— Под „желание да научиш“ се разбира да се подчиняваш на заповеди — строго добави Мара. — Ако някой от нас ти каже да спреш, да се дръпнеш или да се скриеш, изпълняваш и задаваш въпросите си после. Ясно ли е?
— Ще се подчинявам, без да задавам въпроси — каза Дете на ветровете. Този път младежкият патос в гласа му беше безпределен. — Няма да съжалявате.
Люк погледна към комджайците.
— Комкайците ни предоставиха услугите на детето на договарящия за гнездото им — каза той. — Какво ще предложат комджайците като доказателство за полезността си?
— За комджайците наистина ще бъде трудно да предложат нещо също толкова ценно — отвърна Гълтача на огнени трески. В думите му се долови лек сарказъм. — Все пак можем да опитаме — той безмълвно изпърха с крила. Веднага трима комджайци кацнаха на камъните пред Люк и Мара. — Режещия камъни, Спазващия думата си и Строящия с лозници устояха на опасностите на пещерите, за да влязат във Високата кула. Те ще ви отведат и ще ви пазят от опасностите на пещерите.
— Благодаря ви — каза Люк и сведе глава. — Явно комджайците наистина заслужават помощта ни.
— Комджайците се радват, че получиха такава оценка — отвърна Гълтача на огнени трески. — Пътят е дълъг и за същества, които не летят, ще отнеме няколко слънчеви цикъла. Когато стигнете мястото и сте готови да влезете, изпратете съобщение и други ловци на ком джа ще дойдат, за да бъдат стражи.
— Това ще ни помогне много — каза Скайуокър. — Отново ви благодаря.
— А аз си искам бластера и лазерния меч — обади се Мара.
— Ще ти бъдат върнати веднага — обеща Гълтача на огнени трески. — Ще говорим пак, майстор Скайуокър. Довиждане.
Той се спусна от тавана и потъна в мрака извън светлината на фенерчетата им, последван от останалите комджайци. Минута по-късно от чуждоземците в пещерата останаха само Дете на ветровете и тримата водачи.
— Добре стана — каза Мара.
— Наистина добре — съгласи се Люк. — Ще си взема всичко назад.
— Какво ще си вземеш?
— Всички съмнения, които изпитвах — поясни той. — Беше блестяща. Кога ще си готова да тръгваме?
— Готова съм — отвърна тя и го огледа критично. — Нали през последните две седмици седях тук и нямаше какво друго да правя, освен да броя камъните. Въпросът е дали ти си готов да тръгнеш, или искаш първо да си починеш няколко часа.
Дроидът изчурулика прочувствено до тях.
— Мисля, че Арту гласува за почивка — каза Люк с усмивка, която не се задържа дълго на устните му. — Но аз смятам, че е добре да тръгнем възможно най-скоро. Чу какво каза договарящият. Чака ни дълъг път.
— А ти имаш да правиш хиляди други неща у дома — каза Мара и изпита нов прилив на вина.
— Не съм казвал такова нещо — меко отвърна Скайуокър.
— Това означава ли, че не е истина — попита тя. — Виж, ако искаш да си тръгнеш, сигурна съм, че комджайците…
— Не — веднага отвърна той.
— Някой те настъпи по мазола ли? — попита Мара и го изгледа с любопитство.
Изражението му остана безстрастно.
— Трябва да съм тук — тихо отвърна Люк. — Не ме питай защо.
Известно време двамата се гледаха. Мара се присегна със Силата, но чувствата му не говореха повече от лицето.
— Добре — най-сетне каза тя. — Само да си взема раницата. Карде едва ли се е сетил да изпрати резервно фенерче по теб.
— Изпрати три — отвърна Люк, клекна до раницата и извади трите фенерчета от страничния джоб. — А и трябва да напълня шишетата с вода, преди да тръгнем. Нали наблизо имало поток.
— Ей там е — махна Мара и клекна до раницата си. — Чакай малко. Ще ти го покажа.
„Не, няма да попитам — реши тя, докато обезопасяваше раницата си. — Сега не. Но ще намеря начин по-късно.“
Защото, за каквото и да ставаше дума, то тревожеше Люк. А всичко, което тревожеше един рицар джедай, заслужаваше най-дълбоко внимание.
— Хайде — каза тя, изправи се и метна раницата през рамо. — Върви след мен. И внимавай къде стъпваш.
ГЛАВА 7
— Ето го — каза Хан и кимна към малката синьо-зелена планета, чиято полусфера блестеше като бижу върху чернотата на космоса от другата страна на илюминатора на пилотската кабина на „Хилядолетен сокол“. — Малък Пакрик. Харесва ли ти?
— Прекрасно е — отвърна Лея, съзерцавайки красивата планета, която започваше да изпълва илюминатора. — Ваканция. Истинска ваканция. Без Корускант, без политика, без проблеми заради Каамас, етиката и справедливостта, без стари отмъщения и тайни войни. Дори без деца, дроиди и наблюдателни ногри, които очакват заповедите й. Само тя, Хан и тишината. — Нали каза, че има само ферми и гори?
— Да — потвърди той. — Ще отидем навсякъде. Сакисак се обади, докато ти беше на церемонията по закриването на конференцията, и каза, че в края на една гора са намерили малка хубава странноприемница, която държат семейство фермери.
— Звучи фантастично — замечтано отвърна Лея. — Оплака ли ти се, задето с Баркимк е трябвало да ни чакат на космодрума?
— Не са доволни, че се наложи да ни оставят сами — каза Хан и сви рамене. — Особено след бунта на Ботауи. Но те са научени да се подчиняват на заповеди — усмихна се той. — Мисля, че му стана малко по- леко, след като му казах, че имаме фалшиви документи за самоличност.
Лея премига изненадано.
— Какво?
— Да… не ти ли казах? — невинно попита съпругът й. — Взех стари фалшиви контрабандистки документи за самоличност, за да се регистрираме в странноприемницата.
Жена му го погледна с един от много търпеливите погледи, които имаше в репертоара си.
— Хан, знаеш, че не бива.
— Разбира се, че бива — отвърна той, както винаги пренебрегвайки погледа й. — Освен това аз уреждам всичко, нали така?
— Не си спомням нарушаването на закона да е влизало в програмата — възрази Лея. Но вече започваше да се успокоява и с изненада установи, че мисълта за фалшивите документи не смущава съвестта й. В светлината на някои неща, които бе правила в живота си — например открита и активна бунтовническа дейност срещу законно избрано правителство, — това едва ли беше нещо, което можеше да я притесни.
— Нямаше да ти се размине, ако Трипио беше с нас.
— О, нямаше да ми се размине поне едно четене на морал!
— възкликна съпругът й.
— Е, Хан, признай си, че и на теб ти липсва!
— Не ми липсва — възрази той. — Просто… няма значение.
— Какво няма значение?
Хан отново направи физиономия.
— Като си мисля за Трипио, се сещам за Карде, а хрумването да тръгне за Външния ръб с тази Шада Дукал продължава да не ми харесва. Знам, че не долови никаква злонамереност у нея, когато бяхме в апартамента в Планинската кула, но все пак смятам, че си взехме белята.
Лея въздъхна. Шада Дукал, бивша телохранителка на контрабандисткия шеф Мазик, която сякаш между
