващия панел на кораба, който се намираше до тях. Входният люк се отвори и от него се спусна стълба.
— Един от корабите липсва — посочи Люк.
— Знам!… Парк спомена, че идва насам — каза Мара и скочи на стълбата. — За него не можем да направим нищо. Хайде, залавяй се за работа!
Тя изчезна във вътрешността на машината.
— Добре — тихо промърмори майсторът джедай, присегна се със Силата и вдигна Арту, за да го намести в дроидната ниша зад Мара. След това застана до следващия кораб в редицата и бързо го огледа. Беше три пъти по-голям от неговия изтребител. Четири соларни панела, същите като на имперските изтребители прехващачи, се сливаха със странното чуждоземно очертание. Отдолу по всяка вероятност се криеха тръбите на охлаждането.
Скайуокър се мушна под носа на машината. Ето ги. По един чифт, който минаваше по цялото протежение на изтребителя от двете му страни и образуваше незабележимия, но характерен звездообразен профил на тръбите на охлаждането. Четири бързи движения с лазерния меч и тръбите вече не можеха да охлаждат нищо. Люк заобиколи колесарите и застана под следващия изтребител.
Бе обезвредил седем кораба и му оставаха още толкова, когато долови промяната в настроението на Мара. Бавно, с несръчните движения на пилот, който не е свикнал с машината си, корабът, в който тя се намираше, се вдигна на половин метър от земята и леко се понесе напред. Предавателят на Люк избипка…
— Не сме сами — напрегнато прозвуча гласът на Мара.
Джедаят се съсредоточи и усети бдителните съзнания на чисите и създадените от йосаламирите празни пространства, които приближаваха по покрива.
— Изчезвай бързо… аз ще се опитам да ги задържа.
И тя изчезна бързо. Докато Люк довършваше работата си по обезвреждането на останалите седем изтребителя, вътрешността на хангара потъна в блясъците на престрелката: меките сини заряди от оръжията на чисите и по-ярката синя светлина от кораба на Мара. „Готов съм“ — насочи той мисълта си към нея и побягна към отвора, откъдето като че идваше по-голямата част от по-ярките сини изстрели. Той стигна до отвора и предпазливо надникна зад ъгъла… „Бъди готов!“ — премина потвърждението на Мара през главата му. Похитеният от нея кораб подмина навеса и се приземи грубо сред порой искри.
Люк беше готов. Машината подскочи още веднъж, но той вече бе заобиколил опашката й и тичаше към другата страна на изтребителя. Входният люк бе още отворен. Подсилвайки мускулите си с помощта на Силата, майсторът джедай се хвърли, хвана вратата и се изтегли във вътрешността, просвайки се по лице на палубата.
— Давай! — провикна се той към Мара и се присегна със Силата към вратата, за да я затвори.
Корабът вече пореше небето. Ревът на двигателя частично заглушаваше ударите на чиските изстрели по корпуса.
— В безопасност ли сме? — разтревожено попита Дете на ветровете.
Седеше притиснат към облегалката на най-задната седалка, впил нокти в предпазните колани.
— Така мисля — успокои го Люк, заслушан в ударите по корпуса, докато Мара набираше височина. — Изглежда, разполагат само с противопехотни оръжия. Освен ако не съумеят бързо да извадят по-тежкото си въоръжение…
— Люк, ела! — дойде напрегнатият глас на Мара от пилотската кабина.
Той се изправи и насочи съзнанието си към нейното. Тъмната мисъл продължаваше да витае в нея, макар и стаена в подсъзнанието й. Но сега тя бе потисната от нещо друго, което джедаят не можеше да разгадае. Люк мина покрай дроидната ниша на Арту и се отпусна в седалката на втория пилот.
— Какво има? — попита той.
— Погледни крепостта — каза Мара и леко завъртя кораба.
— Оръжейните кули ли? — попито отново Люк и се присегна със Силата, докато крепостта лениво изплува пред очите му.
Не виждаше и не долавяше никакви признаци, че чисите се готвят за стрелба. Той погледна към контролното табло за екраните на сензорите…
— Забрави за момент логистиката и стратегията — грубо каза тя. — Погледни крепостта! Погледни я!
Джедаят сбърчи чело и отново погледна. Видя крепост, стени, плосък кръгъл наклонен покрив с хангар в средата, четири оръжейни кули на централния покрив, една цяла кула, разположена по-напред от останалите…
— Погледни я — по-меко повтори Мара.
И тогава той видя това, което досега му бе убягвало.
— О, звезди на Алзераан! — възкликна той.
— Забавно, нали? — каза Мара. Гласът й прозвуча странно. — Автоматично отхвърлихме идеята, че може да е някакво супероръжие. В един глас заявихме, че Траун никога не е използвал супероръжия.
— И въпреки това се оказа именно това. Единственото супероръжие, което Траун използваше. Единственото, което му бе нужно.
