през купчината отломки. — Както и да е. Изчакаха, докато стигнахме на няколко километра от Високата кула, и откриха огън. Спуснах се в каньоните от навигаторния запис, който донесе „Звезден лед“, и успях да избягам.
В първия момент Мара не каза нищо.
— Наредили са ти да ги следваш? Значи са говорели основния език?
— Накрая проговориха и на него. Отначало започнаха със същото съобщение, което с Карде сте уловили, когато онзи странен кораб е минал покрай звездния разрушител на Бустър Терик.
— Предполагам, че Карде ти е дал съобщението — каза Мара. Лицето й леко се помрачи. — Даде ли ти и останалата част от записа?
— Даде ми навигационните данни — отвърна Скайуокър. — Има ли още?
— Да. И то не е добро — отговори тя. — Първо, споменава се името на Траун. Второ, сестра ти откри информационен чип при планината Тантис с надпис Ръката на Траун.
— Ръката на Траун? Това не ми харесва — каза Люк.
— На никого не е харесало — унило отвърна Мара. — Въпросът е какво означава?
— На теб са ти викали Ръката на императора — припомни Люк. — Възможно ли е Траун да е имал също такъв агент?
— Това е първото, което всички ме питат — каза Мара с доловимо раздразнение. — И дали не е някое друго супероръжие, както Звездата на смъртта. Но и двете не бяха в неговия стил.
— Не, неговият стил бе блестящата стратегия.
— Казано кратко — отвърна Мара. — Все пак информационният чип дойде от личния склад на императора. Това трябва да означава нещо. Палпатин не би създал дезинформация за свое собствено забавление.
— Е, каквото и да означава, изглежда, нашите приятели във Високата кула имат някаква връзка с върховния адмирал — каза Скайуокър. — Питам се дали не са от неговата раса.
— Ободряваща мисъл — тихо каза Мара. — Да се надяваме, че нямат неговия тактически гений.
— Да се надяваме — съгласи се майсторът джедай.
Но докато активираше лазерния си меч, за да разчисти поредното скално препятствие от пътя им, през главата му мина ужасяваща мисъл. Ако Ръката на Траун не беше нито специален агент, нито супероръжие…
— Пак се замисли — прекъсна разсъжденията му Мара. — Хайде, кажи!
— Просто си мислех, че Ръката на Траун може да е ученик на върховния адмирал — отвърна Люк и се обърна да я погледне. — Някой, когото той е подготвил да заеме мястото му, ако с него се случи нещо.
— Тогава къде е той? — попита тя. — Минаха десет години. Защо още не се е появил?
— Може би Ръката смята, че не е готов — предположи джедаят. — Може да е решил, че има нужда от още подготовка, преди да заеме мястото на адмирала?
— Или чака подходящ момент, за да се покаже — каза Мара.
Лицето й изглеждаше напрегнато на мъждивата светлина. Люк си пое дълбоко дъх. Хладният въздух в пещерата изведнъж му се стори по-студен.
— Например когато Новата република е на път да се самоунищожи заради Каамас.
— Траун би се възползвал точно от такова положение — потвърди Мара. — Всъщност, след като имперските ресурси са сведени практически до нула, това е единственото, което може да направи.
Дълго време двамата просто се гледаха, без да промълвят дума.
— Според мен — най-сетне проговори Мара — най-добре е да влезем в тази кула и да видим какво става там.
— Май си права — съгласи се Люк, обърна фенерчето си напред и усили светлината му.
На около пет метра пред тях проходът, който следваха, влизаше в широка пещерна зала, толкова просторна, че лъчът не стигаше до края й. Скайуокър направи крачка напред… И спря. В съзнанието му трепна неясно усещане. Някъде там…
— И аз го усетих — каза Мара зад него. — Но не е като обикновените ми усещания за опасност.
— Може би не е толкова опасно — предположи джедаят. — Или за нас не е.
Арту изпиука едновременно подозрително и безнадеждно.
— Не говореше за теб — успокои Мара малкия дроид. — Виждаш ли го, Люк?
— Да — каза той и се усмихна. Над главите им тримата комджайски водачи, които до момента се рееха напред-назад, бяха накацали по скалните издатини пред залата. — Сякаш не изгарят от желание да видят какво има вътре.
— Не виждам опасност — възрази младият комкаец. Но въпреки това се спусна и кацна на един сталагмит близо до входа. — Каква е опасността?
— Сега ще разберем — отговори майсторът джедай, стисна дръжката на лазерния си меч и тръгна към пещерната зала. — Мара!
— Зад теб съм — отвърна тя. — Искаш ли да държа фенерчето?
— Ако обичаш — каза Скайуокър и й подаде фенерчето през рамо. След това напрегна всичките си сетива и пристъпи в залата.
Една минута Люк остана абсолютно неподвижен, изучавайки терена, докато Мара бавно движеше лъча на фенерчето. Залата изглеждаше необятна, таванът й тънеше в мрак. По сравнително равния под течаха няколко потока. Нямаше ги сталактитите и сталагмитите, с които им се бе наложило да се справят дотук, но долната част на стените бе осеяна с десетки ниши с диаметър около половин метър, доста дълбоки, както изглеждаше. Цялата пещерна зала — стени, под, таван и дори коритата на потоците — бе покрита с дебела покривка от нещо, напомнящо мъх. Точно насреща се виждаше проход, също както проходът, в който стояха.
— Вероятно има отвори към повърхността — тихо каза Мара. Топлината на дъха й за миг докосна тила на Люк. — Няма светлина, но се усеща движение на въздуха. Има и вода.
— Да — каза Скайуокър.
Наличието на въздух, вода и растителност означаваше, че тук има цялостна екосистема. А тя може би включваше и хищници.
— Да опитаме с камък — предложи Люк и се наведе, за да избере един скален отломък с големината на юмрук.
Хвърли го към средата на пещерната зала. Камъкът полетя към центъра и когато започна да пада към пода, майсторът джедай го хвана със Силата и рязко го запрати към една от стените… Нещо се подаде за миг от една от дупките и пак се скри. Камъкът изчезна.
— Ооо! — възкликна Люк, загледан в участъка от стената, където се изгуби камъкът. Мара завъртя лъча на фенерчето натам. — Видя ли откъде дойде?
— Мисля, че от там — отвърна тя. — Стана много бързо… Ей там, виждаш ли?
Люк кимна. От една от дълбоките ниши в стената като малък водопад към белия мъх тихо се сипеше дребен чакъл. Мъхът се раздвижи за миг, след това всичко наново се успокои и цялата зала застина.
— Май не обича камъни — каза Мара.
— Трябваше да опитаме с храна — съгласи се Люк, присегна се със Силата и върна кратковременната си памет, но това не му помогна. Движението бе твърде бързо. — Успя ли да видиш какво беше?
— Май беше език или пипало — отвърна Мара. — Основната част от съществото, изглежда, не се подаде от дупката.
— И явно не е само — предположи Скайуокър и огледа останалите ниши. — Какво предлагаш?
— Ами първо трябва да ги разгледаме по-отблизо. Долавяш ли някакво присъствие?
Джедаят се присегна със Силата към пещерната зала.
— Не. Нищо.
— Значи са хищници — каза Мара, промуши се през тесния вход и му подаде фенерчето. — Дръпни се, ако обичаш?
— Какво ще правиш? — Люк се намръщи, когато вместо отговор тя извади лазерния си меч и го активира.
— Казах ти. Ще погледна по-отблизо — Мара вдигна меча напред, хвана го със Силата и започна бавно да го върти. Без да спира, го насочи наляво. Лъчът приближи една от нишите… С ярко проблясване,
