— Цитира една комджайска поговорка — отвърна Скайуокър. — За това, че преплетените лозници са по-силни от същия брой лозници поотделно. Мисля, че на всяка планета от Новата република има вариант на тази поговорка.
Мара изгледа свирепо комджаеца.
— Преди можех да чувам мислите на Палпатин от всяко кътче в галактиката, от Ядрото, от Средния ръб, а при едно пътуване — дори и от Външния ръб.
— И въпреки това не можеш да чуеш нито комджайците, нито комкайците на няколко метра от себе си — каза Люк. — Сигурно е много неприятно.
— Неприятно е думата, която търсех — язвително отвърна Мара. — Как така ти можеш да ги чуеш, а аз не? Ако, разбира се, не е някоя професионална джедайска тайна…
Чувствата му останаха непроменени.
— Всъщност е точно това — каза той. — Не точно тайна. Ключът е в това, че не си джедай.
— Защото не завърших академията ти ли? — попита с насмешка тя.
— О, не — отвърна Люк. — Има начин да се стане джедай и без академията… — той се поколеба. — И като стана въпрос, защо не се върна, за да я завършиш?
Тя изучаваше лицето му, питайки се дали това бе тема, на която й се искаше да говори в момента.
— Имах по-приятни неща за правене — кратко отговори Мара.
— Ясно — каза Люк. И този път тя усети трепване в чувствата му. — Като например да летиш из цялата Нова република с Ландо?
— Виж ти, виж ти — Мара повдигна вежди. — Долавям ли нотка на ревност, или така ми се струва?
Люк отново я изненада. Вместо да лумне като жарава на вятър, усещането, което долови в него, замря в нежна тъга.
— Не е ревност — тихо отвърна Люк. — А разочарование. Все се надявах да се върнеш и да завършиш обучението си.
— Не си се надявал достатъчно силно — каза Мара и потисна лекото огорчение в себе си. — Мислех, че след всичко, което преживяхме на Миркр и Уейланд, съм заслужила поне малко по-специално отношение от твоя страна. Но всеки път, когато се появявах, ти само казваше „Здрасти“ и след това забравяше за мен. За сметка на това даряваше цялото си внимание на Кип Дурон или на някое друго хлапе.
Люк потръпна.
— Права си — призна той. — Мислех… че ти нямаш нужда от толкова внимание. Кип беше по-млад, по- неопитен…
— И виж какво стана — не можа да се сдържи Мара. — Той едва не съсипа цялата ти академия, без да споменаваме теб самия, Новата република и всичко останало, което му се изпречи на пътя.
— Вината не беше само негова — възрази Люк. — Ситският лорд Екзар Кун го тласкаше към Тъмната страна.
— А чия бе идеята да основе академия на Йовин? — попита Мара, съзнавайки, че навлиза в територия, която бе решила да избягва. — И кой реши да я остави там, след като кашата с Екзар Кун най-накрая се оправи?
— Аз — отговори майсторът джедай, приковал очи в нея. — Накъде биеш с тези въпроси?
Мара се намръщи. Нито мястото, нито времето бяха подходящи, за да повдига темата.
— Просто отбелязвам, че не си безгрешен — избягна отново тя въпроса му. — Това само по себе си трябва да ти е достатъчно, за да не се опитваш да правиш всичко сам.
— Не споря — усмихна се Люк. — Аз съм нов човек. Нали преди малко те оставих сама да се оправиш с лазерния меч?
— Благодаря ти, че ми напомни — каза Мара и усети как бузите й пламнаха. — Наистина мислех, че мога да го владея по-добре.
— Дългият постоянен контрол се овладява най-трудно. Но открих някои специални техники, с които става по-лесно. Хвани меча си и ще ти ги покажа.
Тя повдигна хълбок, за да освободи оръжието от колана си и за да премести крака си от скалата, която бе започнала неприятно да убива. После вдигна лазерния меч пред себе си.
— Да го активирам ли? — попита тя, хвана дръжката със Силата и отпусна китката си.
— Не, не е нужно — отвърна Люк. — Сега задръж меча неподвижен пред себе си. Искам да го наблюдаваш, но и да си го представиш увиснал във въздуха. Можеш ли?
Мара притвори очи, мислите й се върнаха назад към горите на Уейланд отпреди десет години. И тогава Люк с лекота се бе въплътил в ролята на учител, а тя — в ролята на ученик. Но много неща се бяха променили. Този път може би тя щеше да изнесе най-важния урок.
— Представих си — каза Мара. — После?
Мара бе добър ученик, както Люк вече бе установил, и бързо схвана основата на техниката. Упражняваха се половин час и се наканиха отново да тръгнат.
— Надявам се, че дроидът ти няма да изчерпи енергийния си запас, преди да стигнем — каза Мара, докато Люк преместваше Арту с помощта на Силата над още един участък пресечен терен. — Не искам да излезе, че сме го влачили само за да стане украса на пода.
— Няма страшно — успокои я Скайуокър. — В момента използва много малко енергия, а и твоят дроид му даде няколко допълнителни батерии.
— Почакай — намръщи се Мара. — Моят дроид ли? Нали каза, че си дошъл с изтребителя си?
— Дойдохме с изтребителя ми до планетата — уточни той. — Но до системата дойдохме с „Огънят на Джейд“. Изглежда, съм забравил да го спомена.
— Така изглежда — кратко отвърна тя. Приливът на гняв, който мина през нея, накара майстора джедай да трепне. — Кой по дяволите ти даде право!… Няма значение. Карде, нали?
— Той се обоснова с това, че „Защитникът“ ти няма хипердвигател — отбранително каза Люк — Двама души в кабината на изтребител няма да се чувстват много удобно.
— Прав си — с нежелание призна Мара. Люк почувства как тя потисна инстинктивната си привързаност към единственото нещо във Вселената, което притежаваше истински. — Дано да си го скрил добре.
— Добре е скрит — успокои я той. — Знам какво е този кораб за теб.
— И дано не си му одраскал боята — предупреди го тя. — Сигурно не си донесъл повиквача?
— Донесох го — възрази Люк и пъхна ръка в един джоб. Мислите му го отнесоха назад през времето, когато се бе върнал на Дагоба и се бе натъкнал на стар повиквач от кораб отпреди Войните на клонингите. Не знаеше какво е, но Арту си спомни, че веднъж бе видял Ландо с подобно устройство. И така тръгнаха към мината на някогашния комарджия на Нклон, за да го питат. Както се оказа, пристигнаха тъкмо навреме, за да помогнат на Хан и Лея да отблъснат нападението на върховния адмирал Траун.
Но защо сега изплува точно този спомен? Дали защото Мара бе тук и той бе получил първото си видение за нея в онзи момент? Или беше нещо, свързано със стария повиквач… а може би с повиквача на „Огънят на Джейд“… или с повиквачите изобщо… Нещо се надигаше дълбоко в съзнанието му?
Мара гледаше странно мъжа до себе си.
— Някакъв проблем ли има? — попита тя.
— Заблудени мисли — каза Скайуокър, извади повиквача и й го подаде. — Няма да можеш да се обадиш на „Огънят на Джейд“ оттук. Извън обхват сме, а и доколкото си спомням, повиквачът работи изключително по права линия.
— Не, има и настройка за радиопредаване — отвърна Мара. — Вярно, обхватът е доста ограничен, но във Високата кула може да има ретранслатори, през които да мине сигналът — и добави: — Можеш да си сигурен, че няма да го извадя, докато не неутрализираме изтребителната им група. Като стана дума, не ми разказа какво се случи с двамата пилоти, на които си се натъкнал на идване.
— Няма много за разказване — отвърна Люк, откачи лазерния меч от колана си и го активира. Едно бързо замахване и още един сталактит, който препречваше пътя им, рухна на земята. — Наредиха ми да ги следвам, след това изпълниха редица бързи маневри, които трябваше да повторя. Тогава си помислих, че може да си търсят извинение да открият огън.
— По-вероятно е да са искали да разберат с каква машина и с какъв пилот си имат работа — предположи Мара.
— Накрая и аз стигнах до този извод — каза Скайуокър и се присегна със Силата, за да пренесе Арту
