— Я да видим защо ми се налага да пропусна обяда си — изрече грубо той, което беше част от установените между нас правила. Знаех, че предпочита да се срещаме в обедните почивки, когато помощникът му беше на обяд и вероятността да го зърнат с мен е минимална.
— Не пропускаш никакъв обяд. Просто само ще закъснееш малко. Искам да видя папката по делото на брат ми. Скалари каза, че вече я бил изпратил при теб да я микрофилмират, Помислих си, че можеш да я дръпнеш и да ми дадеш да погледна вътре.
— За какво ти е, Джак? Защо не оставиш мъртвите в покой?
— Трябва да го видя, капитане. Няма да се позовавам никъде на него. Искам само да го разгледам. Дадеш ли ми го сега, ще бъда готов далеч преди още техниците по микрофилмирането да се върнат от обяд. Никой няма да разбере, освен теб и мен. А аз няма да го забравя.
Десет минути по-късно Гролън ми подаде папката, Беше тънка като годишния телефонен справочник на Аспен. Не знам защо, но очаквах нещо значително по-дебело, по-тежко, сякаш размерът на папката с материалите от разследването имаше нещо общо смъртта.
Вътре в нея най-отгоре имаше един плик с надпис „СНИМКИ“, който оставих настрани върху бюрото, без да го отварям. Следваха докладът от аутопсията и няколко стандартни доклада, хванати заедно с кламер.
Бях изучавал достатъчно документи от аутопсии, за да знам къде да търся, и прескочих страниците с безкрайните описания на телесните жлези, органи и общо състояние, като отидох направо на края, където бяха написани заключенията. Там също нямаше изненади. Причината за смъртта беше огнестрелна рана в главата. Думата „самоубийство“ по-долу беше оградена с молив. Кръвни проби за често използвани лекарства показваше следи от декстрометорфан хидробромид. Някакъв лаборант беше добавил след тях забележката „сироп против кашлица — в жабката“. Това означаваше, че с изключение на глътка или две от сиропа против кашлица брат ми е бил абсолютно трезвен, когато е пъхнал дулото в устата си.
Съдебномедицинският доклад съдържаше един поддоклад, озаглавен СИБГ, което означаваше „Следи от изгорели барутни газове“. В него се твърдеше, че с помощта на неутронноактивационния анализ на кожените ръкавици, носени от жертвата, са открити частички изгорял барут върху дясната ръкавица, доказателство, че при стрелбата е държал оръжието с тази ръка. По шията на жертвата също така били открити следи от СИБГ и обгорени участъци от барутните газове.
Следваше описанието на доказателствата. И там не видях нищо необичайно. След това се натъкнах на свидетелските показания. Свидетелят беше пазачът на парка Стивън Пена, който беше прикрепен към една самостоятелна кабина и информационен павилион до езерото Беър.
Свидетелят твърди, че докато е работел в павилиона, не е виждал района на паркинга. Приблизително в 4 часа и 58 минути някакъв приглушен трясък бил определен от свидетеля като изстрел. Определил произхода му на паркинга и веднага излязъл да огледа вероятността за бракониерство. В този момент на паркинга имало само една кола и през частично замъглените стъкла на прозорците той успял да види жертвата отпусната върху седалката на шофьора. Свидетелят побягнал към автомобила, но не успял да отвори вратата, защото била заключена, Вглеждайки се отблизо през замъгленото стъкло, преценил, че жертвата очевидно била мъртва поради масивната рана на тила. Свидетелят се върнал в павилиона си, откъдето веднага телефонирал на властите и шефовете си. После се върнал до колата на жертвата в очакване да дойдат представителите на полицията.
Свидетелят твърди, че е видял колата на жертвата не по-късно от пет секунди след като чул изстрела. Тя била паркирана приблизително на 50 метра от най-близките дървета или сграда. Според свидетеля е невъзможно за когото и да било да напусне колата след изстрела и да се добере до някакво прикритие, без свидетелят да го забележи.
Върнах документа обратно на мястото му в папката и прехвърлих набързо и останалите доклади. Имаше един лист, озаглавен „Доклад за случая“, който описваше с подробности последния ден на брат ми. Започнал работа в 7 и 30 сутринта, обядвал с Уекслър в 12 и към два следобед тръгнал към „Станли“. Не е казал нито на Уекслър, нито на някой друг с кого има среща.
Опитите на следователите да разберат дали наистина е ходил в „Станли“ били неуспешни. Били разпитани всички сервитьорки и момчета от хотела, но никой не си спомнял да е виждал брат ми.
В папката имаше и един доклад, заемащ само една страница, който обобщаваше разговора на Скалари с психолога на Шон. По някакъв начин, може би чрез Райли, бе разбрал, че той ходи на терапия при денвърския психолог. Според доклада на Скалари доктор Колин Доршнър твърдял, че Шон страда от остра депресия, предизвикана от напреженията на работата му, особено от неуспеха му да разкрие убиеца по случая Лофтън, Това обаче, което докладът не съдържаше, беше дали Скалари въобще е питал Доршнър дали брат ми е бил обзет от мисли за самоубийство. Чудех се дали изобщо Скалари е задал този въпрос.
Последната страница от документите в папката беше окончателният доклад на разследващия офицер. Последният параграф бяха обобщението на Скалари и окончателното заключение.
На базата на физическите доказателства и свидетелството на очевидеца за смъртта на детектива Шон Макавой разследващият офицер заключава, че жертвата е загинала от самонанесена огнестрелна рана след написване на предсмъртното послание от вътрешната страна на замъгленото предно стъкло на колата. Колегите на жертвата, разследващият служител, съпругата му и доктор Колин Доршнър твърдят, че детективът Шон Макавой е бил емоционално обременен от неуспешните опити да открие убиеца на Тереза Лофтън (Дело номер 832). Смята се, че това дълбоко емоционално сътресение може да го е довело до фаталната стъпка. Консултантът специалист по психология към денвърското полицейско управление доктор Арманд Григс твърди в интервю (2/22), че думите „Вън от пространство, вън от време“, изписани върху предното стъкло, може да се смятат за предсмъртна бележка, съответстваща на психическото състояние на жертвата.
До този момент няма доказателство, влизащо в противоречие със заключението за самоубийство.
Докато захващах отново листовете с докладите с кламера, се сетих, че има само още едно нещо, което не бях погледнал.
Гролън беше решил да отскочи до кафето, за да си вземе сандвич. Останах сам. Минаха почти пет минути, докато се реша да отворя плика. Знаех добре, че отворя ли, фотографиите ще останат последния спомен от брат ми. Не исках това. Но също така съзнавах, че имам нужда да ги видя, за да се уверя окончателно, че е мъртъв.
Бързо отворих плика от страх да не променя в последния миг решението си. Докато го изтърсвах върху бюрото, първата снимка беше на колата му. Служебната му кола, един бял шевролет Капри, самотен в дъното на паркинга. На един близък хълм зад нея се виждаше будката на пазача. Паркингът изглеждаше прясно почистен и посипан със сол, с оформен над метър снежен банкет.
Следващата фотография представяше в близък план предното стъкло отвън. Написаните думи едва личаха, тъй като стъклото вече не беше така запотено. Но въпреки това надписът се четеше, а през стъклото се виждаше и Шон. Главата му беше отметната назад. Посегнах към следваща фотография и се озовах вътре в колата заедно с него. Тази беше направена от седалката до шофьорското място. Сега вече се виждаше цялото му тяло. Кръвта си бе проправила път около шията и врата му, оформяйки гъста алена огърлица, след което се бе просмукала й в пуловера му. По покрива и задното странично стъкло имаше пръски кръв. Револверът лежеше на седалката до дясното му бедро.
Останалите фотографии представляваха кадри в едър план от различни ъгли. Те обаче нямаха онова въздействие, от което се боях. Безличната светлина бе лишила брат ми от всякаква човешка принадлежност. Той изглеждаше като манекен. Аз обаче не открих нищо от онова, от което най-много се страхувах.
Гролън вдигна поглед и ме изгледа любопитно, докато се изправях и оставях папката върху бюрото му. Пред него имаше кърпа с остатъците от сандвича му.
— Наред ли си?
— Да.
— Е, как се чувстваш?
Усмихнах се на въпроса му, защото го бях задавал толкова пъти. Това сигурно го изведе от равновесие. Той се намръщи.
— Виждаш ли го? — запитах го аз, сочейки белега върху лицето си. — Остана ми за спомен от един
