„Обречени сме“ — често повтаряният хленч на Трипио премина през главата й. — Добре, че не е тук — каза си тя. — Добре, че децата са в безопасност на Кашиуук при Чубака. Добре, че дори стражите им, ногрите, не бяха тук. Беше дошло тяхното време да умрат. Не беше нужно да вземат други със себе си. Сбогом, Джейсън, Джейна, Анакин — отправи тя мисълта си към звездите, знаейки, че почти със сигурност думите й нямаше да стигнат до децата, и с дълбоко съжаление си пожела да можеше да ги види за последен път. На контролното табло уредът за разстоянията, почти загубен в хаоса от светлини и звуци, забипка предупредително…
И за изненада на Лея над тях премина малък кораб.
— Хан! — извика тя. — Един кораб току-що…!
Тя прекъсна изречението си. Внезапният прилив на надежда заседна като кост в гърлото й. Корабът намали до скоростта, с която летеше „Хилядолетен сокол“, и се понесе пред тях малко над по-големия кораб.
— Кораб? — възбудено извика съпругът й. — Къде?
Лея си пое дъх на пресекулки. Към първия кораб се присъедини втори. Той застана на позиция вдясно. Вляво зае позиция трети. Задният екран показваше един, който летеше точно над клапите на подсветлинния двигател.
— Няма значение — тихо отвърна тя. — Това са имперски прехващачи.
ГЛАВА 8
— Какво са? — от интеркома се разнесе тракането от захвърлени на палубата инструменти. — Чакай! Идвам!
Лея погледна към корабите, които ги обграждаха. Нямаше никаква грешка, бяха имперски прехващачи. При това, ако се съдеше по вида им, бяха в отлично състояние. „Откъде се взеха?“ — запита се Лея. Империята едва ли бе предприела повсеместна атака срещу системата Пакрик. Конференцията бе приключила и делегатите вече бяха на път за родните си системи, значи нямаше цел, към която да се стремят. Освен ако, разбира се, прехващачите не бяха подкрепление за първите три изтребителя. В такъв случай бяха тук, за да довършат нещата.
Хан влетя в пилотската кабина на „Хилядолетен сокол“ и ботушите му изскърцаха неприятно по пода, когато закова на място до жена си.
— Какво правят? — задъхано попита той и се взря в машините.
Лея се намръщи.
— Нищо — каза тя и със закъснение си даде сметка за странната им липса на активност.
Просто да гледат как корабът им се разбива в планетата пред тях, й се стори много садистично дори за имперски пилоти. Поне за редовите войници. Лея познаваше няколко мофи и велики мофи, които биха се наслаждавали с голяма радост на нещо такова.
— Правят маневри — изведнъж каза Хан и посочи навън. — Онзи… вляво… виждаш ли? Отдръпна се малко.
— Виждам — отвърна Лея. — Но защо?
Миг след като зададе въпроса си, Лея получи отговора. От долната част на всеки изтребител в съвършено единство излетя по един блестящ жълт диск, свързан със също такова жълто въже за фюзелажа на машините, и се прилепи към горната част на корпуса на „Хилядолетен сокол“. Въжетата се опънаха и едва не събориха Хан, когато рязко забавиха скоростта на кораба.
Лея погледна съпруга си и видя собствената си изненада, отразена на лицето му.
— Проклет да съм — промърмори той. — Прехващащи куки — Хан се отпусна в пилотското кресло и погледна жена си.
— Предавам се. Какво става?
Лея поклати глава.
— Не знам — бавно отговори тя и се присегна със Силата.
— Нещо не е наред с тази пилоти, Хан.
— Какво?
— Още не мога да кажа — отново бавно отвърна Лея. — Но е много странно.
— На мен ли го казваш! — кимна той към илюминатора.
— Каквото и да е, ще трябва да го открием доста бързо. Вече се снижаваме.
Така беше. Прелетяха над верига ниски хълмове, имперските прехващачи се бяха снижили до височината на дърветата. Под тях се простираха обширни толгрейнови нивя. Стройните редове се люлееха от вятъра, предизвикан от преминаването им. Те прелетяха над един път, над още ниви, пак път и пак ниви. Напред се виждаше още една верига хълмове, но по-висока от онази, над която бяха преминали първия път. В основата на най-високия хълм, малко по-голям от точица в маранята на слънчевия следобед, зееше отворът на пещера.
— Аха, ето къде отиваме — каза Хан. — Хубаво усамотено местенце, стига собственикът на тези ниви да не е излязъл да ги обработва. Виждам, че посрещачите вече са се събрали.
Лея кимна и присви очи срещу слънчевата светлина към фигурите пред входа на пещерата.
— Те са… десет души.
— Плюс четиримата пилоти на прехващачите, плюс неизвестен брой в пещерата — добави Хан, мушна ръка под контролното табло пред себе си и измъкна бластера и кобура от тайната ниша.
— Имаш ли план? — попита съпругата му, вперила очи в оръжието.
— Откровено казано, не — отвърна той и закопча кобура. — Няма да се втурна срещу тях, гърмейки, ако това питаш. Ако искаха просто да ни убият, щяха да ни оставят да се разбием.
— Може да смятат, че децата са с нас — каза Лея и потръпна от неприятни спомени. Все пак случаите, когато децата й бяха отвличани или заплашвани…
— Тогава ще бъдат истински разочаровани — отвърна Хан заканително. Той бавно провери бластера си и го върна в кобура. — И ще си имат много неприятности — след това кимна към кръста й. — Почти стана време за веселбата, скъпа. Няма ли и ти да се преоблечеш?
— Да — каза Лея, извади лазерния си меч от нишата под нейната част на контролното табло и го закачи на колана си. След това успокои мислите си и се присегна със Силата за мощ и мъдрост. — Готова съм.
Минута по-късно стигнаха хълмовете. Точно пред отвора на пещерата, както Хан бе предвидил, прехващачите преминаха на режим за кацане и плавно спуснаха „Хилядолетен сокол“. След това освободиха захващащите куки, прибраха ги обратно в търбусите на машините си и с отработена лекота се подредиха един зад друг и започнаха да влизат в пещерата.
— Това поне дава отговор на въпроса, откъде се взеха — измърмори Хан и изключи останалите работещи системи на „Хилядолетен сокол“. — Мога да се обзаложа, че това са спящите агенти на върховния адмирал Траун.
— Винаги съм смятала, че са чиста измислица — каза Лея и се взря в тъмнината на пещерата. — Дезинформация, която Империята съчини след смъртта на Траун… е, след като ние мислехме, че Траун не е жив.
— Още не съм убеден, че е жив — тихо каза Хан, стана от креслото си и тръгна към вратата. — Няма смисъл да се бавим. Да вървим да видим какво искат.
Когато Хан спусна рампата на „Хилядолетен сокол“, един от посрещаните вече ги чакаше в основата й. Беше висок мъж, приблизително колкото Хан, набит, с гъста дълга сплъстена черна коса.
— Здравейте — поздрави той, когато двамата тръгнаха надолу по рампата. Гласът му бе спокоен, но лицето и стойката издаваха определено напрежение. — Някой от вас пострадал ли е? Съветник, по вас има кръв!
— Драскотина — успокои го Лея и потърка засъхналата кръв. Странното усещане, което първия път бе доловила от пилотите на изтребителите, сега се върна, но по-силно от преди. — Вече не кърви.
Мъжът кимна. Няколко кичура коса паднаха върху очите му.
— Да, разбира се. Джедайските лечебни техники.
— Къде са останалите от групата ви — попита Хан и се огледа, когато стигнаха края на рампата.
— Проверяват кораба ви — отвърна мъжът и посочи зад тях. Лея се обърна. Фигурите, които бяха
