лъча на фенерчето й. — Хубаво ще е поне веднъж да отидем някъде, без да се налага да влачим този астромеханичен дроид през скали, храсти, пясъци и какво ли още не.
Малкият дроид избипка докачено.
— Арту обикновено се отплаща за притесненията — напомни й Люк, изтръска дребните камъчета от дланите си и застана до нея. — А и кога ни се е налагало да го вадим от пясък?
— Мисля, че ни предстои да се натъкнем на пясък — отвърна Мара и махна неопределено напред. — Ти как мислиш?
Люк се вторачи в мъглата. Разширението продължаваше не повече от петнайсет метра напред, при това гледката не беше никак окуражаваща. Стърчащи скали и камари отломки затрудняваха преминаването, от тавана висяха озъбени сталактити, тук-там от пода се подаваха и сталагмити. В другия си край разширението отново се превръщаше в тесен проход, през който щяха да се проврат с мъка.
— Не е зле — обърна се той към Мара. — Със сталактитите ще се справим с лазерните мечове. Пита се дали онази пролука не е твърде тясна за Арту.
Въздухът се раздвижи и Спазващия думата си изпърха към едно от висящите скални образувания.
— Притеснен ли си, майстор Уокър на Скай? — стигнаха до съзнанието на джедая думите му. — Много ли е труден пътят напред за теб?
— Никой път не е много труден за майстор джедай Скайуокър — възмутено отвърна Дете на ветровете в защита на Люк. Изпляска с крила до Мара и се настани върху една скала недалеч. — Виждал съм го да прави велики дела в откритото пространство.
— Може да са били велики в очите на един комкаец, който лесно може да бъде заблуден — бе сухият коментар на Режещия камъни, който висеше от друг сталактит на няколко метра по-нататьк. — Нас, дето сме заслужили имената си, по-трудно ще смаеш.
— Пак си говорят, нали? — тихо попита Мара.
— Питаха дали пътят напред ще ни затрудни — отвърна Скайуокър и махна към осеяното с препятствия разширение. — Дете на ветровете ни защити.
— Много мило от негова страна — каза тя, откачи лазерния си меч и го претегли в ръката си. — Да им направим ли малка демонстрация?
Люк присви очи.
— Сигурна ли си…
— Че мога ли! — възкликна Мара. — Да, мога. Това, че не завърших скъпоценната джедайска академия, не означава, че не мога да използвам Силата като всички останали. Как предпочиташ да сека — високо или ниско?
— Високо — отвърна Люк, леко сепнат от разпалеността й. Той взе в ръка собствения си лазерен меч и бързо огледа разширението, старателно запомняйки мястото на всеки сталактит. — Готова ли си?
В отговор Мара активира лазерния си меч. Синьото сияние на лъча се смеси с неутралната бяла светлина на фенерчето.
— Щом кажеш.
— Добре — отвърна Скайуокър и се опита да прикрие опасенията си относно уменията й. Той активира оръжието си и зеленото му сияние прибави нов нюанс към синьото.
Двамата с Мара едновременно насочиха мечовете. Лъчовете им се завъртяха като крилата на мелници и посякоха с лекота скалните образувания. Поне мечът на Люк…
Мара се опита. Майсторът джедай го долови от стойката й, от протегнатата ръка, от напрежението, което я обви като статично електричество. Но както бе казал някога учителят Йода: „Не се опитвай! Или го правиш, или не. Среден път няма!“ По средата на разширението лазерният меч на Мара, сякаш несигурен, загуби ритъм, лъчът клюмна и направи няколко плитки бразди по пода. След това се възстанови и продължи да се носи миг-два, преди да падне отново, след като тя почти го изпусна от джедайската си хватка.
На два пъти Люк се изкушаваше да й помогне, но и двата пъти устоя на изкушението. Ядосаната и безпомощна Мара му стигаше. А ако на това отгоре се усетеше и покровителствана, тя се превръщаше в нещо, с което и майсторът джедай би предпочел да няма работа. Освен това работата бе свършена, макар и малко половинчато. А тънкостите на изпълнението бяха напълно убягнали на публиката. Какофония от цвъртене и чуруликане от страна на комджайците изпълни ушите и съзнанието на майстора джедай, когато сталактитите започнаха да падат от тавана и да се разбиват в камъните. А високо над грохота на каменните блокове и възклицанията на комджайците се извисяваха възторжените възгласи на Дете на ветровете:
— Видяхте ли! — крещеше то. — Велик джедай воин! И Мара!
Люк изпита угризения, когато повика обратно лазерния си меч, забавяйки го малко, за да пристигне едновременно с меча на Мара.
— Войната не прави никого велик, Дете на ветровете — леко смъмри той младия комкаец, деактивира лазерния си меч и го окачи на колана си. — Битката винаги е последното средство, към което прибягва джедаят.
— Разбрах — каза Дете на ветровете, като по тона на гласа му личеше, че всъщност нищо не бе разбрало. — Но когато унищожиш заплашващите…
— Никого няма да унищожаваме — твърдо отвърна Люк.
— Поне докато не се опитаме да говорим с тях.
— На твое място бих се отказала от обясненията — извика Мара през рамо, докато си пробиваше път към тясната пролука. — Ще разбере, след като види няколко от приятелите си да загиват в битка. Преди това нищо няма да проумее.
Люк усети спазъм в гърлото. Оби Уан, Бигс, Дак… дългият списък продължаваше с още много имена.
— В такъв случай по-добре никога да не разбере — тихо каза той.
— О, ще разбере — с глух глас го увери Мара, пъхнала глава в пролуката, за да освети пътя напред с фенерчето си.
— Рано или късно всички разбират — тя извади глава от процепа и откачи лазерния си меч. — Трябва да се премахне само една малка издатина. Ще ми отнеме секунда.
Шест часа по-късно Люк най-сетне обяви почивка.
— Време беше — каза Мара и се отпусна, доколкото можеше, върху студената скала. — Вече си мислех, че си решил да стигнем до Високата кула тази вечер.
— Иска ми се — отвърна Скайуокър и махна няколко камъчета от мястото, на което смяташе да седне. Не изглеждаше толкова уморен, с огорчение забеляза Мара. Или поне прикриваше умората си по-успешно. — Имам усещането, че нямаме време.
— Ти никога нямаш време — каза Мара и затвори очи. — Някога хрумвало ли ти е, че от време на време можеш да оставяш и някой друг да свърши работата?
Мара усети промяната в чувствата му и се запита дали изражението, което се бе появило на лицето му, означаваше болка, гняв или възмущение. За нейна изненада, когато отвори очи, установи, че то изразява спокоен интерес.
— Смяташ, че се опитвам да върша твърде много неща?
— Да — отвърна тя и се вгледа внимателно в него. — Не си ли съгласен?
Скайуокър сви рамене.
— Преди година-две нямаше да бъда съгласен — отвърна той. — Но сега… не знам.
— О! — възкликна Мара. Първо дойдоха онези думи при астероидната база на пиратите Каврилу, че се опитва да намали използването на Силата, а сега признаваше, макар и доста колебливо, че се опитва да прави твърде много. Това наистина беше напредък. — Разбира се, ако ти не правиш всичко, кой ще го прави?
Дете на ветровете, кацнало на една издатина на скалата, каза нещо и Люк се усмихна.
— Не, Дете на ветровете — отвърна Скайуокър. — Дори майсторът джедай не може да прави всичко. Всъщност — той хвърли странен поглед на Мара — понякога май работата на майстора джедай е да не прави нищо.
Строящия с лозници също направи някакъв коментар.
— Да — съгласи се Люк.
— Какво каза? — попита Мара.
