вярна, трябва да се намира на няколко преки от площадката, на която ще кацнем. Надявам се онзи, с когото имам среща, да е там.
— Не предполагах, че толкова скоро ще ни се наложи да попълваме запасите си — отвърна Шада. — С кого ще се срещнем и защо?
— С порочен, но цивилизован корелиански престъпен главатар на име Крев Бомбаса — отвърна Карде. — Управлява по-голямата част от незаконните операции в тази част на сектора Катол.
— И ние се нуждаем от помощта му?
— Не съвсем — отвърна търговецът на информация. — Но с неговата благословия значително по-лесно ще пътуваме из района.
— Аха! — възкликна Шада и се намръщи. Тези думи не се свързваха в представите й с безстрашния Талон Карде, за когото бе слушала какви ли не истории от Мазик и другите контрабандисти. — Стараете се да си улесните задачата?
Търговецът се усмихна:
— Винаги.
Гласът му прозвуча весело, но зад думата Шада усети странна празнина.
— О… капитан Карде? — колебливо се обади Трипио. — Ще имате ли нужда от услугите ми при това посещение?
Контрабандистът се усмихна.
— Не, Трипио, благодаря ти — отвърна той. — Нали ти казах, основният език е официален на тази планета. Можеш да останеш на кораба.
Дроидът видимо си отдъхна.
— Благодаря, сър.
Карде отново насочи вниманието си към Шада.
— Ще отидем леко въоръжени. Само с бластери.
— Добре — отвърна тя. — Но нека ти да носиш бластера.
— Да не би да се страхуваш, че нещата може да загрубеят?
— обади се Данкин.
— Изобщо не се притеснявам от това — хладно отвърна Шада, стана от креслото си и тръгна към вратата на мостика.
— Просто предпочитам противниците ми да не знаят откъде ще дойде атаката. Ще бъда в каютата си, Карде. Уведоми ме, когато си готов.
След двайсет минути кацнаха. Петнайсет минути по-късно, след като платиха уговорената цена и проведоха кратки преговори за допълнителни „охранителни“ такси с трима легионери в бели униформи от охраната на Пембрик, Карде и Шада поеха по улиците на Ервитат.
Според Карде градът трудно би могъл да бъде наречен красив. Посред пладне над него висеше гъст смог, който прецеждаше светлината и подсилваше влагата на ветреца, раздвижващ нажежения въздух без никакъв ефект. Почвата се състоеше от пясък, молекулярно уплътнен в тротоари — архаичен метод от гледна точка на съвременния строителен стандарт. Сградите бяха от обикновен, но твърд бял камък, зацапан с кафяви и зелени петна мръсотия и плесен. По улиците, из които царяха същата занемареност и разруха както на космодрума, крачеха малцина пешеходци. От време на време между сградите се мяркаше въздушна шейна. Гледката почти изцяло съвпадаше с описанието на Мара отпреди седем години. Само дето запустението се бе засилило повече.
— Чудно местенце — каза Шада, крачейки до Карде. — Имам чувството, че съм облечена малко повече от нужното.
Контрабандистът се позасмя. С прилепналата си рокля, която проблясваше с мек син отблясък, Шада наистина се открояваше рязко на фона на общата сивота.
— Не се притеснявай — успокои я той. — Нали ти казах, Бомбаса е цивилизован престъпник. За такъв като него никога няма да си прекалено облечена — Карде й хвърли бърз поглед. — Въпреки че лично аз предпочитам онзи костюм в тъмночервено и сребърно, който носеше, когато се срещнахме за пръв път в „Пеещият въртоп“ на Троган.
— Помня — отвърна тя. Гласът й прозвуча странно отнесено. — Беше първият костюм, който Мазик ми купи, след като му бях станала телохранителка.
— Мазик винаги е имал вкус — отбеляза търговецът на информация. — Още не си ми казала защо така внезапно напусна службата си при него.
— А ти не си ми казал нищо за този Джори Кардас, когото търсим — парира го Шада.
— Мълчи! — остро я скастри Карде и се огледа. Около тях нямаше никой, който да ги чуе, но това не означаваше нищо.
— Не споменавай току-така това име!
Въпреки че гледаше право напред, контрабандистът усети погледа на Шада.
— Ти наистина се страхуваш от него — тихо каза тя. — Не беше много въодушевен, когато Калризиан те предума да тръгнеш да го търсиш.
— Някой ден ще разбереш — отвърна Карде. — Когато ти разкажа цялата история.
Шада сви рамене и леко го докосна по ръката.
— Да направим компромис — предложи тя. — Когато си тръгнем от Пембрик, ще ми разкажеш половината история.
— Интересно предложение. Съгласен съм, но само ако в замяна ти ми кажеш половината от основанията си да напуснеш Мазик.
— Ами… — поколеба се Шада. — Добре.
Свиха зад един ъгъл и Карде изкриви уста. В края на уличката се виждаше площадче с входа на кафене „Ловджийски кладенец“. Отпред имаше най-малко двайсет паркирани скутера.
— Да не би да си помислим — тихо каза той, — че напускането на Пембрик ще е лесно.
— Май някоя шайка си е устроила обща среща — каза Шада.
— Охраната е вляво… под навеса.
— Виждам — отвърна Карде.
Охранителите бяха четирима яки мъже в червеникавокафяви якета, небрежно яхнали високоманеврени нападателни колесници. Преструваха се, че си говорят, но беше повече от очевидно, че вниманието им вече бе привлечено от новодошлите.
— Още не е късно да се откажем — тихо каза Шада. — Можем да се върнем на кораба, да се махнем от тук и да рискуваме да се изправим пред онова, което Бомбаса реши да предприеме.
Карде поклати глава:
— Откак кацнахме, сме предмет на нескрито любопитство. Ако се опитаме да си тръгнем сега, Бомбаса ще ни засече по пътя.
— В такъв случай най-добре ще е да влезем в кафенето, все едно е наше — бързо каза Шада. — Ръката ти да стои близо до бластера. Това ще задържи вниманието им върху теб. Немного близо, за да не решат да стрелят първи. Ако се стигне до бой, остави аз да започна. Видиш ли, че губя и ти се открие възможност за бягство, възползвай се.
— Ясно — отвърна контрабандисткият шеф, който установи, че му е забавно въпреки сериозността на положението. Шада се държа доста затворено на борда на „Волният Карде“, като не прояви желание да опознае членовете на екипажа. Сега влизаше изцяло в ролята на телохранител, готова да защитава живота му с цената на своя собствен. Той поразен почувства, че наистина е готова да пренебрегне себе си.
Четиримата часови ги оставиха да се приближат на няколко метра от паркираните скутери.
— Кафенето е затворено — каза единият от тях.
— Добре — отвърна Карде, без да спира, и им хвърли безразличен поглед. — Не сме жадни.
Преди да направят още две крачки, охранителите натиснаха газта и заковаха машините си между новодошлите и паркираните скутери.
— Казах, кафенето е затворено — сурово повтори същият охранител. Дългите маневрени витла на
