връзката й с Ландо, щеше да му каже. Но не преди това. И може би тогава той щеше да бъде в състояние да чуе и по-обезпокоителните неща, които имаше да му каже.
ГЛАВА 11
— Значи е това? — попита Уедж, облегна се равнодушно на един от стълбовете за осветление в староботански стил, които обграждаха парка, и се загледа към блестящия бял купол.
— Това е — потвърди Коран и кимна към електронния си бележник. — Така пише.
Уедж плъзна поглед по периферията на парка и улиците и магазините наоколо, накичени с многоцветни фирмени знамена. По всичко личеше, че бе пазарен ден, и стотици ботанци и чуждоземни се мотаеха насам-натам.
— Трябва да са полудели — обърна се той към Коран. — Да поставят такава мишена…
Той замълча, когато двама дуросци минаха покрай него и се насочиха към парка.
— …на публично място — довърши по-тихо. — Направо си просят главоболията.
— От друга страна, разполагането на генератор от системата на планетарния щит в центъра на столицата до голяма степен гарантира сигурността й — отбеляза Коран. — Сигурно действа успокояващо на всички чуждоземци, които имат магазини или представителства тук.
— Ботанците винаги ги е бивало да създават представи — кисело призна Антилис.
Но трябваше да признае и още нещо — мястото съвсем не беше толкова уязвимо, колкото изглеждаше на пръв поглед. Според данните, които Бел Иблис бе изтеглил, куполът бе изграден от специална стоманена сплав, нямаше прозорци, входът беше един, освен усилена охрана имаше и автоматични системи за защита. Самото оборудване се намираше на два етажа под земята, снабдено с независимо резервно захранване, склад с всевъзможни резервни части и екип от дежурни техници, които можеха да разглобят и да сглобят цялата система за два часа.
— Така е, но и никога не ги е мързяло да пазят гърба си — отбеляза Коран. — Охраната им е седем дни…
Пилотът не довърши. Група оживено разговарящи ботанци си проправиха път между двамата мъже. Двамина бяха изостанали от основната група, погълнати от спора си. Единият налетя право на Уедж и едва не го събори.
— Целият ми клан ви поднася извинения, сър — смутено промърмори той с настръхнала от притеснение козина.
После се дръпна рязко назад и налетя на Коран. Пилотът се опита да отстъпи встрани, но в устрема си ботанецът се блъсна и в него.
— Непохватен глупак — смъмри го другият ботанец, хвана Коран за ръката и му помогна да възстанови равновесието си. — Ще задължиш целия ни клан. Приемете искрените ни извинения, любезни господа. Някой от вас пострада ли?
— Не, не — успокои го Антилис. Той погледна към Коран за потвърждение и забеляза, че приятелят му леко сбърчва челото си. — Но всъщност…
— Прекрасно, прекрасно — продължи ботанецът, който очевидно изобщо не се интересуваше от отговора. Той хвана ръката на спътника си и го поведе към магазините. — Желая приятен и пълен с добри преживявания ден и на двама ви, любезни господа.
Уедж се приближи до Коран. Двамата ботанци едва не прегазиха една стара жена, след което се сляха с множеството.
— Какво има? — попита Антилис. — Всичко наред ли е?
— Да — отвърна с известно закъснение Коран. — За миг ми се стори… — изведнъж той се плесна по туниката си и гримасата му се превърна в изумление.
— Майната му! Отмъкнал ми е портфейла!
— Какво! — възкликна генерал Антилис и веднага установи, че собственият му портфейл също липсва. — О!…
— Хайде — прекъсна го Коран и се спусна в тълпата.
— Не мога да повярвам — изръмжа Уедж и хукна след него. — Как са успели да ги измъкнат!
— Не знам — извика през рамо другият мъж, докато разбутваше пешеходците пред себе си. — А уж знаех всички джебчийски номера. Едва ли си обърнал внимание на клановия знак, който носеха?
— Видях го, но не го разпознах — отвърна приятелят му и се почувства като пълен идиот. Всичко — пари, кредитни чипове, гражданските и военните им документи за самоличност — беше в портфейлите им. — Бел Иблис ще ни убие, ако не си ги върнем.
— Да. Един по един, и то много бавно — безрадостно се съгласи командир Хорн. Той си проби път през последната група пешеходци, озова се пред една сергия на тротоара и спря. — Виждаш ли нещо? — той се надигна на пръсти, за да погледне над тълпата.
— Нищо — Антилис се огледа и се запита какво могат да направят. Ботанските власти не знаеха, че са тук, и в никакъв случай нямаше да погледнат с добро око, ако това се разбереше. Нищо добро не можеха да очакват и от официалните служители на Новата република. — Дали не би могъл?…
— Щом не усетих нищо, когато бяха до мен, едва ли ще уловя нещо от разстояние — прекъсна го Коран, изпълнен с възмущение от себе си. — Дано ти си измислил нещо.
— Аз се надявах, че ти ще измислиш — мрачно призна Уедж.
За съжаление единствената възможност, която им оставаше, бе да се качат на совалката и да се върнат на „Сокол скитник“ при Орд Траси. Беше известно, че генерал Бел Иблис владее внушителен репертоар корелиански попръжни, които отприщваше само когато бе много вбесен. Досега на Уедж не му се бе удавало да го чуе. Вероятно му предстоеше.
— Никога няма да можеш да се реабилитираш пред Миракс за тази случка — с въздишка каза Антилис.
— Да… както и ти пред Йела — тихо отвърна приятелят му.
— А! Ето ги тези прекрасни момчета! Идвате ли за по едно?
Уедж се обърна и видя, че до тях стои старица с искрящи очи.
— Моля!
— Предложих ви да пийнем заедно по едно — повтори тя. — В тая жега очите съвсем ме болят от светлината.
— Съжалявам, в момента имаме работа — рязко отвърна командирът на Червената ескадрила, изправи се на пръсти и отново надзърна над тълпата.
— Младежи! — укорително каза старицата. — Все бързат да се радват на живота. Никога нямат време да се вслушат в мъдростта на старите.
Уедж направи гримаса и демонстративно се обърна към тълпата, надявайки се старата глупачка да схване намека. Как успяха да налетят на нея из улиците на Древстран!?
— Съжалявам, госпожо…
— Но сме твърде заети, за да правим компания на една самотна старица за едно питие? — довърши вместо него тя с тъжен глас. — Скандално е. Особено след като самотната старица черпи.
Антилис погледна към нея, подготвяйки твърд, но възпитан отказ.
— Вижте…
И млъкна. Във вдигнатата си ръка тя стискаше два предмета. Два малки черни портфейла. Техните!
Уедж усети как долната му челюст увисна. Сега за пръв път се вгледа в лицето на старицата. Беше същата, в която двамата джебчии се бяха блъснали преди малко, докато бързаха да избягат.
— Коран! — повика той и протегна ръка, за да вземе портфейлите от жената. — Няма значение.
— Как… — въпросът замръзна на устата на Коран, когато Уедж му подаде портфейла. Пое го като омагьосан, очите му се откъснаха от жената само за да се увери, че всичко вътре е на мястото си. — Мога ли да попитам как се озоваха във вас?
Старицата се закиска и поклати глава.
— Вие от охраната сте страхотни!
Коран хвърли бърз поглед към приятеля си.
— Бивша охрана — поправи я той с леко докачен глас.
