За Хан, както и за всички останали, не беше ясно кой е „размекнатият кокоши мозък“. Но ако внезапното паническо бягство от кафенето бе показател, явно всички изведнъж бяха изгубили интерес към титлата. Питиетата, картите и достойнството бяха напълно забравени. Всички присъстващи като един се втурнаха към вратата.
Хан изчака, докато приблизително половината напуснат заведението. След това се смеси с тълпата и се измъкна навън.
Беше се оказал прав за двамата мъже от службата за сигурност. Те напълно бяха забравили за незабележимото си полицейско наблюдение и разблъскваха множеството, за да си пробият път към мястото на едрозарядния изстрел. Бластерите им вече бяха извадени от кобурите и готови за стрелба. Хан се насочи към тях, пробивайки си път с лакти през тълпата.
Съсредоточен върху кафенето, първият от двамата служители на сигурността мина покрай Соло, без да го погледне. Бившият контрабандист изчака вторият да се изравни с него, след това хвана ръката, в която държеше оръжието, завъртя се рязко на пети и заби лакът в стомаха му. Въздухът излезе от дробовете на младия мъж с болезнено свистене, което ясно показа, че той няма да може да вземе участие в битката. За съжаление звукът стигна и до партньора му. Хан едва бе успял да вземе бластера от скованата ръка на жертвата си, когато другият пазител на реда се обърна да види какво става.
Беше млад и достатъчно бърз. Но се бе обърнал наляво и така бластерът бе останал зад тялото му, без да има възможност да стреля бързо при необходимост. Соло от своя страна вече се бе прицелил. С безмълвен призив разумът на цивилизацията да бъде на поста си в имперската столица Хан стреля.
Молбата му бе удовлетворена. Вместо мощния поразяващ бластерен изстрел оръжието в ръката му произведе ярките сини кръгове на зашеметяващия. Охранителят падна като камък в краката на множеството, което вече се разбягваше, съвсем полудяло от новата опасност. Размахвайки високо бластера, Соло прескочи проснатото на земята тяло и хукна към кафенето.
Вътре беше пусто. Дори барманът се бе потулил някъде.
— Не е както в доброто старо време по Външния ръб — почти жално се оплака Ландо, докато с една ръка се освобождаваше от робата си на мчалски учен, а с другата държеше едрозарядния си пистолет готов за стрелба.
— Имаш късмет, че е така — отвърна Хан. — Ако бяхме на Татуин или Бенгели, към теб щяха да се насочат петнайсет бластера, преди да успееш да стреляш втори път. Хайде… задният изход е ей там.
Но докато тримата крачеха към задния изход на кафенето, бившият контрабандист също изпита съжаление за доброто старо време. Хубави дни бяха…
Дизра събра сили и вдигна очи от електронния си бележник.
— Не знам какво да кажа, адмирале — рече той, внимавайки да не пресили наранената гордост и възмущението в гласа и изражението на лицето си. — Разбира се, категорично отричам всичко.
— Разбира се — повтори върховният командващ, хладно измервайки мофа с очи. — Сигурен съм, че това е плод на внимателно подготвена кампания от страна на политическите ви врагове, целяща да ви опетни.
Дизра прехапа език от раздразнение. Точно в тази посока възнамеряваше да бяга. Мътните да го отнесат този адмирал!
— Не бих се изразил толкова рязко — каза той. — Не се съмнявам, че поне част от източниците ви са били искрени. Но независимо от мотивите или искреността им информацията им е невярна.
Пелаеон размени поглед с командир Дрейф, който седеше до него. Търпеливи погледи на хора, които знаеха истината.
— Нима! — отвърна Пелаеон и отново погледна мофа. — И какви според вас са мотивите или искреността на официалните търговски данни, които командир Дрейф откри на Мунилинст?
— Част петнайсета от файла — услужливо уточни командирът.
Дизра стисна зъби и погледна към екрана на електронния си бележник. Вдън земя да потънат и Пелаеон, и Дрейф!
— Мога само да предположа, че някой умишлено е въвел тези цифри — отвърна той.
Беше невероятно слаба защита и несъмнено всеки от присъстващите в кабинета му го знаеше. Но още докато върховният командващ отваряше уста, най-вероятно за да посочи така очевидния факт, от другия край на стаята дойде неуверено почукване и една от двойните врати тежко се отвори. Мофът вдигна поглед, готов да нахока човека, който имаше нахалството да прекъсне частен разговор…
— Ваше превъзходителство — каза Тирс и премига с добре изиграна изненада при вида на въоръжените щурмоваци, които Пелаеон бе имал безочието да доведе със себе си. — О, извинете, сър…
— Няма нищо, майоре — отвърна Дизра. — Какво има?
— Спешно съобщение, ваше превъзходителство — каза майорът и забързано прекоси разстоянието до бюрото на мофа приковал очи в Пелаеон. — От дворцовата ситуационна зала.
— Да видя — каза Дизра, нетърпеливо махна на адютанта си да се приближи и се опита да прикрие опасенията си.
Бившият гвардеец можеше да се обади по интеркома с новините за издирването на шпионите. Високоговорителят бе настроен така, че никой освен мофа да не чува разговора. Това, че бе дошъл лично в кабинета му, говореше, че нещо сериозно се бе случило… Тирс стигна до бюрото и подаде на Дизра електронния бележник. Съобщението гласеше:
Вражеските шпиони са идентифицирани като бившите генерали на Новата република Хан Соло и Ландо Калризиан и неидентифициран мъж: с киборгов имплантант. Обектите са били забелязани и разпознати на ъгъла на улиците „Реджизин“ и „Корлион“, но са се изплъзнали от наблюдението и са избягали. В момента столичната служба за сигурност се опитва да възстанови наблюдението.
Дизра вдигна поглед към адютанта си и видя напрежението в очите на кралския гвардеец.
— Не обичам да получавам такива рапорти — мрачно каза мофът. — Какво точно прави лейтенантът по въпроса?
— Всички работят усилено — отвърна Тирс. — Правят всичко, което е по силите им.
— Проблем ли има? — попита Пелаеон. Въпросът му бе адресиран към Дизра, но очите и вниманието му бяха съсредоточени върху майора. — Може би желаете лично да се заемете.
Мофът отново стисна зъби. Да, много искаше лично да види какво ставаше долу. Но адмиралът нямаше да му позволи да се откачи. Дори временно, освен ако нямаше някой непочтен план в главата си. Дизра потисна усмивката си, когато истината го осени. Разбира се, Пелаеон търсеше начин да направи бърз таен разпит на майора и се опитваше да отстрани мофа от пътя си.
В този момент му стана не по-малко ясно, че надеждата да размаха именно тази примамка пред върховния командващ бе истинската причина, поради която бившият гвардеец бе донесъл съобщението лично.
— Благодаря ви, адмирале — каза Дизра и стана от креслото си. — Смятам да сляза долу. Майор Тирс, правете компания на адмирала и командира, докато се върна.
— Аз ли, сър? — попита адютантът му и погледна посетителите с широко отворени очи и простоват израз на лицето. — Разбира се, сър. Ако адмиралът няма нищо против.
— Съвсем не — меко отвърна Пелаеон. — За мен ще бъде удоволствие.
— Веднага се връщам — каза Дизра. — Забавлявайте се. И двамата.
Трийсет секунди по-късно той вече беше в ситуационната зала.
— Какво става? — попита той.
— Успокойте се, ваше превъзходителство — каза Траун. Очите му топло проблеснаха към имперския моф. — Изгубихме ги само временно.
Дизра едва се сдържа да не изругае. Ако тази каша бе забъркана по вина на актьора, щеше да го разпъне на кръст.
— Мога ли да попитам как може да се случи нещо такова?
— Соло и Калризиан са ветерани с голям опит в оцеляването — спокойно отвърна върховният адмирал. — Хората от сигурността, с които са се сблъскали, не го притежават — той сви рамене под бялата униформа. — Всъщност беше доста поучително да посочат някои очевидни пропуски в обучението на хората от столичната служба за сигурност. Трябва да си вземем бележка.
— Сигурен съм, че за тях ще бъде удоволствие да получат забележката ви — каза Дизра и погледна към
