Когато кабината на турболифта пристигна, Кароли бе стигнала задницата на въздушната шейна. Тя се прикри зад нея и замръзна с бластер в ръка, когато Гринер се обърна. Фаровете светеха право в очите му и той не можеше да види скритата в сенките жена. Пиратът хвърли поглед към кабината на турболифта, явно за да се увери, че е празна, и се пресегна, за да натисне бутона за изчакване. След това, доволен, че е изпълнил заповедите, се обърна да чака Зотип.
Кароли осъзна, че не разполага с много възможности, пък и те съвсем не бяха привлекателни. Можеше да уреди сметките между Мистрил и Зотип веднага, разчитайки на изненадата и мистрилските си умения като компенсация за численото им превъзходство. Но от това, което бе чула, изглежда, между Зотип и някой в двореца ставаше нещо много интересно. Може би се планираше убийство. Или дори атентат.
Не че я интересуваше какво щеше да стане с имперските управници. Или пък с войниците и мофите. Ако питаха Мистрил, повечето от тях трябваше да бъдат избити. Но пирати, които се промъкваха в двореца на имперски управник, бяха достатъчно странно явление, за да събудят любопитството й. Тя се изправи от прикритието си и безшумно застана зад Гринер.
Насочил вниманието си надолу в тунела, а мислите си кой знае къде, той не чу нищо. Кароли се плъзна зад него, като внимаваше да не попадне в периферното му зрение, и се мушна в кабината на турболифта.
Както Кароли бе предположила от беглия поглед, който бе хвърлила вътре, беше кабина на военен турболифт, взета вероятно от някой стар дреднаут. И както при всички такива турболифтове вратата, през която току-що бе влязла, се дублираше откъм противоположната страна на кабината. С един поглед установи, че тази врата не е била използвана скоро. Изглежда, не беше и заключена.
Имаше само един начин да разбере със сигурност… и часът за проверката бе сега. В далечината се чуха приближаващи стъпки. Тя погледна към отворената врата и видя Гринер да тръгва по посока на стъпките.
За пет секунди извади куките от торбичката на хълбока си, разтвори ги и ги закачи на ръцете си. След това ги вкара в отвора между двете половини на вратата, стисна зъби и задърпа. В първия момент нищо не се случи. Тя дръпна по-силно, напрягайки мистрилските си мускули… и се стресна, когато вратите започнаха да се отварят. Те се плъзнаха почти безшумно настрани и потънаха в стените на кабината.
Шахтата отзад не бе издълбана направо в твърдата скала. Само лека метална мрежа предпазваше механизмите и захранването от дребните камъчета, които можеха да се отронят. Разстоянието между мрежата и кабината бе минимално, но достатъчно. Кароли мина през вратата, обърна се с лице към кабината, намери прага на касата на вратата и се хвана за вратите. Когато Зотип зави с тежка стъпка зад ъгъла и влезе в кабината, й оставаха няколко милиметра до окончателното затваряне на вратите.
Младата жена замръзна, изоставяйки начинанието си. Очите й обходиха външната страна на турболифта. Ако Гринер забележеше, че вратите са отворени повече, отколкото преди малко, тя щеше да има неприятности. Но Гринер не се бе проявил досега като особено наблюдателен, а и вече не можеше да направи нищо. По-важно беше да намери начин да се задържи за кабината, защото иначе щеше да бъде оставена там, където си беше.
Нямаше удобни места за хващане, което означаваше, че трябваше да си направи. Тя изчака момента, когато един от пиратите влезе тежко в кабината, и заби куките си в скарите зад два от осветителните панели. Едва завършила работата си, Кароли усети вибрацията от затварянето на вратите на турболифта. Тръгнаха.
— Какво имаше в другия край на тунела? — чу тя гласа на Гринер през пролуката между вратите.
Очакваше отговорът да дойде от Зотип, но вместо това отвърна Контрол.
— Нещо като апартамент — каза той. — Доста добре обзаведен.
— Имаше ли някой — попита Гринер.
— В момента не — отвърна отново Контрол. — Но на онзи, който живее там, му е харесвало да си има лично командно кресло от звезден разрушител.
— Лично какво? — невярващо попита Гринер. — Че защо му е притрябвало?
— Това се казва въпрос — лукаво отбеляза Контрол. — Ако имахме и отговора, картинката щеше да е пълна.
— Това не ми харесва — процеди Зотип. — Нищо не ми харесва. Играе нещо много опасно, което никак не ми се нрави.
— Скоро ще разберем какво — успокои го Контрол. — Все пак можем да влезем малко по-тихичко.
— А, ще влезем тихичко — намусено обеща главатарят. — Не се притеснявай. Нищо няма да чуе!
ГЛАВА 21
Минаваха пета пресечка, докато Хан бе убеден, че ще направят опит да ги спрат още на първата.
— Хан — тихо се обади Ландо, докато тримата бързо пресичаха претъпканата с минувачи улица. — Въздушната шейна на сигурността намалява ход.
— Виждам — свъсено отвърна приятелят му и надникна изпод качулката си. В извитите прозорци на сградата до тях се отразяваха силуетите на двама мъже, седнали във въздушна шейна на столичната служба за сигурност. Несъмнено бяха въоръжени до зъби и нащрек. — Това е третият патрул, чийто интерес будим, нали?
— Май да — въздъхна Ландо. — Къде е Люк с джедайските му номера точно когато е най-нужен!
— Или Лея с джедайските й номера — добави Хан, съжалявайки за убедителността си в спора, дали и жена му трябва да дойде с него. И по-рано да ги забележеха, щяха да имат джедай на своя страна. — Обръща се… видяха ни.
— Не се предавай толкова лесно — смъмри го Ландо и се огледа. — Имаш официален статут в Новата република… може да се отървем. Особено ако са наясно как реагира Лея, когато някой от семейството й изпадне в беда.
— Искаш да кажеш, когато някое от децата й бъде отвлечено или съпругът й бъде пребит ли? — тихо попита Хан и усети как лицето му пламна.
— Нямах предвид това — отвърна Калризиан.
— Все пак благодаря — каза Хан. Погледът му падна на кафене от другата страна на улицата, над чиито дискретно затъмнени с фолио прозорци висеше надпис „Днес — турнир по сабак“… — Натам — подбутна той приятеля си. — Нали носиш едрозарядния си пистолет?
— А… да — предпазливо отвърна Ландо. — Какво си намислил?
— Кое е онова нещо, на което момчетата от службата за сигурност не могат да устоят? — попита бившият контрабандист. — Особено младите и самоуверените.
— Не знам — сериозно отвърна Калризиан. — Пребиването на затворници?
Хан поклати глава.
— Една хубава безредица — поправи го той и кимна към заведението. — Заведи Лобот в средата на кафенето и разчистете терена. Аз ще се погрижа за останалото.
— Добре. Успех!
Тримата пресякоха улицата и влязоха. Кафенето беше точно както Хан си го представяше: просторно, добре осветено, претъпкано с играчи на сабак, насядали около масите, и застанали зад тях зяпачи. Бившият контрабандист се мушна веднага след вратата вдясно и заобиколи една група, докато Ландо и биокомуникационният киборг си пробиха път към извития тезгях, който се подаваше от средата на лявата стена. Докато двамата стигнаха до него, Хан бе успял да се освободи от робата си на мчалски учен. Той я пусна на земята и я избута с крак към стената, след това прокара изпотените си длани по крачолите на панталоните си и зачака приятелят му да си свърши работата.
Не се наложи да чака дълго.
— Стига толкова! — изведнъж извика Ландо.
Гласът му пресече тихите разговори, както лазерен меч би разсякъл леден блок. Всички глави се извърнаха към него… И с ужас и изненада се обърнаха обратно, когато едрозарядният му пистолет направи дупка на тавана.
— Ще уредим въпроса веднага, размекнат кокоши мозък — надвика бившият картоиграч ехото от изстрела и възклицанията на играчите и зрителите. — Всички останали да излязат!
