— Излизам — отвърна тя и провери дали бластерът на китката й и лазерният меч са закачени по местата си. — Не се притеснявай. Ще се върна.
Мара се промуши покрай малката машина, пренебрегвайки потока от коментари и въпроси, и отвори изходния люк. Дете на ветровете прелетя покрай нея в мига, когато вратата се отвори, поцвърча няколко секунди и изчезна в сгъстяващия се мрак.
За момент Мара погледна назад, към главата на Люк, която се виждаше над облегалката, питайки се дали не се е досетил за плана й. Невъзможно беше. Тя внимателно го бе запазила в тайна в себе си, зад психическите прегради, които Палпатин толкова отдавна я бе научил да издига. Старият Люк, онзи, обсебеният от манията да решава всеки проблем сам, щеше да премине през преградите, за да разбере истината. Новият Люк нямаше да го направи никога. По-късно вероятно щеше да съжалява за пропуска си. Но щеше да е късно.
От нея зависеше Парк и чисите да не предадат на Империята тайните на Ръката на Траун. Тя щеше да ги спре. Независимо от цената.
Малкият астромеханичен дроид я гледаше безмълвен. Стойката му напомняше уплашено дете.
— Не се притеснявай — успокои го тя. — Ти само го наглеждай!
Арту издаде окаян стон в знак на потвърждение. Мара се присегна напред със Силата, обърна се и заслиза по стълбата. Щеше да ги спре. Независимо от цената.
ГЛАВА 30
Дори късно през нощта древстранският космодрум бе като кошер. Забързани по работата си, пешеходците и превозните средства хвърляха дълги сенки на ярките светлини на лампите. „Тази светлина, помисли са Навет, докато вървеше, ще превърне космодрума в идеална мишена за бойните кораби в орбита над планетата.“ Дали същата мисъл не караше тълпите край него да бързат?
Имперският агент тихо свирна и незабавно получи отговор от един куп щайги, подредени вдясно от него. Той ги заобиколи и завари Клиф, който го очакваше.
— Докладвай — тихо каза Навет.
— Готови сме — също така тихо отвърна Клиф. — Тя влезе преди около час и изключи всичко. Дадох на късо една от лампите, за да имаме възможност да влезем.
Навет се показа иззад щайгите и внимателно погледна. „Сидонски омиротворител“ на старицата кротко седеше на площадката си за кацане. Светеха само габаритите му. Дълга сянка от друг куп щайги се простираше почти до затворения му входен люк.
— Изглежда добре — каза той. — А агентите на Новата република?
— Интересен въпрос — отвърна Клиф. — Набързо влязох в компютъра на космодрума. Според дневника са си тръгнали.
Навет се намръщи.
— Къде?
— Нямам представа — отговори Клиф. — Но направих глобално търсене на регистрацията и идентификацията на двигателите. Не личи да са кръжили около Ботауи и да са кацнали отново. Тук или другаде на планетата.
— Интересно — промърмори Навет и потърка брадичката си, загледан в „Сидонски омиротворител“. — Или сме ги заблудили напълно, или са ги призовали спешно. Сега Червената ескадрила е под разпореждането на Бел Иблис, нали?
Клиф кимна.
— Смяташ ли, че Бел Иблис е намислил нещо?
— Тази досадна ходеща торба все намисля нещо — отвърна Навет. — Но това не е наш проблем. Ще изпратим съобщение до Бастион, нека те да се занимават с него. А в момента…
— той извади бластера си от скрития под дрехите му кобур.
— …си имаме наша досадна ходеща торба, с която трябва да се справим. Хайде.
Двамата имперски агенти се измъкнаха от прикритието на сянката и се насочиха към „Омиротворителят“, наострили уши и очи. Стигнаха до кораба и заеха бойни позиции от двете страни на входния люк.
— Отвори го — тихо каза Навет, държейки бластера си в готовност и опитвайки се да гледа във всички посоки едновременно.
Антилис можеше да е изпратил други агенти на Новата република… Приглушеното щракане на шперца на Клиф бе последвано от тихо съскане и люкът плавно се отвори. Вътрешната му повърхност се превърна в рампа. Навет се огледа за последен път, изправи се и бързо се изкачи по рампата.
С изключение на слабите светлини, които очертаваха коридорите, в кораба бе тъмно. Имперският агент чуваше лекото дишане на Клиф зад себе си. Двамата се отправиха към жилищния отсек. Там също нямаше признаци на живот. Старата жена сигурно вече спеше. Той застана до първата врата в коридора и я отвори…
И изведнъж навсякъде около тях стана светло. Навет мигновено коленичи, проклинайки тихо и премигайки от внезапната ярка светлина, която го бе заслепила. Клиф го удари по рамото, докато заемаше същата позиция, опирайки гръб в неговия.
— Няма никой — процеди той.
— Тук също — каза Навет и направи гримаса, когато очите му най-сетне привикнаха към светлината и той осъзна, че това бяха редовните светлини на борда.
Нямаше стрелци, нямаше автоматично оръжие, нито дори изгарящи очите светкавици. Но тогава какво стана?
— Добър вечер, господа — прозвуча нечий глас в напрегнатата тишина.
Гласът на старата жена.
— Клиф… — процеди Навет и се огледа. От неговата страна все така нямаше никой.
— Не, не съм тук — самодоволно увери гласът. — Аз съм запис. Няма да навредите на един запис, нали? — тя изсумтя.
— Разбира се, като се има предвид що за хора сте, дори на него бихте се опитали да видите сметката.
— Там — посочи Клиф.
Полускрит зад един кабел видяха електронен бележник с включено записващо устройство.
— Сигурно се мислите за голяма работа — продължи старата жена. — Да се перчите посред бял ден, да премятате трудолюбивите ботанци!
Навет приближи до електронния бележник. Лежеше си, все едно небрежно захвърлен между кабела и стената.
— Съжалявам, че така грубо спуках сапунения ви мехур — каза старицата, — но не сте толкова умни, колкото си мислите. Изобщо не сте толкова умни!
Навет улови погледа на Клиф и кимна към спалните. Другият агент кимна в отговор, излезе в коридора и тръгна към най-отдалечената врата. Прилепил гръб към стената, Навет насочи бластера си по протежение на коридора, който водеше към пилотската кабина. Гласът може би бе само за отвличане на вниманието.
— Днес следобед говорих с едни приятели — продължи гласът от записа. — Казаха ми, че всеки път, когато се опитат да идентифицират голямата лоша групировка „Мъст“, която вдига толкова много шум, тя сякаш се изпарява. Нещо като сапунения мехур, за който току-що споменах… Въздух под налягане, напомпван от… шепа имперски агенти.
Навет улови движение с крайчеца на окото си, погледна и видя Клиф, който излезе от отсека на спалните, клатейки отрицателно глава. След това кимна към товарния отсек и въпросително вдигна вежди.
— Така че, момчета, явно нещата се свеждат само до вас и мен — заключи старата жена. — Моите приятели от Новата република си тръгнаха… както навярно вече знаете… а огромната организация, която се преструвате, че представлявате, не съществува. Така че… само аз и вие. Сигурно ще е забавно.
Клиф втренчено гледаше Навет. На лицето му бе изписано изумление.
— Какви ги говори? — тихо попита той. — Предизвиква ли ни?
