Навет сви рамене.
— О, заповядайте в кухнята. Вземете си каквото желаете — добави старицата. — Особено онзи, дето днес цял ден държеше под наблюдение кораба ми. Извънредно изтощителна работа. Човек така ожаднява… Само после да приберете всичко в хладилника. Е, ще се видим по-късно. Всъщност не е задължително вие да ме видите.
Чу се тихо щракване и записът свърши.
— Тази жена е луда — обяви Клиф и се огледа. — Има ли изобщо някаква понятие, с кого си има работа?
— Нямам представа — отвърна Навет и замислено изгледа електронния бележник. — Спомена, че знае, че сме имперски агенти. Но не каза и дума за прикритието ни. Нито пък, че знае, че говори на нас.
Клиф изсумтя.
— Значи събира информация.
— Събира информация — кимна Навет. — И то сама. Ако имаше някакви доказателства или официална подкрепа, щеше да е подготвила нещо повече от светлинни номера и записи. Явно планът й засега е просто да ни смути.
— Какво ще правим? — попита Клиф. — Ще я следим ли?
Навет потърка брадичката си.
— Не, мисля да се оттеглим — бавно каза той. — Ако пак се завърти около нас, ще я познаем. Но след като Антилис и партньорът му си тръгнаха, няма толкова лесно да успее — агентът хвърли поглед към пилотската кабина. — Освен ако не е още тук и не ни гледа — поправи се той и подхвърли бластера в ръката си. — В такъв случай няма да живее дълго.
— Така те искам — промълви Клиф.
— Но внимавай — каза Навет. — Може да е поставила капани.
Двамата агенти прекараха още един час на кораба в щателно претърсване, преди да си тръгнат. След края на записа те се приближиха само три-четири пъти до скрития в електронния бележник предавател, който Моранда бе заложила, за да подслуша разговорите им. Гласовете им звучаха доста раздразнено.
Наблюдавайки от скривалището си зад купа щайги на петдесет метра от кораба, старицата ги видя как се измъкнаха от „Сидонски омиротворител“ и се сляха със забързаното движение на улицата. Значи беше права. Както и Коран и Уедж. Хората на Империята бяха тук и замисляха нещо. При това бяха силно разтревожени, готови да поемат риска да извършат убийство на космодрума. Много интересно!
И освен ако ушите не я лъжеха, невнимателният разговор до подхвърления електронен бележник бе издал самоличността им: „откровено глуповатите“ собственици на търговския център за екзотични животни. Разбира се, едно беше да знае, а съвсем друго да го докаже. Вероятно за пръв път в живота й огромната пропаст, която обикновено я отделяше от закона, бе срещу нея.
Двамата имперски агенти вече се бяха слели с потока пешеходци. Най-вероятно бяха имперски разузнавачи или хора от тайния отряд на Убикторат. И в двата случая бяха специалисти, които знаеха какво правят. За съжаление представителят на Новата република в Древстран нямаше да прояви интерес без доказателства. Както и ботанците. Всъщност в Ботауи вероятно още бяха в сила няколко съдебни постановления срещу нея. Значи ботанците отпадаха като възможност.
Двамата мъже се изгубиха в тълпата, поемайки на запад. Вероятно вече бяха напуснали космодрума. Но Моранда отдавна знаеше, че на „вероятно“ не може да се разчита. Силно раздразнени от измъкването й, двамата навярно бяха оставили наблюдателно устройство.
Тя извади манерката от джоба си, отпи една голяма глътка от зеления ликьор и погледна часовника си. След още два часа или дори три щеше да е безопасно да излезе от скривалището си.
— Чудесно е, че те чувам, Хан! — прозвуча гласът на Лея по високоговорителя на „Дамата на късмета“. Облекчението й бе недвусмислено. — Толкова се тревожех.
— Скъпа, работата беше съвсем обикновена — отвърна съпругът й, лекичко преиначавайки истината. Щеше да има достатъчно време, за да й разкаже какво точно се бе случило по време на краткото пътуване до Бастион. А и последното, което искаше да съобщи по Холонет, дори кодирано, бе, че върховният адмирал Траун наистина е жив. — Важното е, че се прибираме невредими у дома — добави той.
— Радвам се — каза Лея. В гласа й се прокрадна слаба надежда. — Успя ли?…
— Да — отвърна той след кратка пауза. — Поне така мисля.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че взехме това, за което тръгнахме — отговори Хан. — Но… имаше известни усложнения. Да спрем дотук засега, какво ще кажеш?
— Добре — неохотно се съгласи жена му. Все пак и тя беше наясно не по-малко от него за ограниченията, наложени от Холонет. — Но не се връщай в Корускант. Аз съм на път за Ботауи.
— Ботауи?!
— Да — каза Лея. — Пътувах за Корускант, когато разбрах, че президентът Гаврисом е на Ботауи и се опитва да посредничи за разпръсването на бойната флота, която се е събрала там.
— О! — възкликна Хан. Преди десет дни я бе оставил на Малък Пакрик и вече отдавна трябваше да е на Корускант, а не на път за там. Да не се бе случило нещо на срещата с Бел Иблис? — Гостът ти да не се е забавил? — заобиколно попита бившият контрабандист.
— Гостът пристигна точно навреме — отвърна жена му. — Само че не онзи, когото очаквах. След това ми се наложи да направя едно малко пътуване.
— Какво малко пътуване? — сви Хан юмруци. — Как си?
— Добре съм — побърза да го увери жена му. — Просто нещата се развиха различно от очакванията ми. Свързано е с причината, поради която трябва незабавно да говоря с Гаврисом.
— Добре. Тръгваме за Ботауи — каза Соло. — За два-три дни ще стигнем.
— Аз ще съм там най-рано утре.
Хан отново се намръщи. Добре щеше да е, ако можеше да стигне преди нея. Съдейки от чутото, небето над Ботауи бе като барутен погреб.
— Внимавай, Лея!
— Ще внимавам — обеща тя. — Радвам се, че с теб всичко е наред. Веднага ще се обадя на Гаврисом и ще му предам добрата новина за приключването на задачата ти.
— И му кажи, че няма да му го дам, докато не ти обещае истинска почивка, когато всичко свърши — предупреди съпругът й.
— Непременно — обеща тя.
— Добре. Обичам те, Лея.
Той почти я видя да се усмихва.
— Знам — отвърна тя, както някога. — До скоро.
С въздишка бившият контрабандист прекъсна връзката. До Ботауи бяха два дни път, а Лея щеше да е там преди тях. Може би Ландо можеше да изстиска още малко скорост от старото корито. Хан завъртя стола си…
— Как е Лея? — попита Калризиан от вратата на мостика.
— Добре — отвърна Соло, изучавайки лицето на приятеля си. Нещо много неприятно се криеше зад изражението му. — Явно не се е прибрала направо от Малък Пакрик и трябва да променим курса към Ботауи, за да я пресрещнем. Какво има?
— Проблеми — мрачно каза Ландо и кимна през рамо. — Ела за малко.
Когато влязоха в задната контролна зала, Лобот и Моегид чакаха, седнали в противоположните краища на компютърната маса. Лобот с нищо не изглеждаше по-различен от преди, но бившият контрабандист никога не бе виждал антените на Моегид да се въртят така. На масата между двамата лежеше информационният чип, който им беше дал върховният адмирал.
— Казахте, че е чист — предупреди Хан.
Ландо взе чипа и го пъхна в четящото устройство за чипове на компютъра.
— Така мислехме — уточни Калризиан и извика документа за унищожението на Каамас на големия чертожен екран, — но Моегид се сети да опита нещо друго — той махна към монитора. — Оказа се, че е бил променян.
Цяла поредица корелиански проклятия мина през главата на Хан. Нито едно от тях не беше достатъчно
