над пещерата и хълмовете, преди да опише кръг и отново да се насочи към групата около „Хилядолетен сокол“.
— Съветник — дрезгаво каза Баркимк, който възстанови равновесието си след почти триметровото падане и маршово тръгна към нея. Тойне носеше никакво оръжие, но когато ставаше дума за ногри, това не означаваше нищо. — Наблюдателят на отбраната на Малък Пакрик каза, че е бил нападнат кораб. Предположи, че е бил вашият. За нас е радост да установим, че сте невредима.
— Благодаря ви, Баркимк — отвърна Лея, като се стараеше гласът й да бъде лишен от емоции подобно на неговия. Знаеше, че ногрито иска всъщност да изрази дълбокия си срам и самоотвращение, че двамата със Сакисак не са били с тях, за да ги предпазят от нападението. Но той никога не би разкрил подобни чувства пред непознати. — Оценяваме загрижеността ви — добави тя. — Както виждате, успяхме да се приземим невредими и се намираме сред приятели.
— Да — каза ногрито. Очите му прецениха групата с един-единствен поглед. — Предполагам, че сега ще… — гласът му трепна едва забележимо — се върнете с нас.
Почти незабележимо изплъзване, но за Лея то бе достатъчно.
— Не, всичко е наред — бързо каза тя и направи крачка към Кариб. — Те няма да ни направят нищо.
— Не разбирате — тихо каза Баркимк. В гласа му изведнъж се появи презрение точно толкова бързо, колкото и бластерът в ръката му. — Това са имперски клонинги.
— Да, така е — потвърди Лея. — Но сега са на наша страна.
Баркимк се изплю.
— Това са имперски офицери.
— Също както ногрите някога — тихо каза Кариб.
Бластерът на Баркимк се насочи към него. Големите му черни очи блеснаха. Всяко споменаване на дългата им сервилна служба към Империята от непознати се смяташе за смъртна обида.
— Не — твърдо каза Лея и се присегна със Силата, за да отмести дулото на бластера. — Спасиха живота ни и помолиха за убежище.
— Можете да им вярвате, щом желаете, съветник — сурово отвърна Баркимк. — Аз не им вярвам.
Въпреки това бластерът изчезна.
— Малко след като излетяхте от Голям Пакрик, от Корускант дойде спешно съобщение за вас — каза ногрито и махна с ръка към партньора си в совалката, която кръжеше над тях. — Получихте ли го?
— Не — отвърна Лея и се намръщи. Не знаеше, че ногрите могат да подслушват частната им честота. — Сигурно е пристигнало, докато сме били заглушени. Имате ли копие?
— Сакисак ще го донесе — отговори Баркимк и кимна леко към совалката, която в момента кацаше на склона. — Ние, естествено, не сме се опитвали да го дешифрираме.
Което, разбира се, не означаваше, че не можеха да го направят, ако пожелаеха.
— Кажете му да го изпрати на „Хилядолетен сокол“, ако обичате — нареди тя. — Ще отида да приготвя дешифриращото устройство. Вие изчакайте тук с Хан и помогнете на Кариб и другите да организират ремонта на кораба.
Десет минути по-късно тя седеше на игралната маса на „Хилядолетен сокол“ със Сакисак, който бе застанал зорко между нея и входния люк, и пъхаше информационния чип в електронния си бележник. Съобщението бе кратко и ясно:
Лея, генерал Бел Иблис е. Току-що получих изключително важна информация и спешно трябва да говоря с теб. Моля, остани на Малък Пакрик. Пристигам след три дни. Ще се срещнем при Северния космодрум на Барис. Съобщението е строго секретно.
Лея се свъси. Косата й настръхна. Какво ли бе научил Бел Иблис, за да се наложи да дойде чак тук? И защо трябваше да говори точно с нея?
Нечии ботуши изчаткаха по метала. Тя вдигна поглед и видя Хан, който минаваше покрай Сакисак.
— Май щетите не са много големи — каза той, докато сядаше до нея. — Главният дроид смята, че могат да ги оправят за два дни. Какво му е толкова важното на това съобщение?
Лея мълчаливо му подаде електронния бележник. Хан прочете съобщението и сбърчи чело.
— Интересно — той остави електронния бележник. — Откъде Бел Иблис е научил, че сме тук?
— Сигурно Гаврисом му е казал. Той единствен знае, че ще дойдем на Малък Пакрик след края на конференцията.
— Да, онези три корлиери също го знаеха — многозначително отбеляза Хан и завъртя електронния бележник към себе си, за да прочете още веднъж съобщението. — Сигурна ли си, че наистина е от Бел Иблис?
— Почти — отвърна тя. — Носи неговия сигнатурен код плюс потвърждението за напускането на мостика.
— Това ли е вграденият код, който преди няколко месеца измисли Гент?
— Да — потвърди Лея. — Мисля, че в Империята дори не знаят, че съществуват тези кодове, камо ли да са успели да ги подправят.
— Освен ако Гент не е използвал същия номер, докато е работел за Карде — каза Хан и потърка брадичката си. — Може Империята да ги е взела тогава.
— Не. Това беше първото, за което попита Бел Иблис, когато Гент предложи тази техника — отвърна Лея. — Гент обясни, че току-що я е разработил.
— Ммм — Хан прочете съобщението още веднъж. — И нямаш представа, за какво става дума?
— Никаква — отвърна жена му. — Явно ще разберем след три дни.
— Е, поне ти ще разбереш — поправи я Хан. — С Кариб отдавна ще сме заминали.
Лея си пое дълбоко дъх. Усети отново болката в сърцето си.
— Хан…
— Без спорове, скъпа — тихо отвърна той и я хвана за ръката. — И на мен не ми харесва. Но ако не сложим край на този конфликт, всичко ще се превърне в прах пред очите ни. Знаеш го не по-зле от мен.
— Не сме сигурни — възрази тя. — Правителството на Новата република и учениците джедаи на Люк ни помагат да се справим с положението. Ако се стигне до гражданска война, можем да принудим ботанците да изплатят необходимите репарации, дори това да съсипе икономиката им.
— Наистина ли вярваш, че Диамала ще позволи на Гаврисом да ги принуди да извършат подобен самоунищожителен акт? — възрази съпругът й. — Да не говорим за Мон Каламари, Сифкрик и останалите, които са на страната на Ботауи? Хайде, не спечелихме войната със самозалъгване.
— Добре, ами Карде? — направи последен опит Лея.
— Какво Карде? — на свой ред попита Хан. — Това, че е тръгнал да търси копие от документа за унищожението на Каамас, не означава, че ще го намери. Всъщност той самият не е много уверен. Иначе щеше да поиска половината пари като предплата.
Лея се взря ядосано в мъжа си.
— Говоря сериозно.
— Аз също — отвърна Хан и стисна ръката й. — Да не мислиш, че умирам от желание за разходка в сърцето на Империята? Виж, можеш да говориш за сплотяване и обединяване колкото си искаш, но ако Новата република се разпадне, нито ти, нито Гаврисом, нито всичките ученици от академията на Люк, взети заедно, няма да можете да я съживите. И ако това стане, какъв живот ще имат Джейсън, Джейна и Анакин? Или малките на Чуй, или внуците на Кракен, или чиито и да е други? Идеята за Бастион не ми допада също както и на теб, но това трябва да се свърши.
Лея си пое дълбоко дъх и се присегна със Силата. Не, изобщо не й харесваше. Но в същото време, колкото и парадоксално да беше, й се струваше правилно. Не беше приятно, със сигурност не беше безопасно, но беше правилно.
— Нали няма да си сам? — въздъхна тя. — Имам предвид, нали няма да отидеш само с Кариб?
— Не, имам още някого наум — отвърна Хан.
Гласът му бе странна смесица от облекчение и съжаление. Облекчението, подозираше тя, се дължеше на това, че съпругата му джедай няма да настоява повече да не тръгва на това пътуване, и съжаление поради абсолютно същата причина. Лея успя да се усмихне.
