Ъгълчето на устата на Тирс се изкриви.
— Прекарах няколко месеца на борда на „Химера“ с Траун, Дизра. Преди това го наблюдавах в продължение на две години, докато служех на императора. През цялото време не го чух да дава обещание, което не може да изпълни. Щом е казал, че Ръката на Траун е ключът към окончателната победа, значи е така. Можете да разчитате на това.
— Дано само онзи, който държи ключа, да излезе от скривалището си, преди в Корускант да са се изнервили толкова, че да предприемат нещо — отвърна мофът. — Какво ще направим най-напред?
— Вие специално трябва да се приготвите и да посрещнете делегацията на Кроктар — каза Тирс и постави бластера на Дизра върху масата. След това извади от туниката си информационен чип и го сложи до оръжието. — Тук има кратка анотация за расата и за великия лорд Босмихи — продължи той, тръгвайки към вратата. — Май с друго не разполагаме на борда.
— Ще свърши работа — отвърна Дизра, пристъпи към масата и взе чипа. — Вие къде отивате?
— Мислех си да се присъединя към капитан Дория при посрещането на делегацията в хангара — отвърна майорът. — Нямам търпение да видя на практика уменията ви в преговорите — и без да дочака отговор, той излезе.
— И да видите дали бившият гвардеец и актьорът все още се нуждаят от моф — довърши след него на глас Дизра.
Но това нямаше значение. Нека гледа. И Флим да гледа, щом желае. Ще им покаже. Когато кроктарианската делегация си тръгне, и двамата ще са напълно убедени, че Дизра не е просто един уморен стар политик, чийто блестящ план се е изплъзнал от ръцете му. Той беше важна част от триумвирата. Част, която няма просто така да бъде изтласкана. Особено след като на една ръка от тях стоеше гарантирана окончателна победа.
Той бе започнал всичко това. И сега се кълнеше в кръвта на императора, че щеше да остане докрай.
Мофът мушна бластера в кобура под туниката си, пъхна чипа в отвора на електронния си бележник и зачете.
От мостика на имперския звезден разрушител „Тираничен“ не се виждаха никакви планети. Нито планети, нито астероиди, кораби или звезди. Нищо освен абсолютна чернота.
И все пак имаше едно изключение. Откъм щирборда, едва видим от мястото на капитан Налгол, мъждиво се белееше неголям диск. Това бе малък отломък от ядрото на кометата, до която летеше „Тираничен“. Вече месец летяха така. Съвършено слепи и глухи за света извън изолацията им.
За Налгол това не беше проблем. Като кадет бе служил на един от най-отдалечените имперски ретранслационни постове и това, че навън нямаше нищо за гледане, не го притесняваше. Но не всички хора от екипажа бяха калени като него. Развлекателните зали и салоните за бойни упражнения бяха три пъти по-натоварени от обикновено. До капитана достигнаха слухове, че на пилотите на разузнавателните кораби се предлагали сериозни подкупи, за да вземат по един-двама пътници със себе си, когато излизаха извън маскировъчния щит.
В зенита на Империята на звездните разрушители служеше елитът на галактиката. Но това бе минала слава. Ако не се случеше нещо скоро, Налгол щеше да се сблъска със сериозни проблеми с екипажа.
Откъм горния бакбордов квадрант проблесна нещо ярко. Или поне относително ярко. Беше светлината от двигателя на един от разузнавателните кораби, които бяха старателно преправени, за да приличат на стари очукани минни влекачи.
Налгол се загледа. Машината направи заход и изчезна под заострения корпус към хангара. Абсолютната чернота не го притесняваше и все пак трябваше да признае, че бе приятно да разнообрази сетивата си за миг.
Някой застана на мостика до него.
— Предварителен рапорт от разузнавач две, сър — доложи шефът на разузнаването Оисан с глас, който винаги звучеше на капитана като непрестанно мляскане. — Бойните кораби около Ботауи са нараснали на петдесет и шест.
— Петдесет и шест? — повтори Налгол, взе електронния бележник на разузнавача и прегледа цифрите. Ако си спомняше правилно списъка от вчерашното разузнаване… — Четири нови диамалски кораба?
— Три диамалски и един монкаламариански. — уточни Оисан. — Сигурно са дошли в отговор на шестте опкиски кораба, които пристигнаха преди два дни.
Налгол поклати глава в безмълвна изненада. От самото начало бе изпитвал леки, но сериозни съмнения относно тази мисия. Идеята Ботауи да се превърне в център на каквато и да било военна дейност, да не говорим за конфронтация от такъв мащаб, на пръв поглед бе смешна. Но лично върховният адмирал Траун бе стигнал до нея и капитанът се надяваше да не е сбъркал.
— Много добре — каза Налгол. — Искам разузнавач две да подаде пълен доклад най-късно след два часа.
— Слушам, капитане! — командирът на разузнаването се поколеба. — Не искам да се бъркам в работите на ръководството, сър, но по някое време ще трябва да науча какво става, за да можем да си вършим работата.
— Сам бих искал да ви помогна, полковник — откровено отвърна капитанът, — но и аз не знам много.
— Но вие бяхте на съвещанието при върховния адмирал Траун в палата на моф Дизра, нали? — настоя другият офицер.
— Не можеше да се нарече съвещание — отговори Налгол. — Той просто ни възложи задачите и призова да му се доверим — капитанът кимна към другите два звездни разрушителя, които също като тях летяха със спуснати маскировъчни щитове. — Задачата ни е проста. Чакаме, докато корабите, които се събират над Ботауи, не започнат военен конфликт, в който ще въвлекат себе си и планетата. След като приключат битката, излизаме ние, довършваме оцелелите и самата планета.
— Довършването на Ботауи ще бъде добър ход — бе сухият коментар на Оисан. — Съмнявам се, че ботанците са се скъпили за системата на планетарния си щит. Траун намекна ли как смята да се справи с него?
— Поне не пред мен — отвърна Налгол. — При дадените обстоятелства все пак съм склонен да мисля, че знае какво прави.
— Предполагам — тихо се съгласи шефът на разузнаването. — Питам се как ли е накарал всички тези кораби да застанат един срещу друг.
— Вероятно отговорът се крие в онзи слух, за който донесоха вашите хора в покрайнините точно преди да спуснем маскировъчния щит — отвърна Налгол. — За групата ботанци, замесени в унищожението на Каамас.
— Едва ли това е достатъчно, за да се нахвърлят един върху друг — каза Оисан. — Особено след като е изтекло толкова време.
— Чуждоземците се разгорещяват за много странни неща — напомни капитанът с презрително изкривени устни. — Съдейки по доказателството, което имаме отвън, Траун е намерил болното място, по което да ги удари.
— Така изглежда — отново се съгласи другият офицер. — Как ще разберем кога да вдигнем маскировъчния щит и да нападнем?
— Мисля, че една битка ще бъде доста очевиден знак — сухо отвърна Налгол. — В последното съобщение на върховния адмирал, преди да спуснем щита, се казваше, че скоро на Ботауи ще пристигне ударен имперски отряд, който периодично ще ни подава информация.
— Полезно би било — замислено каза шефът на разузнаването. — Разбира се, като се има предвид Траун, сигурно е насрочил битката за момента, в който кометата ще е най-близо до планетата, за да ни даде максимална възможност да се възползваме от изненадата. А това ще стане след около месец.
— Логично е — съгласи се Налгол. — Въпреки че нямам представа, как ще ги накара да следват толкова точно разчета му.
— Аз също — усмихна се Оисан. — Сигурно затова върховен адмирал е той, а не ние.
Капитанът на „Тираничен“ също се усмихна в отговор.
— Сигурно — съгласи се той и с това съмненията, които го измъчваха, отслабнаха още повече. Да,
