— Веднага — отвърна Хан. — Нали „Дамата на късмета“ е там?
— Да, горе — отвърна Ландо. — Мога да взема следващата совалка и да стигна при нея след половин час. Кой друг ни трябва според теб?
— Старият ти помощник Лобот — каза Соло. — И онзи верпинец, с когото работи известно време… как му беше името?
— Моегид — отговори Ландо и присви очи. — Хан, нали не е това, което си мисля?
— Вероятно е по-лошо — призна бившият контрабандист. — Лобот и Моегид още ли го умеят онзи номер, за който веднъж ми каза?
— Не съм ги питал — въздъхна Калризиан, — но съм сигурен, че го могат. Да не би случайно да си открил?…
Той се поколеба. Макар разговорът им да бе кодиран, не смееше да изрече името на глас.
Очевидно Хан също.
— Имаш предвид мястото, за което говорихме в Горската кула? — попита той. — Да, така мисля. Вземи Лобот и Моегид и ще се срещнем на две системи към Ядрото от мястото, на което нямаше избор.
Ландо се усмихна. Нямах избор. Дойдоха преди вас — думите отекнаха в паметта му, все едно ги бе изрекъл вчера. Съжалявам. Аз също — му бе отвърнал тогава Хан, докато двамата с Лея под дулата на отряд щурмоваци влязоха в уединената столова в Облачния град, за да се изправят пред Дарт Вейдър.
— Две системи към Ядрото — потвърди Калризиан.
— Чакам те — отвърна Соло и прекъсна връзката.
Ландо се облегна назад, без да откъсва невиждащ поглед от празния екран. „Мястото, за което говорихме в Горската кула.“ По време на онази тайна среща говориха за няколко места. Но само едно от тях можеше така да разтревожи приятеля му. Бастион — последното седалище на безброй пъти местената столица на Империята. Местоположението и името на планетата се пазеха в строга тайна. Вероятно това бе един от най-добре защитените светове в галактиката. Там бе събирателната точка на властта на Империята, място, на което едва ли очакваха Хан Соло и Ландо Калризиан с разтворени обятия. А освен това бе едно от малкото места в галактиката, където се пазеше пълният имперски архив. От него със сигурност можеха да се научат имената и племената на ботанците, помогнали за унищожението на Каамас преди половин век. Този архив можеше да приключи ставащите все по-ожесточени спорове по въпроса, дали цялата ботанска раса трябва да понесе наказанието заради престъплението на шепа анонимни престъпници. Ако можеха да стигнат до този архив… И да се измъкнат живи с него… Ландо включи интеркома.
— Донервин, изпрати съобщение до Лобот — нареди той. — Кажи му да се приготви за път. Да приготви и „Дамата на късмета“. Ще направим малко пътешествие — за момент се замисли дали да не нареди на Лобот да се свърже с Моегид, но се отказа. „Дамата на късмета“ имаше по-добра кодираща система, а колкото по-малко информация имаше за подслушване, толкова по-добре. — И ми запази място на следващата совалка.
— Прието — отвърна Донервин, който както винаги прие напълно спокойно промяната в плановете на шефа си. — Совалката тръгва след двайсет минути. Искате ли да я задържа?
— Не, ще успея да я хвана — отвърна Калризиан, докато правеше наум кратък списък с необходимите му неща. Всичко, което можеше да му потрябва, вече бе на борда на „Дамата на късмета“, а ако се случеше нещо непредвидено, казиното и мината щяха да се управляват от само себе си известно време. Поне докато се върнеше Тендра.
Загложди го силно чувство на вина. След всичко, което двамата бяха преживели, тя имаше право да знае защо той я зарязва така внезапно. Особено след като имаше вероятност и да не се върне.
Ландо преглътна с мъка. Изведнъж устата му бе пресъхнала. Разбира се, че ще се върне. Та нали бе влязъл в сърцето на втората звезда на смъртта, бе излязъл от там и дълги години след това разказваше за случката. Бе преживял също унищожението на планината Тантис и корелианските злощастия, и всичко останало…
Но сега бе по-възрастен и по-мъдър. Имаше работа, която му доставяше истинско удоволствие, и жена, с която май за пръв път в живота си се чувстваше истински и дълбоко обвързан. Не му се щеше да загуби някое от тези неща. И не му се умираше.
Но нямаше за какво да се притеснява. Тръгваше с Хан, а Хан беше най-големият късметлия сред негодниците, когото познаваше. Разбира се, че щяха да се върнат!
— Шефе.
Ландо премига, изостави разговора, който водеше със себе си, и отново насочи вниманието си към Донервин.
— Какво?
— Ще има ли нещо друго? — попита служителят.
— Не — отвърна Калризиан и се почувства глуповато. — Само наблюдавай нещата, докато Тендра се върне.
Донервин се усмихна.
— Лесна работа, шефе. Приятно пътуване.
— Благодаря.
Ландо изключи интеркома, с гримаса оттласна креслото си и стана. Явно възрастта си казваше думата. Някогашният картоиграч започваше да се чувства стар и това не му харесваше. Е, точно затова малкото пътешествие до сърцето на Империята щеше да му се отрази добре. И като капак на всичко можеше да спаси Новата република. Разбира се, че всичко щеше да е като някога!
През слушалката до слуха й достигна съскането на вратата, която се отвори и затвори след Ландо Калризиан. С въздишка Кароли Дълин извади малкия уред от ухото си.
— Шаса — измърмори тя.
Думата сякаш увисна във въздуха в малкия служебен килер. Беше старо бойно мистрилско проклятие, но сега бе изречено не с гняв или бойна ярост, а с дълбока тъга. Рискът, който бе поела, бе изплатен… а сега трябваше да убие стар приятел.
Опитните й пръсти започнаха да демонтират подслушвателното устройство, което бе поставила в кабинета на Калризиан, когато пристигна преди четирийсет часа. Към мрачното й настроение се прибави гняв. Беше насочен срещу Талон Карде заради това, че бе толкова предвидим. А също и срещу самата нея, задето предвиждаше толкова точно ходовете му. Но на първо място срещу Шада Дукал за това, че я бе поставила в такова положение.
„Какво, за Бога, бе накарало Шада да се опълчи така срещу единайсетте?“ — запита се Кароли. „Вярност“ — бе казала Шада на онзи ветровит покрив на Боркораш. Несъмнена глупост! Мазик бе мърляв контрабандист и нищо повече. Той не можеше да има по-големи претенции към верността на Шада от когото и да е от десетината работодатели, за които бе работила. Вярно, че точно тази задача бе продължила повече от останалите, но каквото и да си е мислел Мазик, Шада през цялото време си бе останала таен мистрилски страж, отговорен само пред единайсетте старейшини на народа им.
И така, Шада се обяви срещу старейшините, мистрилската сделка с хътянския престъпен бос се провали и единайсетте поискаха главата на Шада. Всички мистрили бяха предупредени да се оглеждат за нея. Изпратиха отреди специално да я търсят. Но я откри Кароли.
Дори сега, седмица по-късно, иронията горчеше в устата на Кароли. Не беше работила с Шада от двайсет години и въпреки това успя да предвиди, че следващата й стъпка щеше да бъде по посока на Новата република, макар още да не бе наясно дали действията й бяха присъединяване или капитулация. Кароли пристигна на Корускант точно навреме, за да види как Шада напускаше имперския град. Проследи я до апартамент при планините Менарай, който притежаваха висшият съветник Лея Органа Соло и съпругът й.
Можеше да залови Шада още там, ползвайки предимството на изненадата. Но се говореше, че семейство Соло има за пазачи воини ногри и че те са неотлъчно наоколо. И макар по всяка вероятност бойните качества на ногрите да бяха надценени, щеше да е рисковано сам мистрил да тръгне срещу тях.
Ето защо се обади за подкрепление. Но още преди то да пристигне, Шада напусна сградата в компанията на контрабандисткия шеф и търговец на информация Талон Карде. За втори път Кароли можеше да я хване. Но едва бе успяла да се промъкне във вътрешния кръг на площадките за кацане, когато съветник
