Двамата с Лобот настигнаха Хан точно зад двойната врата.
— Какво ли още трябва да направиш, за да привлечеш допълнително вниманието върху нас? — тихо попита бившият картоиграч, докато се промъкваха през лабиринта от индивидуални и групови терминали, изпълващи огромната зала на Имперската библиотека. В този час само няколко бяха заети. — Можеш например да нариташ дроида и да го поразмяташ из рецепцията… това ще свърши работа.
— Много хора в Империята не обичат дроидите — също толкова тихо отвърна Соло. — Дори учени. Хайде да си вършим работата, а?
Калризиан не отговори и Хан изпита лека вина за това, че се сопна толкова остро на приятеля си. Все пак Ландо му направи голяма услуга, съгласявайки се да го придружи. Но настроението на бившия контрабандист бе вече твърде помръкнало и чувството за вина бързо отмина. След три дни обикаляне из имперската столица, през които им се бе наложило да се подмазват на противни имперски офицери и да плащат надутите цени на собствениците на кафенета, идиотските дроиди SE2 започваха да му идват в повече. Особено след неуспеха им засега да проникнат в раздел „Специални файлове“. Стигнаха терминал четирийсет и седем А и Хан взе допълнителен стол от един от близките незаети терминали, за да седнат тримата.
— Така — каза Ландо, активира полето за уединение, настани Лобот пред клавиатурата и зае стола до него. — Добър контакт ли имаш с Моегид?
Вместо отговор киборгът сложи ръце на клавиатурата. За момент не се случи нищо. После той започна бавно да пише. Зад Ландо Хан, потиснал саркастична забележка, която нямаше да помогне на никого, се опита да се успокои. Може би този път щеше да им провърви.
Корабът бе притихнал от почти час, когато Кароли реши, че и този път погрешно е преценила ситуацията. Дразнещо беше. Направо вбесяващо! Да измине целия този път със Соло и Калризиан… да прекара дни наред погребана в тясното контрабандистко отделение под елегантния жилищен отсек на яхтата на Калризиан… и накрая дори да не види Карде и Шада, очакващи двамата бивши контрабандисти. Как да не полудееш! Тя си пое дълбоко дъх в тъмното и строго си заповяда да се успокои. Може би Карде и Шада просто бяха закъснели за срещата и в момента пътуваха насам. Трябваше само да ги изчака. Нямаше доникъде да стигне, изпадайки в самосъжаление. Кароли хвана дръжката, отвори скрития панел и внимателно го отмести.
За момент остана неподвижна, полуклекнала, ослушвайки се за някакъв знак, че е била чута. След това излезе в коридора и изкара застоялия въздух от дробовете си.
Не се виждаше никой. В това нямаше, разбира си, нищо изненадващо. Соло, Калризиан и биокомуникационният киборг, когото наричаха Лобот, излязоха заедно тази сутрин и оставиха верпинеца на обичайното му място в задната контролна зала. Така бе всеки ден от пристигането им тук и в откъслечните разговори, които бе дочула, нищо не подсказваше, че установената рутина е нарушена. За момент Кароли се замисли дали да не се прокрадне до задната контролна зала, за да види какво прави верпинецът, но се отказа. Последните два пъти не установи нищо съществено и не виждаше защо трябва пак да си губи времето. Така остана открит въпросът, с какво точно да си губи времето.
Нямаше много възможности. Последните три дни проследи Соло и другите до рецепцията, за която от един обслужващ дроид SE2 разбра, че е на Имперската библиотека. Първите два дни се промъкна зад тях, за да ги наблюдава. Вчера, уморена цял ден да ги наблюдава през полето за уединяване как натискат клавишите на клавиатурата, се поразходи из сградата и околността. Снощи на борда се запита дали Шада не се среща с верпинеца, докато Соло и другите са навън. Но тази теория бе отпаднала. Все по-голяма ставаше вероятността Шада да не дойде. А това би означавало, че Кароли бе изтълкувала напълно погрешно подслушания разговор между Соло и Калризиан и си бе загубила времето да идва тук.
Това тук се намираше някъде в имперското космическо пространство, както личеше от изцяло човешкото население, преди още да бе видяла първата униформа на имперската охрана. Но къде точно в Империята се намираха, Кароли не знаеше. Нямаше голямо значение, но ако Соло и Калризиан успееха да се освободят от нея, можеше да има проблеми с връщането. Но от разговора им тази сутрин тя заключи, че са доста далеч от постигането на целта си, каквато и да бе тя.
И все пак името на Карде бе споменато в онзи разговор. Може би контрабандисткият шеф вземаше извънредни предпазни мерки. Кароли реши да направи още една разходка из околността на библиотеката и да се закачи за Соло и Калризиан по време на обедната им почивка. Може би този път щяха да кажат нещо, което си струваше да се чуе. Тя тръгна към изхода на яхтата, наострила уши и за най-слабия звук.
— Още един доклад от новата ви Империя, ваше превъзходителство — каза Тирс и остави два информационни чипа на бюрото на мофа. — Рурското правителство изпраща копие от пълното споразумение на своите системи с Империята.
— Системи? — повтори Дизра, взе информационните чипове и се намръщи. — Мислех, че споразумението е само с основната система.
— Беше — самодоволно отвърна майорът. — Очевидно малката ни демонстрация срещу онези диамалски мародери е убедила три от независимите им колонии, че и те искат да са на печелившата страна.
— Нима! — каза мофът и наново погледна с интерес информационните чипове. Рурските независими колонии бяха съвместни предприятия с още пет-шест други раси. — Съсобствениците на колониите също ли са съгласни?
— Очевидно — отговори бившият гвардеец. — Споразуменията се отнасят до колониите на системите в тяхната цялост и не се споменават отделни райони или области — той се усмихна. — Разбира се, рурците са доста добри в убеждаването.
— Не са единствени — каза Дизра и погледна към другия край на стаята, където Флим стоеше подпрян върху облегалката на един стол и замислено гледаше през прозореца. — Поздравления, адмирале! Спечелили сте още три системи.
Флим не отговори и мофът усети как устните му се изкривиха от презрение. Явно актьорът още се сърдеше.
— Не се тревожете — каза Тирс, проследявайки погледа на Дизра. — Скоро ще го преживее.
— Или скоро ще се озове набит на кол някъде из Непознатите райони — ниско процеди Флим, без да се обръща. — До вас двамата.
— Какво му става? — погледна Дизра към адютанта си.
— Нищо сериозно — отвърна майорът и махна пренебрежително с ръка към актьора. — Притеснява се за онзи чуждоземен кораб.
— А! — възкликна мофът и се усмихна. Да… тайнственият чуждоземен кораб, засечен и записан над Малък Пакрик. — Какво знаем по въпроса?
— Аналитиците всеки миг трябва да приключат работата си — увери го Тирс. — Имам чувството, че може да е онзи, който ни е нужен, ваше превъзходителство.
Дизра усети как по гърба му полазиха тръпки.
— Наистина ли смятате, че това може да е корабът на Ръката на Траун?
— Видяхте формата — отбеляза бившият гвардеец. — Отчасти имперски изтребител, отчасти чуждоземен. Да, мисля, че е Ръката или негов агент, или някой от хората на капитан Парк. Все едно, мисля, че най-сетне го прилъгахме да се покаже.
Флим издаде гърлен звук.
— Колкото можете да прилъжете Звездата на смъртта — промърмори той.
— Малко прекалявате с мелодрамата, адмирале — каза Тирс. В гласа му започваше да се прокрадва леко напрежение. — Който и да е бил, има десетки начини да го държим достатъчно далеч, за да не разбере, че не сте истинският Траун.
— А ако поискат да ме поздравят? — възрази Флим. — Тогава какво ще кажете? Че имам ларингит ли? Или че съм си взел отпуск тази седмица?
— Млъкнете! — прекъсна ги Дизра, когато червената лампичка на бюрото му започна да мига. — Може да са аналитиците — той натисна копчето. — Моф Дизра — представи се той.
