— Напълно — отвърна Кариб. — Докато идвахме, уловихме предаване с последния код от Бастион.
— Ясно — стисна устни Лея.
— Надявам се, че имате идентификациите на корабите — каза Ландо.
— Да, на онези, които засякохме — отвърна Кариб, извади информационен чип и го подаде на Соло. — Разбира се, може да не са само те.
— Разбира се — съгласи се Ландо.
Кариб го погледна. След това обърна очи към Хан. За момент задържа поглед върху него, изучавайки лицето му…
— Вижте, Соло — тихо каза той. — Знам, че ми нямате Доверие. Сигурно, ако бях на ваше място при дадените обстоятелства, и аз нямаше да се доверя на някого като мен, но независимо дали ни вярвате или не, ние сме на ваша страна.
— Не става дума за доверие, Кариб — обади се Лея. — Става дума за това, кое е действително и кое не. След като Траун отново дърпа конците, вече не вярваме и на собствените си очи, да не говорим за преценките си.
— Което може да е най-силното му оръжие — възрази клонингът нетърпеливо: — Това, че никой не иска да се довери на съюзниците си или дори на себе си. Не можете да живеете така, съветник. И със сигурност не можете да се борите.
Лея поклати глава.
— Не ме разбрахте. Не предлагам да се предадем пред лицето на несигурността, а само обясних причината за колебанието ни. Тъкмо обратното, имаме план и възнамеряваме да го приведем в действие.
— Добре — каза Кариб. Хан сякаш долови в гласа му нотка на облекчение. — Какво искате да направим?
— Бих искала да се върнете на кораба си и да започнете да се въртите из района на армадата, без да правите друго — отвърна тя, пъхна информационния чип в четящото устройство на електронния си бележник и написа нещо на клавиатурата. — Опитайте се да намерите и да идентифицирате всички имперски кораби.
— А ако вече не излъчат съобщения? — попита Ландо.
— Няма значение — увери го Кариб. — Имперските пилоти правят някои неща по начин, който ги отличава. Ако освен тези тримата има и други, ще ги открием.
— Добре — каза Лея, извади информационния чип и му го подаде. — Поддържайте връзка с мен, Хан или Ландо. Това са честотите на личните ни предаватели и на корабите ни. И бъдете в готовност.
— Ще бъдем — обеща Девист и подхвърли информационния чип в ръката си. — Благодаря ви, съветник. Няма да ви разочароваме.
— Знам — дрезгаво отвърна тя. — Ще продължим този разговор.
С кратко кимване Кариб се обърна и излезе.
— Надявам се, знаеш какво правиш, Лея — тихо промърмори съпругът й, загледан в затворената врата. — Още не съм сигурен, че мога да му се доверя.
— Само историята ще може да съди за днешните му действия — уморено отвърна тя. — Както и за нашите. Правим каквото можем. Трябва да говоря с Гаврисом за срещата ни с ишорците, а ти, Ландо, се обади на сенатор Миатамиа и си определете среща.
— Добре — отвърна Калризиан и с явна неохота се надигна от удобното кресло. — До скоро — и излезе.
— А аз? — попита Хан. — Какво да правя?
— Прегърни ме — каза жена му, стана от стола си и пристъпи към него. — Наистина е най-добре да стоиш настрани — добави тя. — Ти си този, който носи документа за унищожението на Каамас и заради това е над останалите в този конфликт. Недопустимо е да те видят да говориш с която и да е от двете страни.
— Да — съгласи се той. — Винаги ми е харесвало да стоя по-високо от останалите… Чудесна мишена ставаш… Хайде, Лея… не мога да не правя нищо.
Тя се притисна към него и той усети как тялото й се стегна.
— Всъщност… „Сокол“ има нужда от малко грижи — предпазливо каза Лея. — Докато влизахме в системата, загубихме щирбордовите електроконвертори и йонния поточен стабилизатор.
— Няма нищо. Имам резервни. Знаеш ли какво им се е случило?
— Сблъскаха се с лазерен меч.
Той обърна очи към нея, възкликвайки:
— О! Така ли?
— Беше за добра кауза — побърза да добави жена му.
Той се усмихна и погали косата й.
— Вярвам ти, скъпа — успокои я Хан. — Добре, веднага ще се заема с ремонта. От другата страна ли си кацнала?
— Да — Лея се отдръпна леко от прегръдката му. — Има още нещо. На борда има един пътник, който за момента бихме искали да остане настрани от вниманието. Елегос Акла, Доверител на останките на народа на Каамас.
Хан вдигна вежди. След това поклати глава.
— И за минута не бива да те оставям сама — каза той. — Напускам Малък Пакрик за едно нищо и никакво пътуване и в следващия миг ти се събираш с високопоставен каамасец.
Лея му се усмихна. Но в тази усмивка се четеше и горчивина.
— Още не знаеш и половината от историята — тя посегна да го погали по лицето.
— Разкажи ми я.
Лея с нежелание поклати глава.
— Точно сега нямаме време. Може би, след като с Гаврисом се върнем от „Надмощие“, ще мога да ти разкажа всичко.
— Добре. Ще се заема със „Сокола“.
— Чудесно — отвърна Лея, прегърна го още веднъж и бързо го целуна. — До скоро.
— До скоро — отвърна съпругът й и се навъси, след това я повика: — Лея?
Тя се спря на вратата.
— Да?
— Преди малко каза, че историята ще съди за днешните действия на Кариб — припомни й той. — Защо за днешните?
— Така ли казах? — тихо попита тя. Очите й невиждащо се взряха в празното. — Не зная.
Хан усети по гърба си студени тръпки.
— Това да не е някое от джедайските ти усещания?
Жена му внимателно си пое въздух.
— Възможно е — тихо отвърна тя. — Много е възможно.
В продължение на няколко секунди двамата се гледаха мълчаливо.
— Добре — каза Хан с пресилена небрежност в гласа. — Все едно. Ще се видим по-късно.
— Да — отвърна тя. Изражението на лицето й все още бе тревожно. — До скоро.
За момент Хан остана на мястото си, премисляйки изводите от току-що случилите се събития. А те бяха много. И всичките бяха като мръсна блатна вода. И ни едно не му харесваше. И все пак едно нещо бе ясно. По един или друг начин днешният ден щеше да бъде много натоварен. Хан взе информационния чип с документа за унищожението на Каамас и го пъхна на сигурно място в джоба си. „Щом това ще бъде натоварен ден, строго си каза той, не е възможно да ми попречат да взема участие в него. Съвършено невъзможно е.“ Той излезе в коридора и тръгна към доковете, където беше гариран „Хилядолетен сокол“. Какъвто и да беше рекордът за бързина при смяна на йонен поточен стабилизатор, той щеше да го подобри.
Залата за инструктажи на „Странстваща авантюра“ бе почти пълна, когато Уедж и Коран влязоха. Бел Иблис стоеше зад холоямката, очите му прескачаха към всеки капитан или командир на ескадрила, който влизаше в залата, и го измерваха с един-единствен поглед. Вероятно всички смятаха, че е напълно спокоен,
