минем пак през пещерата.
— Така е — отвърна тя. — Парк спомена, че в стената има пролуки. Май най-добре е да се изкачим до някоя от тях.
— Трудно ще е — предупреди майсторът джедай. — Няма да са така приятелски настроени както първия път.
— Няма значение — изсумтя Мара. — Аз също вече не съм така приятелски настроена.
Отпред се показа похитеният неприятелски кораб, едва видим в слабата светлина. Тя събра сили и прескочи една пукнатина в земята, приземявайки се върху голям плосък камък… И спря, с мъка запазвайки равновесие, когато шокът вкамени мускулите й. През съзнанието й премина нещо, което тя не можеше да определи мисъл ли беше или звук.
— Джедай Скай Уокър? Там ли си?
Мара загуби равновесие и доста непохватно политна, изправяйки се в последния миг. Но почти не обърна внимание на дребния инцидент. На кораба, върху слънчевите панели на машината, бяха накацали десетина тъмни сенки и нервно пърхаха с крила. Люк едва бе стигнал при Мара, когато една от сенките се вдигна, долетя при тях и кацна на камъка, който току-що бяха освободили.
— Наистина си ти — отекна мисълта в главата й. Думите бяха белязани с облекчение и вълнение. — Видях големия огън и се уплаших, че ти и Мара сте загинали.
Беше Дете на ветровете.
И тя го чуваше. Мара погледна към Люк и видя собствената си изненада, отразена в лицето и мислите му.
— Ти наистина си падаш по дълбоките промени, нали? — каза тя и кимна към младия комкаец. — Добър подход.
— Не гледай към мен — вдигна ръце Люк. — Нямам нищо общо.
— Чуйте ме, моля — нетърпеливо ги прекъсна Дете на ветровете. — Трябва да отидете на помощ на комджайците. Заплашващите нападнаха дома им.
— Пещерата ли? — попита Люк и се намръщи.
— Вътре ли са? — попита Мара. — Или само са стигнали до нея?
Последва бърз обмен на фрази между Дете на ветровете и другите чуждоземни по слънчевите панели.
— Не знаем — отвърна то. — Моите приятели от това гнездо на ком кае са ги видели да влизат в пещерата с големи клони и машини.
Мара погледна Люк.
— Големи клони?
— Тежко въоръжение — отвърна той. — Колко дълги бяха клоните?
— Някои два пъти по-дълги от комкайците — каза Дете на ветровете и разпери криле, за да покаже.
— Изглежда, са разбрали откъде сме дошли — каза Мара.
— И подготвят засада, за да ни пресрещнат — мрачно добави Люк. — Е, значи няма да влезем оттам. Дано само комджайците да са успели да излязат от пещерата.
— Не можем нищо да направим — каза Мара. — А като седим тук и се двоумим, само им даваме повече време да се подготвят.
— Права си — неохотно се съгласи Люк. — Изчакай ме да взема Арту и тръгваме.
— Няма ли да отидете да помогнете на ком джа? — разтревожено попита Дете на ветровете, когато Люк мина край него.
— Нищо не можем да направим — отвърна Мара. — Веднага трябва да се върнем във Високата кула.
Младият комкаец се взря в нея.
— Но вие обещахте.
— Обещахме да направим каквото можем — напомни му тя. — Оказва се, че не можем да направим кой знае какво — Мара въздъхна. — Виж, заплашващите ви смятат за големи досадни паразити. Ако отсега нататък стоите далеч от корабите им и Високата кула, най-вероятно няма повече да ви притесняват.
— Разбрах — отвърна Дете на ветровете. Гласът му още трептеше от разочарование. — Ще предам съобщението.
— Съжалявам, че не можахме да ви помогнем повече — каза Мара. — Но вселената не е съвършена и невинаги всеки получава каквото иска. Част от израстването се състои в това да приемеш този факт. Приеми го и продължи напред.
Комкаецът се изпъна.
— А ти какво искаш, Мара?
Мара погледна към похитения неприятелски кораб, към отворения вход, в който Люк току-що бе изчезнал. Напоследък и тя самата често си задаваше този въпрос.
— В момента единственото, което искам, е да намеря път към Високата кула — отговори тя, избирайки си по-непосредствена цел. — Нека първо да решим този проблем, а?
Дете на ветровете потръпна.
— Път към Високата кула? Но защо?
Майсторът джедай се бе подал през люка и спускаше астромеханичния си дроид на земята с помощта на Силата.
— Доста време ще трябва, за да ти обясня — отговори Мара.
— Но е жизненоважно. Имай ми доверие.
— Вярвам ти — каза малкият комкаец с неочакван жар. — Вярвам на теб и на джедай Скай Уокър — той се поколеба.
— И мога да ви покажа пътя.
— Можеш ли? Къде е? — намръщи се Мара.
— Ей натам — отвърна Дете на ветровете и изви глава надясно от Ръката на Траун. — Приятелите ми казват, че до Езерото на малките риби има дупка и тя води близо до пещерата, през която за пръв път влязохме във Високата кула.
Мара погледна към Люк. В съзнанието й започна да назрява странна мисъл. Може би нямаше да се наложи крепостта да бъде атакувана.
— Достатъчно ли е голяма, за да минем?
— Не знам — комкаецът се поколеба. — Но ми казаха, че огнените трески използвали този проход, когато се движели под земята.
Мара сви юмруци при спомена. От мисълта да пълзи в проход след орда огнени трески настръхна. Но щом това беше единственият начин да проникне отново в крепостта…
— Нека попитам Люк.
Тя отиде при джедая, който стоеше до малкия дроид, и набързо му разказа какво бе научила.
— Струва си да проверим — каза Люк. — Къде е езерото?
— Не е далеч — отвърна Дете на ветровете. — По въздуха е много близо.
— Не можем да летим с кораба — отвърна Люк. — Заплашващите веднага ще ни забележат.
— Не говоря за летящата машина — комкаецът рязко се изпъна. — Аз и приятелите ми ще ви отнесем дотам. И няма да ни видят.
Мара и Люк се спогледаха.
— Сигурен ли си? — Люк обърна глава към групата. — Не сте много, а ние не сме никак леки. Ще трябва да вземем и Арту.
— Аз и приятелите ми ще ви занесем дотам — повтори младият комкаец. — Не за някаква облага — бързо добави той, — а защото вече рискувахте много заради ком кае. Ние не ви дадохме нищо в замяна.
Люк погледна Мара:
— Ако слезем под земята, отново ще трябва да се изкачваме по тайното стълбище — каза той. — Сигурна ли си, че искаш?
— Мисля, че няма да има нужда да влизаме във Високата кула.
