Траун се бе доказал многократно в миналото. Каквато и да бе магията му, явно още имаше сила в нея. И с нея Империята щеше да си възвърне част от това, което й принадлежеше. А друго не го интересуваше. — Благодаря, полковник — каза той и подаде електронния бележник. — Можете да се върнете към задълженията си. Но преди това искам да направите справка с разузнаването, дали можем да увеличим полетите на два пъти дневно, без да привлечем нежелано внимание.
— Слушам, сър — отвърна Оисан и отново се позасмя. — Стараем се да не пропуснем момента на появата си.
Налгол се обърна, за да погледне отново към чернотата навън.
— Няма — тихо обеща той. — Не е възможно.
ГЛАВА 2
Някъде от глъбините на съзнанието Люк Скайуокър долови настоятелно пиукане. Той се сепна и излезе от джедайския си хибернационнен транс.
— Чух, чух, Арту — увери той малкия дроид и се изтърколи от леглото. Трябваше му само миг, за да се ориентира… намираше се на борда на кораба на Мара „Огънят на Джейд“ и пътуваше към системата Нираван, където Мара бе изчезнала преди почти две седмици. — Буден съм — добави той, раздвижи пръстите на ръцете и краката си и се изпъна. — Стигнахме ли? — попита и се наведе, търсейки ботушите си.
От пилотската кабина на „Огънят на Джейд“ долетя съвсем същото утвърдително избипкване както на Арту. Бе го издал Виуан, бордовият дроид на Мара, който управляваше „Огънят на Джейд“, откакто Люк и Арту се бяха качили на борда в системата Дурон. Досега той отказваше да допусне двамата в близост до контролното табло на кораба. Краят на прекомерната му недоверчивост наближаваше…
— Арту, иди в дока и виж дали изтребителят ми е готов за излитане — каза Скайуокър на малкия дроид по пътя към пилотската кабина. — Аз ще въведа кораба в системата.
Минута по-късно Люк седеше в командното кресло на „Огънят на Джейд“ и за последен път оглеждаше разположението на уредите и екраните. Вероятно нещо от изражението му напомни на Виуан за Мара и той реши да не влиза в спор.
— Приготви се — каза Люк на дроида и отпусна ръце върху щурвала.
Хронометърът показа нула и джедаят трасна дръжките на хипердвигателя напред. Пъстрото хиперпространство от другата страна на илюминаторите се превърна в линии, които на свой ред се превърнаха в звезди. Ето че пристигнаха.
Виуан тихо подсвирна.
— Да, това е мястото — потвърди Скайуокър и се взря в далечното слънце. Малкият червен диск излъчваше студенина и надменност. Самата планета Нираван не се виждаше.
— Търсим втората планета на системата — каза той на дроида.
— Можеш ли да ми дадеш данните й?
Виуан изпиука утвърдително и навигационните екрани оживяха.
— Виждам я — кимна Люк и провери данните.
Планетата се намираше на доста голямо разстояние от тях. Това отговаряше на предварително замисления план. „Огънят на Джейд“ имаше внушителни щитове и въоръжение, но едно втурване на помощ на Мара срещу бълващи огън батареи едва ли щеше да й бъде от полза все едно в какво положение се намираше. Възнамеряваше да се прокрадне незабелязано, а това значеше да остави кораба скрит, докато двамата с Арту се промъкнеха с изтребителя.
Люк набра кода на интеркома в дока.
— Арту? Готово ли е?
Отвърна му утвърдително чуруликане.
— Добре — каза Скайуокър и отново погледна навигационния екран.
От планетата ги деляха приблизително седем часа път с изтребителя при подсветлинна скорост. Не беше малко, ако трябваше да прекара цялото време свит в тясната пилотска кабина, обзет от тревожни мисли за Мара и сочейки на онези, които се криеха на планетата, прекия път до „Огънят на Джейд“.
За щастие имаше и друг начин.
— Започни да изчисляваш двата скока — каза той на Арту и включи автоматичната огнева система на големия кораб.
— Всеки да не отнема повече от пет минути.
Арту се залови за работа.
— Ясно ли ти е какво трябва да правиш? — обърна се Люк към Виуан, докато подаваше умерена тяга на двигателя.
Точно пред тях в черното космическо пространство се носеше малка група астероиди, която предлагаше идеално прикритие. — Ще оставя кораба сред астероидите. Твоята задача е да се преструваш на един от тях.
Дроидът неохотно се съгласи.
— Хайде тогава — каза Скайуокър и поведе кораба сред реещите се късове скала.
Един от тях, с големината на снаряд, едва-едва удари корпуса. Люк потръпна. „Огънят на Джейд“ бе не само най-скъпото, но и единственото притежание на Мара. Тя нямаше да прости на майстора джедай дори и драскотина, камо ли някаква повреда на корпуса. Скайуокър завърши маневрите с изострено докрай внимание и успя да заеме желаната позиция без повече сблъсъци.
— Така. Ще стоиш тук — каза той на дроида, разкопча предпазните колани и прехвърли управлението отново на Виуан. — Имаш кода, който ти дадох… ще се обадим на връщане, за да знаеш, че сме ние. Нещо друго… не допускай от кораба да се стреля, освен ако първо не се стреляли по вас. Особено преди да сме добили представа, какво става долу.
Две минути по-късно, държейки под око носещия се куп скални отломъци, джедаят изведе изтребителя от дока на „Огънят на Джейд“ и се насочи към дълбокия космос. Арту вече бе въвел курса в бордовия компютър. Звездите се превърнаха в линии и машината се понесе в хиперпространството.
Четири минути след като навлязоха в хиперпространството, Скайуокър, следвайки указанията на Арту, прекрати скока, обърна изтребителя и извърши следващия. След още четири минути пристигнаха.
Арту тихо подсвирна.
— Да, това е мястото — потвърди Люк и се вгледа в зловещата планета, увиснала в пространството пред тях. — Също като на снимките, които донесе „Звезден лед“.
Мара беше някъде там. Сама, в неизвестно положение, може би ранена, може би пленена. Или може би дори мъртва.
Люк решително отхвърли тази мисъл и се присегна със Силата.
„Мара? Мара, чуваш ли ме?“ Нямаше отговор. Арту изпиука въпросително.
— Не мога да усетя присъствието й — призна джедаят. — Но не е задължително това да означава нещо. Все още сме доста далеч, а тя може да няма толкова сили, че да се присегне дотук. Може да спи. Това също ограничава възможностите.
Малкият дроид не отговори, но не беше трудно да се отгатне, че го вълнуваха същите мисли както Скайуокър.
А и видението, което Люк бе имал преди двайсетина дни на медицинската фрегата при Тиерфон… Мара, носеща се безжизнена във воден басейн…
— Засега няма смисъл да се тревожим — каза той и прогони спомена от мислите си. — Направи сензорно сканиране и внимавай да не активираш техните сензори. Ако работят като нашите, разбира се.
На екрана на бордовия компютър на изтребителя се изписа въпрос.
— Ще поемем по пътя, който е изминала тя — отвърна Скайуокър. — По каньона до пещерата, в която е изчезнала. Ще влезем вътре с изтребителя.
Утвърдителният отговор на малкия дроид прозвуча притеснено. Люк погледна курса, който Талон Карде му бе дал, и започна да снижава изтребителя към планетата. За момент му се прииска Лея да е с него. Ако съществата, на които Мара се бе натъкнала, са интелигентни, можеше да има нужда не само от
