— Ще направи проверката с лицата от цялата база данни в Омпресан, ваше превъзходителство — обясни лейтенантът до Дизра. — Ако някога са имали вземане-даване с Империята, лицата им ще са там.
— Много добре, лейтенант — отвърна мофът и огледа затъмнената ситуационна зала на двореца със смесица на задоволство и завист. Задоволство, защото екипът, който бе събрал тук преди една година, работеше с бързината и ефикасността, които някога бяха отличителен белег и гордост на имперската армия. Завист, защото не работеха за него. — Някакви предложения, адмирале?
Застанал зад централната станция, Траун учтиво вдигна вежди. На слабата светлина блестящите му червени очи изглеждаха още по-лъскави.
— Предлагам, ваше превъзходителство… — каза той. Думата „предлагам“ бе лекичко натъртена. — Първо да оставим аналитиците да си свършат работата. Няма да постигнем нищо, като се покажем, преди да сме научили със сигурност кои са шпионите.
— Може би всичките са шпиони — възрази мофът, изведнъж уморен от учтивото снизхождение. В образ или не, опасен или не, беше време да изпусне малко въздух от актьора. — От две години Корускант се опитва да научи местоположението на Бастион. Съмнявам се, че биха пропилели толкова трудно добита информация само за да ни пуснат един-двама шпиони.
Дизра усети погледа на Тирс и подчертаното недоволство на кралския гвардеец от устното предизвикателство. Но синьо-черните вежди на върховния адмирал само се вдигнаха учтиво.
— Тогава според вас какво са замислили, ваше превъзходителство? Да изпратят саботьорски отряд, който да изключи планетарния ни щит, за да подготви по-сериозна атака ли?
Мофът се взря в него. Внезапната изненада отклони вниманието му от раздразнението. Точно това бе схемата, която самите те бяха разработили за Ботауи. Какви ги вършеше Флим с тези открити приказки за плана им?
Щурмовакът пред компютърната конзола спаси имперския моф от объркването.
— Съобщение от Омпресан, адмирале — доложи той. — Всички заподозрени имперски граждани.
— Много добре — каза Траун. — Продължете търсенето. Ваше превъзходителство, смятам, че не сте забравили за ангажимента си.
Дизра погледна часовника си и потисна една гримаса. Да, Пелаеон щеше да пристигне в двореца всяка минута. А в този времеви промеждутък и объркването, което острата му забележка за саботьорите бе причинила, актьорът бе успял да тушира вербалната атака на мофа, без да каже нищо, което би могло да се изтълкува като неподчинение. За разлика от онова, което истинският Траун би направил. Дизра би трябвало да бъде доволен.
— Благодаря ви за напомнянето, адмирале — отвърна той.
— Продължете работата и ме уведомете незабавно, ако намерите нещо.
Работеха от половин час, когато пръстите на Лобот внезапно замряха.
— Какво има? — попита Хан. Ароматът на соса миасра лъхна Ландо, когато приятелят му се наведе над рамото му.
— Вътре ли сме?
— Не знам — отвърна Калризиан и се намръщи на биокомуникационния киборг пред компютърния терминал. Лицето на киборга се бе променило едва забележимо в мига, когато пръстите му спряха да танцуват по клавиатурата. — Нещо е прекъснало връзката му с Моегид.
— О! — възкликна Хан под нос. — Мислиш ли, че са ни разкрили?
— Не знам — отново каза Калризиан, изучавайки профила на Лобот и питайки се дали да не го заговори. Погледът в очите на киборга бе отнесен, сякаш бе изпаднал в транс или се бе замислил дълбоко. — Досега не бях виждал тази комуникационна схема.
— О! — Хан протегна ръка и внимателно докосна Лобот по рамото. Отговор нямаше. — Резервната честота?
— Възможно е — съгласи се Ландо. — Не знаех, че са поставили втора комуникационна честота, но има логика. Просто ми се иска да…
Изведнъж схемата на светлинките отново се промени.
— Внимание — изграчи Лобот. Гласът му бе зловеща пародия на верпинската насекомоподобна реч. — Честотата на охраната е много активна.
— Моегид говори чрез него — каза Калризиан. В стомаха му се появи неприятно усещане. Доколкото си спомняше, Лобот и Моегид никога не бяха правили такова нещо. — Моегид, чуваш ли ме?
Настъпи дълга пауза, докато течеше някакъв тромав двустранен превод.
— Чувам — най-сетне каза Лобот. — Внимание! Честотата на охраната е много активна.
— Разкрили са ни — решително заяви Хан и стана. — Да се махаме от тук!
— Мислиш ли? — попита Ландо и погледна отвъд полето им за уединяване. — Тук поне ще им се наложи да дойдат до нас, за да огледат добре лицата ни.
— Само ако могат да намерят екран, в който да включат онзи дроид — сухо отбеляза бившият контрабандист. — Хайде, помогни ми с Лобот… май в момента не е в състояние да се контролира. Моегид, някой навърта ли се около кораба?
Изминаха половината път до вратата, придържайки биокомуникационния киборг помежду си, преди верпинецът най-после да отговори на въпроса.
— Никой — успокои ги Лобот. — Инструкции?
— Остани на мястото си — отвърна Хан. — Идваме веднага щом можем. И прекъсни връзката си с Лобот.
— И не пипай нищо — добави Ландо. — Ако запалиш двигателите, след половин минута ще те спипат.
— Така или иначе могат да те спипат — предупреди Соло, докато продължаваха към вратата. — Вече сигурно са разбрали, че записът, който с Лея дадохме на Кариб, не е правен на Малък Пакрик. Само трябва да пуснат записите на корабите, пристигнали след безпилотната сонда.
— Освен ако Моегид не е влязъл в компютъра на космодрума и не е променил датата на пристигането ни — тихо каза бившият картоиграч.
— Смяташ ли, че го е направил?
— Смятам, че е опитал. Не знам дали е успял.
Светлините на импланта на Лобот отново се промениха.
И изведнъж като сомнамбул, който внезапно се е събудил, той се изправи в ръцете им, а стъпката му стана твърда и равномерна.
— Трябва да се върнем колкото може по-бързо — каза Ландо, пусна киборга и пъхна ръка под плаща си, за да освободи малкия едрозаряден пистолет. — И да се надяваме, че ще стигнем преди тях.
Светлините на пиратската въздушна шейна спряха да подскачат. Кароли също спря своята и изключи двигателя. Тъкмо навреме. Още докато воят на собствения й двигател замираше, тя чу как другата шейна също изключи своя. Кароли скочи от шейната и се насочи към пиратите с измамно тромава походка, едновременно бърза и безшумна. Едва ли в случая бе толкова важно да е безшумна. Зотип, изглежда, изобщо не се притесняваше за шума.
— Типичен имперски проход — простоватият му глас изгърмя, неестествено усилен в затвореното пространство на тунела. — Къде води този турболифт?
— Нагоре в двореца — отвърна Контрол. Той поне сякаш си правеше труда да не вика. — Никога не съм…
— Тогава накъде води другият ръкав на тунела? — попита някой друг.
— Не знам — търпеливо отвърна Контрол. — Както се канех да обясня, никога не съм идвал тук.
Кароли вече бе достатъчно близо, за да ги види в светлината на фаровете на въздушната им шейна.
— Не е зле да разберем — изгърмя Зотип. — Гринер, извикай турболифта и остани тук, когато дойде. Всички други отиваме на разходка.
Петимата излязоха от светлината на фаровете. Зотип бе в средата, обграден от четирима, които образуваха защитен кръг около него. Останалият сам пират, Гринер, натисна веднъж копчето на турболифта, след това се обърна към отдалечаващите се другари.
