съпроводено от многократното хрущене на разтрошени камъни, изчезна в дупката.
— Мара! — прошепна Дете на ветровете. — Оръжието ти…
— Всичко е наред — успокои го Люк. Той бе приковал очи в дупката и не смееше да ги отмести, за да погледне Мара. Ако бе сбъркала в преценката си…
Съпроводено с второ, по-силно раздробяване на скалата, от дупката се подаде дълго, подобно на плужек същество. Покрито бе с розова кръв, която още сълзеше от пет-шест дълбоки прореза в тялото му. Излизаше едва-едва, с почти комично движение. Спусна се по мъхестата стена и спря до един камък на земята. Навитият му език мързеливо се подаде от отпуснатата уста, последван от лазерния меч на Мара.
Някой от комджайците ахна.
— Значи така изглеждат — възкликна Спазващия думата си.
— Досега не бяхте ли ги виждали? — попита Люк.
— Не — отвърна комджаецът. — Не се бяхме натъквали на тях допреди трийсет сезона.
Скайуокър вдигна едната си вежда.
— Така ли! Нямало ги е преди това или не сте ги срещали?
— Не мога да отговоря правилно на въпроса — каза Спазващия думата си. — Комджайците много рядко стигат до тази част на пещерата.
— Питам се дали тази зала е изглеждала така и преди трийсет години — отвърна Люк.
— Интересно наистина — съгласи се Мара и с неприязън погледна окървавения си меч. Пусна го на земята и го избърса в белия мъх. — Може би тогава някой се е нанесъл във Високата кула и не е искал да насърчава случайни посетители.
— Това е една от вероятностите — съгласи се Люк.
— Е, това е моето предположение — каза тя и отново огледа лазерния си меч. — Ти можеш да направиш следващото… или следващите трийсет.
— Вярно, сигурно могат да се изкажат и шейсет предположения — съгласи се джедаят и огледа, докъдето можеше, нишите в стената. — Мислиш ли, че са достатъчно умни, за да преценят, че сме големи за ядене?
— Не бих разчитала на това — отвърна Мара. — Езиците им явно са достатъчно бързи и силни, за да смилат кости.
— Така е — каза Люк. — Дали има път, който да минава извън обхвата им?
— Не бих разчитала и на това — отвърна тя. — Но идеята си я бива. Избираме си една стена и се придържаме към нея, като сечем всичко, което се подаде от дупките.
Скайуокър се намръщи. Идеята си я биваше, но и беше доста кървава. Съществата нямаха съзнание, беше жизненоважно Люк и Мара да минат през владението им и въпреки това представата за масово клане не му допадаше. Но може би имаше друг начин.
— Спазващ думата си, ти, изглежда, си се сблъсквал и преди с тези същества — каза джедаят и погледна през рамо. — С какво се хранят?
Комджаецът изпърха с криле:
— Насекомите мигрират в началото и в края на всеки сезон.
— Какво? — попита Мара.
— Мигриращи насекоми — преведе Люк.
— Аха — възкликна тя. — Освен ако не докопат някой комджаец.
Режещия камъни предупредително разпери криле:
— Не бъди оскърбителна, Мара на Джейд.
— Разбира се, това не обяснява с какво се хранят сега — продължи тя. — Тук няма никакви насекоми.
— Поне не се виждат — уточни Люк.
Той изключи лазерния си меч и се спусна в пещерната зала, като се придържаше близо до стената. След това отдалечи възможно най-много дръжката на меча си и силно удари мъха.
Внезапно в залата се разнесе жужене. И също така внезапно от невидимите си дупки в мъха изскочиха десетки насекоми и се разлетяха лудешки във всички посоки. Не стигнаха много далеч. Също така внезапно, както се бяха появили насекомите, се появиха езиците и миг по-късно пещерната зала отново утихна.
Арту изпиука нервно зад Люк.
— Интересно — отбеляза Мара. — Мъхът явно е по-дебел, отколкото изглежда — тя погледна към Люк. — Надявам се, няма да предложиш да удряме мъха и да се прокрадваме покрай нишите, докато съществата в тях се хранят.
— Горе-долу — отвърна той и активира лазерния си меч.
Наведе лъча към мъха и внимателно изряза един квадратен метър, деактивира оръжието, окачи го на колана си, хвана здраво краищата на квадратното парче и опъна. С доста неприятен звук чимът се откъсна от останалия мъх. Беше дебел петнайсетина сантиметра. Люк го хвана в прегръдките си, като се опитваше да го запази цял, и потрепери при вида на стотиците внезапно обезпокоени червейчета, които се разбягаха и побързаха отново да се потулят в мъха.
— Прекрасно — Мара пристъпи до Люк. — Време за хранене ли е?
— Това е планът — отвърна той, приближи се към следващата ниша и затъкна чима в нея. Езикът се показа и той се изгуби навътре сред облак прах и парченца мъх.
— Да видим дали ще стане — каза Мара, направи крачка пред Люк и вдигна лазерния си меч пред дупката.
Не се случи нищо.
— Изглежда, проработи — каза тя. — Вземи да пренесеш дроида, докато още дъвче.
— Да — съгласи се Люк, обърна се и хвана Арту със Силата. — Дете на ветровете, комджайци… да вървим.
След минута всички бяха от другата страна на бърлогата.
— Предавам се — заяви Мара и се успокои.
— И не се наложи да убиваме — подчерта джедаят, активира лазерния си меч и пристъпи към следващата ниша.
— Освен куп насекоми — отбеляза Мара. — Между другото да имаш проблем с инсектите?
Той мислеше, че бе успял да го прикрие по-добре.
— Напомнят ми дрочите. Нямам проблем.
— А! — възкликна Мара, деактивира лазерния си меч и застана зад него. — Ти ще режеш, а аз ще изтръгвам. Съгласен ли си?
След два часа най-сетне спряха, за да нощуват.
— Струва ми се, че е нощ — каза Люк и погледна часовника си. — Току-що си дадох сметка, че не съм настроил часовника си на местното време.
— Нощ е — увери го Мара, облегна се с облекчение назад на скалата, която си бе избрала за почивка, и затвори очи. Знаеше, че по-късно ще си плати с многобройни болки, предизвикани от влагата и ръбчетата на скалата. Но в момента й беше добре. — През нощта всички добри момченца и момиченца спят. Тъй че нощ е.
— Сигурно — отвърна Скайуокър.
Мара отвори очи и се взря в него. В този момент в настроението му нещо трепна.
— Нима? — попита тя.
Той поклати глава.
— Права си — малко неохотно призна майсторът джедай. — Нуждаем се от сън.
„Вместо какво?“ Мара се присегна със Силата и се опита да проникне по-дълбоко в съзнанието му. Но то беше блокирано. Мара можеше единствено да долови бариерата, изградена от несигурност, примесена с… Тя се намръщи. Притеснение! ? Наистина ли го долавяше? Да, наистина беше притеснение. А за великия майстор джедай Люк Скайуокър да изпитва подобно чувство определено беше доказателство за напредък.
И като се имаше предвид това, последното нещо, което Мара искаше да направи, бе да прояви снизхождение към него. Когато най-после пожелаеше да отвори черупката си, достатъчно, за да я попита за
