— Същинско бижу, нали! — възкликна полугласно Ландо, недружелюбно загледан след него.
— Сигурно си мисли, че мчалските учени няма да разберат, ако ги обслужат добре, и затова не си прави труда — каза Хан, набоде едно от панираните парченца и го натопи в жълтия сос миасра, като внимаваше ръкавът на робата му също да не цопне.
Макар че не бяха отбелязали никакъв напредък сутринта, се чувстваше в по-добро настроение. За сметка на това Ландо сякаш бе прихванал лошото му настроение.
— Е? Да не би това да означава, че парите ни не ги бива? — сопна се той. — Казвам ти, Хан, пак стават нахални.
— Да — отвърна приятелят му и отхапа от парченцето тримпиа, оглеждайки забързаните хора по улиците около кафенето, устремени с лека стъпка и оптимизъм, неизпитван сякаш от години. Не беше нужно човек да е гений, за да разбере причината за настроението им. Върховният адмирал Траун се бе завърнал.
— Не трябва да забравят, че все още ги превъзхождаме във всяко отношение — каза Хан с пълна уста. — Останали са им… колко? Хиляда системи?
— Не е много — съгласи се Ландо, също набучи едно от панираните парченца и леко го топна в соса. Соло забеляза, че Лобот, без да се разсейва от разговора или настроението на сътрапезниците си, вече ядеше второ парче тримпиа. — Но със сигурност няма да го разбереш, като ги гледаш.
— Да — отвърна бившият контрабандист и отново се огледа.
Щастливи хора, весели хора, уверени, че вселената ще се разтвори и ще изсипе рога на изобилието и чудесата си върху тях. Това бе достатъчно да превърне лошото настроение в ужасно… Хан изведнъж спря да дъвче, забравил за костичката между зъбите си. Зад пешеходците движението на превозните средства внезапно бе спряло заради камион, който маневрираше, за да се качи на товарна рампа на половин пресечка от тях. А в една от въздушните шейни на няколко метра от кафенето…
— Ландо… виж… там — каза той и кимна към шейната. — Откритата тъмнозелена шейна. Мъжът с гъстата руса брада.
Калризиан дръпна назад качулката си, за да види по-добре.
— Проклет да съм — прошепна той. — Нали това не е Зотип?
— Страшно прилича на него — мрачно каза Хан, борейки се с желанието да дръпне собствената си качулка по-плътно над лицето си. Капитан Зотип, главатар на пиратите Каврилу и едно от най-злите въплъщения на полуинтелигентна отрепка, с която бе имал нещастието да се сблъска. Като се имаше предвид наградата за главата на Зотип, никъде в галактиката не трябваше да е останала цивилизована планета, на която пиратът да можеше да покаже грозната си физиономия.
И все пак беше тук. Насред имперската столица, седнал във въздушна шейна с петима не по-малко грозни бодигардове, крещеше ругатни по адрес на камиона, сякаш градът бе негов.
— Май открихме връзката между пиратите и Империята, която търсехме с Люк — промърмори Соло. — С клонингите и с всичко останало.
— Май си прав — съгласи се Калризиан. Робата му прошумоля, когато той помръдна. — Искрено се надявам да не предложиш да го проследим и да потвърдим предположенията ти.
Хан поклати глава.
— Преди много време се сблъсках с него. Нямам ни най-малко желание да го направя отново.
— И аз — шумно въздъхна Ландо. — Знаеш ли, Хан, остаряваме.
— Да бе! — отвърна бившият контрабандист. — Хайде да свършваме и да се връщаме в библиотеката — той погледна яркото слънце и безоблачното синьо небе.
Изведнъж градът му се стори доста по-недружелюбен, отколкото преди пет минути.
Камионът завърши маневрите си, движението се възобнови и Соло и останалите двама продължиха обяда си. Оставяйки една добре котираща се монета до недоядения си сандвич, Кароли напусна кафенето и се сля с потока пешеходци. Изведнъж се бе появило нещо по-интересно от Соло, Калризиан и библиотечното им проучване. Далеч по-интересно!
Тъмнозелената шейна какран не се бе отдалечила на повече от една пряка, когато Кароли намери онова, което й трябваше: стар очукан „Убрикиан 9000“, ненаблюдаван, паркиран в странична уличка. Тя постави от вътрешната страна на дланта си мистрилския универсален ключ, задържа го с палец, метна се на шофьорската седалка, хвана щурвала с една ръка и пъхна ключа под контролното табло с другата. Двигателят неохотно се закашля и запали. Кароли хвърли поглед през рамо и се включи в движението. Обикновен наблюдател не би съзрял нищо необичайно. Тя само се надяваше скутерът да не потрябва на собственика си, преди да свърши работата си.
Младата жена влизаше и излизаше от движението, докато не постигна разстояние, от което да може от време на време да зърва тъмнозелената въздушна шейна. По-официални на вид сгради, включително една, която може би бе дворецът на местния управник, бяха разположени на по-издигнат терен в северния край на града вляво от тях. Ако имперската връзка, за която бе споменал Соло, бе истинска, пиратите трябваше всеки момент да отбият.
За нейна изненада не отбиха. Вместо това какранът продължи на изток и зави леко на север едва след като дворецът остана далеч зад тях. Стигнаха покрайнините на града и се насочиха към гористите хълмове, извисяващи се откъм север, и Кароли започна да изостава все повече заради оредяващото движение.
Пиратите промениха посоката още два пъти и Кароли започна да съжалява, че не си бе взела карта. Пътят, който бяха хванали, бе околовръстен. Безсмислено беше това обикаляне, освен ако не искаха да излязат откъм задната страна на двореца. Тя все още разсъждаваше върху тази възможност, когато какранът рязко отби от пътя и се изгуби сред дърветата. Младата жена също отби, спря и пое пеш из гората. Измина съвсем малко разстояние, когато двигателите, които ревяха пред нея, замряха.
— Сигурен ли си, че това е мястото? — чу тя груб мъжки глас. — Не ми прилича на нито един от изходите, които съм виждал.
— Вярвайте ми, капитане — отвърна друг, по-благозвучен глас. — Подробно проучих мястото последния път, когато бяхме тук.
Кароли съзря някакво движение през клоните на дърветата и се хвърли към един нисък храст за прикритие…
— Ето го — каза по-възпитаният мъж. Младата жена едва бе успяла да приклекне зад храста, когато видя един от шестимата пирати да се пресята и да отмества увисналите клони на някакво дърво, израсло на една от скалите. — Типичният имперски проход.
Зотип изсумтя и се приведе, за да надникне вътре.
— Вътре има две въздушни шейни. Толкова ли е широк тунелът, Контрол?
— Сега ще разберем. Гринер, запали я!
Пиратите изчезнаха под увисналите клони и след минута се чу звукът от запалването на двигател. Звукът се усили, след това отшумя в далечината. Кароли преброи до десет, напусна укритието си зад храста и се мушна под клоните.
Озова се в малка стая, чиято ширина не надвишаваше два пъти ширината на покрития с плочки тунел, който започваше от задния й край. До едната от стените бе паркирана малка въздушна шейна. В далечината Кароли виждаше отразената светлина от двигателя на другата шейна, която бързо се отдалечаваше в тунела.
С универсалния си ключ младата жена запали паркираната въздушна шейна, надявайки се превозното средство на пиратите да прикрие допълнителния шум от нейния двигател. След това, без да пали светлините, я изкара от стаята и се впусна в преследване.
— Рапорт от охранителен отряд осем, сър — каза младият щурмовак от екрана. Гласът му бе академично отривист. — Забелязани са трима заподозрени във въздушна шейна близо до сградата „Тимарис“. Охранителен отряд две съобщава за двама заподозрени, които току-що са влезли в бижутерен магазин в блок четиринайсет на улица „Блийкър“.
— Имам данните и от двата отряда — добави щурмовакът пред другия компютър. — В момента правя проверка на лицата.
