отворено чекмедже. Сейнт Луис не се виждаше никъде; очевидно беше решил Да няма нищо общо с това. Уекслър се дръпна от чекмеджето с две дебели папки. Постави ги пред мен.
— Това ли е всичко?
— Всичко. Имаш един час на разположение.
— О, стига, та това са две папки — направих опит аз.
— Нека да ги взема у дома и ще ги върна…
— Виждаш ли, същият си като брат си. Един час, Макавой. Настрой си часовника, защото само след час всички документи се връщат обратно в шкафа. Ето, вече останаха петдесет и девет минути. Пилееш си времето.
Отказах се от по-нататъшни спорове и отворих горната папка.
Тереза Лофтън е била красива млада жена, постъпила в университета да получи образование с диплома. Искала да бъде първокласна учителка.
Била в първи курс и живеела в студентското градче. Карала пълния курс на обучение, като едновременно с това работела на час към дневния детски дом в университетското общежитие за семейни студенти.
Предполага се, че Лофтън е била отвлечена на територията на студентското градче или близо до него в сряда, денят след като всички занятия приключват заради коледната ваканция. Повечето студенти вече били заминали за родните си места. Тереза останала в Денвър поради две причини. Имала работа; дневният детски дом щял да затвори за празниците едва в края на седмицата. Имала също така и технически проблем с колата си. Чакала да й монтират нов съединител, за да може да се прибере у дома.
Нямало кой да съобщи за отсъствието й, защото момичето, с което деляла стаята, и всичките й приятелки вече си били заминали за празниците. Никой не знаел, че е изчезнала. Когато не се явила на работа в детския дом в четвъртък сутринта, управителят просто си помислил, че тя си е заминала за Монтана, без да завърши седмицата, защото това бил краят на трудовия й ангажимент. След коледните празници повече нямало да работи в центъра. При студентите това си било напълно в реда на нещата да си тръгват ден или два преди края на работната седмица, особено когато започвала ваканцията. Управителят не разпитал персонала, нито се обадил в полицията.
Тялото й било открито в петък сутринта в парка Вашингтон. Следователите възстановили подробностите от последния й ден, сряда, до обед, когато се обадила на автомонтьора от детския дом; той си спомнил, че в слушалката се чувала детска врява, и й казал, че колата, й била готова. Уведомила го, че ще мине да си я вземе след работа, като преди това се отбие до банката. Не направила нито едното, нито другото. По обяд си взела довиждане с управителя на детския дом и излязла. От този момент нататък никой не я видял повече жива. Освен убиеца й, разбира се.
Трябваше само да погледна фотографиите, за да разбера защо случаят бе разтърсил така жестоко Шон и го бе сграбчил за сърцето. Фотографиите се деляха на две групи — до и след смъртта й. Имаше официална снимка, вероятно за годишника от колежа й. Младо момиче с ведро лице, с цял живот пред себе си. Имаше тъмна къдрава коса и кристалносини очи, И двете отразяваха по една миниатюрна звезда — светкавицата на фотоапарата. Имаше и снимка по бански костюм. Усмихваше се, носейки кашон до колата си. Мускулите на здравите й загорели ръце бяха напрегнати. Сякаш не й беше лесно да стои в тази поза. Обърнах снимката и на гърба прочетох посвещение, написано по всяка вероятност от ръката на един от родителите й: „Първият ден на Тери в студентското градче! Денвър, Колорадо.“
Другите фотографии вече бяха правени след това. Бяха страшно много, което ме удиви. Защо ли им бяха притрябвали на ченгетата толкова снимки? Всяка една от тях напомняше на някакво ужасно посегателство в най-интимното, макар и момичето вече да беше мъртво. Очите му вече бяха загубили кристалния си блясък. Бяха отворени, но мътни, забулени с някаква белезникава ципа.
На снимките жертвата лежеше сред храсталак и сняг. Посоченото във вестниците се оказа вярно. Тя беше разрязана на две. Около шията си имаше плътно завързан шал и очите й бяха изскочили от орбитите; не оставаше и съмнение за начина, по който е била умъртвена. Убиецът обаче си беше дал още доста труд след това. Тялото беше разрязано през средата, след което долната част беше сложена върху горната по един ужасен начин, сякаш тя изпълняваше полов акт със самата себе си.
Усетих погледа на Уекслър впит в мен. Опитах се да не издам чувствата си. Сега вече знаех от какво се беше опитал да ме предпази брат ми. Никога до този момент не бях виждал нещо по-отвратително. Вдигнах поглед към Детектива.
— Господи!
— Да.
— Вестниците твърдяха, че било подобно на онова с Черната Далия в Лос Анжелис преди петдесет години, така ли?
— Да. Мак дори купи и една книга, в която се описва случаят. Изрови и някакво престаряло ченге в полицейското управление на Лос Анжелис Има доста сходства. Например начина на разрязването. Но онова е било преди петдесет години.
— Може някой да се е вдъхновил от книгата.
— Може. На него му хрумна същата мисъл.
Върнах фотографиите в плика и отново изгледах Уебстър.
— Била ли е лесбийка?
— Доколкото ни е известно, не. Имала си е приятел в Бат. Добро момче. Проверихме го. Чист е. Брат ти също известно време работи по тази евентуална следа. Нали разбираш, заради начина, по който убиецът е постъпил с парчетата от тялото й. Мислеше дали някой не й е отмъщавал, че е била лесбийка. За да каже на всички хора по този садистичен начин каква е била всъщност тя. Тази следа се оказа погрешна.
Кимнах.
— Имаш още четиридесет и пет минути.
— Знаеш ли, това е първият път от доста време насам, когато те чувам да му казваш Мак.
— Не се тревожи за това. Останаха ти още четиридесет и четири минути.
След фотографиите докладът от аутопсията ми се стори съвсем успокояващ. Забелязах, че според специалистите смъртта е настъпила през първия ден от изчезването й. Тя била мъртва повече от четиридесет часа, когато са открили тялото й.
По-голямата част от следствените доклади завършваха със задънени улици. Рутинните разследвания на семейството на жертвата, приятеля й, приятелките й от студентското градче, колежките й от детския дом, дори и на родителите на децата, за които се бе грижила, не бяха открили нищо. Почти всички имаха алибита.
Заключенията на докладите се свеждаха до извода, че Лофтън не е познавала убиеца си, че пътят и по някакъв начин се е пресякъл с неговия, и че просто това е било злощастна съдба. За неизвестния убиец говореха винаги в мъжки род, макар и да нямаше абсолютни доказателства за пола му. Жертвата не беше подлагана на сексуално насилие. Но най-жестоките убийци и осквернители на женски тела бяха мъже, а за да разрежеш на две човешко тяло, се искаше значителна сила. Не беше открит никакъв инструмент за рязане.
Макар че кръвта почти бе изтекла, по тялото имаше следи от следсмъртни синини, което означаваше, че между смъртта на жертвата и разчленяването й е минало време — около два-три часа според доклада.
Друга особеност беше часът, в който тялото е било захвърлено в парка. То беше открито приблизително четиридесет часа след смъртта на момичето според заключенията на съдебномедицинските специалисти. Паркът обаче беше много оживено място. Беше направо невероятно тялото да е престояло на открито толкова дълго време, без да го забележат, дори и да се има предвид фактът, че падналият сняг беше намалил значително броя на хората, разхождащи се по алеите му. В действителност според доклада тялото бе прекарало не повече от три часа на мястото, където е било открито след разсъмване от един любител на ранния джогинг.
Така че къде е било през цялото останало време? Следователите не можеха да дадат отговор на този въпрос. Но те разполагаха с известни улики.
Докладът с анализа на влакната отбелязваше голям брой чужди косми и памучни влакна, открити по тялото на жертвата и заплетени в косата й. Щом откриеха заподозрян, щяха да ги използват за сравнение. Една част от Доклада беше оградена с молив. В нея се посочваше, че е открито едно специфично влакно —
