Тогава натискаш газта докрай. Това трябва да ги изненада.
— А ако не ги изненада?
— Чакай! Не съм свършил — отвърна мъжът й. — Даваш им няколко секунди и те да натиснат газта, за да ни настигнат, и тогава правиш чисто контрабандистко обръщане. С малко късмет ще прелетят покрай нас.
— Или ще се забият право в нас — Лея направи гримаса. — Готов ли си?
— Да. Давай!
— Започвам.
Тя стисна зъби, отпусна тягата на двигателите на „Хилядолетен сокол“ и рязко завъртя щурвала. Звездите се завъртяха главозамайващо пред очите й. Лея мярна двата изтребителя, които спряха рязко, за да не подминат жертвата си… слънцето на Малък Пакрик отново се появи в илюминатора пред нея… и тя подаде пълна мощност към двигателите. Ускорението я притисна към седалката.
— Хан?
— Идеално — отвърна той с мрачно задоволство. — Можеш ли да ускориш още?
— Съжалявам. Толкова — каза Лея и пройери екраните.
— Добре. Ще свърши работа — увери я той. — Приготви се… за контрабандистко обръщане… сега.
Съпругата му събра сили, отне мощността от двигателите и отново завъртя „Хилядолетен сокол“. Нападателите отново се появиха в илюминатора пред нея, но този път бяха много по-близо, а светлините на двигателите им ясно издаваха пълната им тяга. Тя прекъсна въртенето и подаде мощност.
Нападателите опитаха. Наистина опитаха. Но въпреки по-малкия си размер имаха доста сериозна инерция и с мощността, която вече бяха вложили, бе невъзможно да спрат. Лея усети объркването и безсилния им гняв, докато прелитаха над „Хилядолетен сокол“.
Или по-точно, докато прелиташе над „Хилядолетен сокол“. Сътресението от удара отхвърли Лея от креслото й. Ужасният стържещ звук, който се разнесе откъм кърмата, изпълни главата й.
— Лея! — прозвуча гласът на Хан. Към ехтящия звук се присъедини звънът от десетина активирани аларми. — Лея!
— Добре съм — извика в отговор тя. — Хан, удариха ни!
— Разхерметизирани ли сме?
— Не… не знам — заекна жена му и премигвайки, затърси съответния индикатор. Нещо пречеше на зрението й. Тя изтри очи с опакото на ръката си. — Не… корпусът е цял. Но двигателят…
— Веднага идвам — прекъсна я Хан.
С крайчеца на едното око Лея зърна ярка светлина и множество цветове. Тя вдигна поглед от уредите и стреснато видя Малък Пакрик да се върти в илюминатора пред нея.
Последният изтребител бе в средата на планетарния диск и лъкатушеше, опитвайки се да убие скоростта си.
Въпреки зигзагообразното му движение Хан го улучи. Залп от лазерни изстрели, произведени от горната батарея на „Хилядолетен сокол“, попадна в машината. Неколкократна ярка експлозия отбеляза края й.
— Приключихме — каза той. — Идвам, скъпа.
Лея кимна, отново прокара ръка през очите си, за да избърше онова, което й пречеше да вижда, и насочи вниманието си към контролното табло. Подсветлинният двигател бе извън строя, но индикаторите не показваха колко тежки са действителните поражения. Обреченият изтребител сигурно бе ударил долната част на „Хилядолетен сокол“, стигайки чак до кърмата.
Ударен встрани от центъра, корабът продължаваше бавно да се върти. Лея активира спомагателните двигатели, опитвайки се да компенсира въртенето, и едва сега забеляза, че на ръката, с която бе избърсала очите си, имаше следи от кръв. Тя се присегна със Силата, намери раната и започна лечебния процес. В това време се появи Хан и седна в пилотското кресло до нея.
— Да видим — промърмори той и бързо огледа уредите. След това погледна към нея и рязко си пое дъх на два пъти, когато видя кръвта по лицето й. — Лея…!
— Нищо ми няма… драскотина — увери го тя. — Какво ще правим с двигателя?
— Ще го поправим, какво друго? — измърмори съпругът й и отново стана от пилотското кресло. — Колкото по-бързо, толкова по-добре.
Той се спусна презглава към вратата на пилотската кабина. Лея довърши компенсацията на въртенето на „Хилядолетен сокол“ и отново вдигна поглед… Стаи дъх. Малък Пакрик, който по време на битката бе неприятно голям, сега изпълваше цялото небе. И се приближаваше.
„Хилядолетен сокол“ бе с тях през целия им съвместен живот, а с Хан — още по-дълго. Лея знаеше, че съпругът й щеше да страда много, ако му се наложеше да изостави кораба си. Но щеше да е върхът на глупостта да задържиш нещо, което може да те убие. Тя направи гримаса и въведе командите за активиране на спасителната капсула.
Нищо не се случи.
— О, не! — промълви Лея и въведе командите отново. И отново. — Не!
Резултатът бе същият. Спасителните капсули не действаха. Двамата с Хан бяха затворени в повреден кораб, който падаше към близката планета.
Лея преглътна с мъка и натисна копчето на интеркома. Бяха близо, но след като заглушаването вече го нямаше, може би помощта щеше да пристигне навреме.
Но индикаторът на интеркома светеше червено — още едно поражение от удара на обречения изтребител. Нямаха връзка, бяха сами.
И щяха да умрат.
Лея си пое дълбоко дъх и се присегна със Силата, за да неутрализира страха. Не беше време за паника.
— Хан, спасителните капсули не действат — каза тя с възможно най-спокойния глас.
— Знам — напрегнато отвърна той. — Забелязах го, когато бях в кабината. Опитай с рестартиране.
Тя намери бутона и го натисна.
— Става ли нещо?
— Още не — каза мъжът й. — Ще опитам нещо друго.
— Искаш ли да дойда да ти помогна?
— Не, трябва да си горе при управлението — отвърна той. — И да внимаваш… ако забележиш други кораби, изстреляй сигнал за бедствие с оръдието.
„И да се надяваме, че този така навреме появил се кораб няма да е подкрепление за предишните.“
— Добре — отвърна тя.
Минутите се влачеха. Хан работеше и част от червените светлини започнаха колебливо да премигват в зелено. Нещо взе да свири. В началото бе тихо, но се усилваше. Свиренето изпълни пилотската кабина на „Хилядолетен сокол“, докато корабът топеше разстоянието до горния атмосферен слой на Малък Пакрик останал без щитове, които да притъпят звука и триенето. Машината навлезе в атмосферата и черният космос над главата на Лея започна да придобива мъглив оттенък. Вече почти усещаше как температурата се повишава. Релефът на планетата под нея започна да придобива очертания. Видя езеро и по-далеч — друго планинско било. Точно пред тях се простираше голяма и безплодна долина.
— Опитай отново с рестартирането — думите на Хан нахлуха в тишината на мислите й и я стреснаха.
— Добре — тя натисна бутона и този път в отговор дойде колебливо ръмжене от двигателя.
— Добре, полека — предупреди я Хан. — Не се опитвай да спреш отведнъж. Това корито не може да издържи много. Отнеми малко от мощността и виж дали ще успееш да поубиеш скоростта. И ако имаш някакви джедайски номера, сега е моментът да ги приложиш.
— Вече ги прилагам — отвърна Лея със свито сърце. Всъщност ги прилагаше, откакто бе разбрала в каква опасност се намираха. Опита да се свърже с някой, който бе чувствителен към Силата, успокои тревогите в съзнанието на Хан, за да можеше съпругът й да се съсредоточи по-добре в работата си, и накрая се присегна със Силата за напътствия или просветление. Но като че нищо от това не й помогна. Усещането за безпомощност заседна в гърлото й като буца и тя разбра, че вече нямаше какво да прави. Не можеше да възстанови подсветлинните двигатели на „Хилядолетен сокол“ с едно махване, нито пък да спре неумолимото падане на кораба към планетата или да повика помощ.
