сме там преди тях. Разбирате ли?
— Разбирам — отвърна Дизра. Едва сега мозъкът му започна да се отпуска от шока и паниката, които го бяха сковали. — Не съм дете.
— Радвам се да го чуя — студено каза Тирс. — Защото, докато сме там, ще говорите с Дълин. Разберете какво иска и какво е необходимо, за да привлечем Мистрил на наша страна.
Долната челюст на Дизра висна. Това, което знаеше за Мистрил от докладите…
— Искате да ги направите наши съюзници? Те мразят Империята.
— Трябва ни нова групировка, която да замести пиратите Каврилу — отвърна бившият гвардеец с изчерпващо се търпение. — И нямаме време да спорим по въпроса. Траун и Дълин са в библиотеката срещу апартамента ви. Идете и го сменете, така че ние да можем да стигнем до космодрума. Разбрахте ли? Мърдайте!
Рязката заповед накара Дизра да подскочи.
— Не ми говорете така, майоре — предупреди мофът. Гласът му бе смъртно заплашителен. — Никога!
— Тогава никога не се делете от мен отново, ваше превъзходителство — парира Тирс. С нищо не показа, че е уплашен от предупреждението на Дизра. — Хайде, мърдайте!
Легионът имперски щурмоваци, който Хан с опасение очакваше да види, не беше на космодрума. Нито пък зорките стражи на входа или наблюдаващите дроиди по улицата, която водеше към площадката за кацане. Нямаше въоръжени мъже и при вратата на дока им. А това само по себе бе тревожно. Много тревожно. Ландо също го усети.
— Не ми харесва, Хан — помърмори той и огледа улицата зад тях, докато приятелят му отключваше вратата. — Много е лесно.
— Така е — съгласи се бившият контрабандист, огледа се за последен път, хвана ръката на Лобот и го преведе през вратата. Промените, които Ландо направи в движение в програмата на мозъчния имплантант на биокомуникационния киборг, вероятно отклониха имперските им преследвачи от тях, но леко бяха замаяли Лобот. Ако се стигнеше до бой на рампата на „Дамата на късмета“, изобщо нямаше да им е от полза.
Тъмният коридор, който минаваше през сервизните и складовите помещения на дока, бе пуст.
— Палиш двигателите със стъпването ни на борда — каза Хан на Ландо, щом се озоваха на площадката под открито небе. „Дамата на късмета“ си бе на мястото, същата, каквато я бяха оставили. — Аз ще държа оръжията. Може би Моегид ще успее да влезе в компютъра на космодрума и ще ни осигури бърз изходен…
— Няма да се наложи — произнесе нечий тих глас зад тях.
Соло се завъртя, изваждайки бластера си. Зад тях на бетона се появи трептящата холограма на мъж в цял ръст. Мъж със синя кожа и бяла имперска униформа… Ландо издаде странен звук.
— Това е… — започна той.
Приятелят му кимна сковано. Наистина беше той. Върховният адмирал Траун.
— Моля оставете оръжията си на земята — каза адмиралът. — Предпочитам да говоря лично с вас, но съвсем разбираемо нямам желание да бъда застрелян.
— Наистина е разбираемо — съгласи се Хан, без да отхлабва хватката около дръжката на бластера.
Очите му шареха по дока. Тук някъде трябваше да има истински щурмоваци… Мъжът от холограмата се усмихна.
— Хайде, капитан Соло — успокоително каза той. — Едва ли мислите, че ще успеете да си пробиете път с бластера, както сте правили толкова пъти на толкова много системи през авантюристичната си кариера. Не искате ли да видите жена си и децата отново?
Пръстите на Хан се отпуснаха и отново се свиха около дръжката на бластера. По челото му изби пот.
— Да, това е част от идеята, нали? — каза той.
Мъжът от холограмата поклати глава.
— Разбрахте ме погрешно, капитане — отвърна върховният адмирал. — Няма защо да се страхувате от мен. Искам само да поговорим. След това вие и другарите ви ще сте свободни да си тръгнете — той кимна към Ландо. — Попитайте капитан Калризиан. Позволих му да си тръгне от звездния ми разрушител.
— Сега не е същото — напрегнато каза бившият картоиграч. — Това е тайната ви столица. Едва ли ще желаете местонахождението й да стане известно.
— Хайде, капитане! — възрази Траун. — Нима наистина смятате, че очаквам информацията за настоящото местоположение на Бастион да умре с вас? Седалището на имперската власт е било местено и преди, и то много пъти. Може да бъде преместено отново. Но явно ви трябват още доказателства.
Хан мярна някакво движение с крайчеца на окото си и вдигна поглед… На покрива на складовете заемаха позиции десетина щурмоваци с насочени към тях бластерни пушки.
Той въздъхна. Трябваше да хукнат към „Дамата на късмета“ още когато холограмата се бе появила, вместо да оставят Траун да ги оплете с приказки. Вече беше късно.
— Как ни намерихте? — попита бившият контрабандист, спусна предпазителя на бластера и го остави на земята.
— Не беше трудно — отвърна мъжът от холограмата, докато Ландо с нежелание последва примера на приятеля си и остави едрозарядния си пистолет на земята. — Наясно бяхме, че никой от вас двамата няма хакерските умения, необходими за проникване в специалните файлове. Подозирах, че използвате верпинец за целта, и инструктирах хората си да направят сканиране на тези комуникационни честоти.
— Търсили сте ехо — каза Хан и кимна. — А уж ги изключихме, преди да успеете да ги засечете.
— Не ме разбрахте, капитане. Не търсих ехо.
Изведнъж холограмата изчезна… Иззад десетината товарни колички вдясно от тях се появи самият върховен адмирал. Бялата му униформа блестеше ослепително в светлината на следобедното слънце.
Но не беше по-блестяща от бронята на шестимата щурмоваци, които го обграждаха. „Май все пак, каза си Соло, не би било добре да се втурнем презглава към «Дамата на късмета».“
— Просто търсех потвърждение, че хакерът ви е верпинец — продължи Траун, докато се приближаваше към тях. — Щом го потвърдихте, като заглушихте тези биокомуникационни честоти, трябваше само да прегледам дневниците на космодрума за кораб, който е кацнал тук осем, дванайсет или седемнайсет дни преди безпилотната сонда, която сте последвали от паршунската свързочна станция на Убикторат.
— Един момент. Не ви разбрах — каза Хан и се свъси. — Осем, дванайсет или седемнайсет дни?
Върховният адмирал се усмихна.
— Това са важни числа за верпинците — поясни той. — Не съзнателно може би, но въпреки това са дълбоко вкоренени в тях. Бе очевидно, че верпинецът е майсторът хакер в групата ви. Следователно той би трябвало да направи промените в дневниците на космодрума, за да прикрие местоположението на кораба ви. Нужно ли е да продължавам?
— Не — отвърна Хан. Студени тръпки полазиха по гърба му. На срещата им в тайното жилище в Планинската кула Ландо бе заявил, че е видял Траун. Твърдеше го и спореше независимо от всички аргументи и доказателства за противното. Тогава Хан се запита как може приятелят му да се плаши толкова лесно. Сега разбра.
— Така — каза върховният адмирал и го погледна със съчувствие, за което бившият контрабандист не даваше пукната пара. — Да минем на въпроса — той леко повиши глас.
— Майоре.
Вляво от тях иззад една купчина кашони излезе млад мъж с отличителните знаци на имперски майор на униформата. Очите му зорко наблюдаваха пленниците. В дясната си ръка мъжът държеше бластер, а в лявата — информационен чип.
— Може би си спомняте, капитан Калризиан, че при последния ни разговор — продължи Тарун, докато майорът приближаваше към тях — казахте, че ако искам да спася Новата република от настоящата й криза, трябва просто да ви дам пълния документ за унищожението на Каамас.
— Да, спомням си — отвърна Ландо. Майорът спря на метър пред него. — Казахте ми, че ще е нужно много време.
— По-малко, отколкото предполагах, както се оказа — съгласи се върховният адмирал. — Ето го.
