— Ще остана — прошепнах аз. — Колкото искаш.
Тя не отговори. Освободи се от прегръдката ми и се обърна към Уекслър.
— Къде се случи?
— В парка Естес. До езерото.
— Не, той не би отишъл… какво е правил там?
— Получи телефонно обаждане. Някой му каза, че разполага с информация за един от тези случаи. Щеше да се срещне с тях в кафето при Стаили. После… после потегли за езерото. Не знаем защо е отишъл там. Бил е открит в колата от един пазач, който е чул изстрела.
— Кой случай? — запитах.
— Виж, Джак, не искам да навлизам…
— Кой случай? — изревах аз, този път без да давам пет пари за истерията в гласа ми. — Лофтън, нали?
Уекслър кимна кратко и Сейнт Луис се отдалечи, клатейки глава.
— С кого щеше да се среща?
— Точно там е работата, Джак. Нямаме намерение да разискваме темата с теб.
— Аз съм неговият брат. А това тук е съпругата му.
— В момента всичко се разследва, но ако все още изпитваш някакви съмнения, забрави ги. Бяхме там. Той се е самоубил. Използвал е пистолета си, оставил е пред смъртна бележка и открихме следи от барутните газове върху ръцете му. Иска ми се да не го беше правил. Но го е направил.
2.
През зимата в Колорадо, когато копаят гроб, земята излиза на едри буци. Брат ми беше погребан в мемориалния парк Грийн Маунтън в Боулдър, място отдалечено на не повече от два километра от къщата, където бяхме отраснали. Като деца пътят ни всеки ден към летния лагер в парка Шътокуа минаваше покрай гробището. Не мисля, че изобщо някога сме поглеждали надгробните камъни и ни е идвало наум за пространството на гробището като нашето последно убежище, каквото представляваше вече за Шон.
Планината Боулдър се издигаше над гробището като гигантски каменен олтар, карайки малцината хора в подножието да се чувстват още по-нищожни. Райли, разбира се, беше там, заедно с родителите си и моите, Уекслър и Сейнт Луис, още две-три ченгета, няколко приятели на Луис от колежа, с които нито Райли, нито Шон или пък аз бяхме поддържали връзка, и аз. Това не беше официално полицейско погребение с всичките му фанфари и знамена. Ритуалът беше предназначен само за падналите при изпълнение на служебния си дълг. Макар и да можеше да се спори дали и това не беше смърт при изпълнение на служебния дълг, според полицейското управление не беше. Така че Шон не получи задължителните за случая почести и повечето полицаи от денвърското управление не присъстваха на погребението. Много от хората със сини униформи смятат, че самоубийството е заразно.
Бях един от тези, които носеха ковчега. Бяхме отпред заедно с татко. Две ченгета, с които до този ден не се познавах, но работеха с Шон в екипа по ПСЛ, заемаха средата, а Уекслър и Сейнт Луис бяха отзад. Сейнт Луис беше прекалено висок, а Уекслър — прекалено нисък. Същински Мът и Джеф. Двамата придаваха на ковчега едно неестествено олюляване. Според мен това изглеждаше странно. Спохождаха ме най-различни мисли, докато се борехме с тежестта, и си представих как тялото на Шон се люшка вътре в ковчега.
Този ден не говорих много с родителите си, макар че пътувах с тях в лимузината заедно с Райли и родителите й. От много години не бяхме разговаряли за нещо важно и дори смъртта на Шон не беше в състояние да премахне бариерата. След смъртта на сестра ми преди двадесет години в държанието им към мен нещо се промени. Сякаш аз, оцелелият от нещастния случай, бях виновен, че съм останал жив. Оцелял. Сигурен съм също така, че от този момент нататък продължих да ги разочаровам с поредицата си от избори, които бях направил. Представям си ги като дребни разочарования, които се трупат подобно на лихвите в банкова сметка. Накрая вече сме непознати. Виждам се с тях само на задължителните празници. Нямах какво да им кажа, а и те нямаха какво да ми кажат. Вътре в лимузината беше абсолютен покой, също като във вътрешността на ковчега на Шон, ако не се брояха случайните изхълцвания на Райли.
След погребението си взех две седмици отпуск и още една, която се полагаше за такива трагични случаи, и потеглих сам нагоре в Скалистите планини. За мен планините никога не губеха очарованието си. Това е единственото място, където раните ми зарастват най-бързо.
Карах на запад по шосе 70; подминах прохода Лъвланд и върховете на Гранд Джънкшън. Направих прехода много бавно, за три дни. Спирах да карам ски, понякога просто отбивах на банкета и размишлявах. След Гранд Джънкшън отбих на юг и на следващия ден се добрах до Телурайд. През целия път карах много бавно. Отседнах в Силвъртън, защото стаите бяха евтини, и цяла седмица карах ски. Вечерите си прекарвах в стаята с бира „Джагер-майстер“ или до камината на всеки заслон или хижа, които ми се случеха по ски маршрута. Опитвах се да доведа тялото си до крайно изтощение с надеждата, че същото ще сполети и разума ми. Но не успях. През цялото време съзнанието ми беше обсебено от Шон. „Вън от пространство, вън от време.“ Последното му съобщение беше загадка, за която непрекъснато мислех.
Поради някаква причина доблестното име на брат ми го бе предало. Беше го убило. Мъката, която ми бе донесло това просто заключение, упорито не ме напускаше дори и в моментите, когато се спусках по склоновете и вятърът свиреше покрай защитните ми очила, изтръгвайки сълзи от очите ми.
Вече не подлагах на съмнение официалното становище, но не Уекслър и Сейнт Луис бяха тези, успели да ме убедят. Аз самият стигнах до това заключение. Времето и фактите бяха подронили абсолютната ми убеденост. След като всеки ден си отиваше с безспирния ужас пред стореното от него, някак си беше по- лесно да повярвам и дори да го приема. А освен това и Райли бе спомогнала. На другия ден след онази първа нощ на ужасна мъка тя ми беше казала нещо, което дори и детективите не знаеха още. Шон всяка седмица ходел на психолог. Разбира се, като лице на държавна служба той имаше достъп до такива услуги по служебна линия, но избрал този начин, защото не желаел положението му да бъде подкопано от идиотски слухове.
Внезапно проумях, че той е тръгнал на психотерапевт по същото време, когато бях ходил при него да го врънкам за информация по делото Лофтън. Помислих си, че може би се е опитвал да ми спести онази мъка, която му беше причинил случая. Прегърнах мисълта, че това е имал наум, и-се опитах да черпя от нея вяра през онези дни в планините.
Една нощ след прекалено много пиене застанах пред огледалото в хотелската стая и се запитах дали да не си обръсна брадата и да не си подстрижа косата късо, както ходеше Шон. Ние бяхме еднолични близнаци, притежавахме очи с лешников цвят, светлокестенява коса, върлинесто телосложение, но малко бяха хората, които го виждаха. Всеки се беше старал да оформи своя самоличност, различаваща се от тази на другия. Шон носеше контактни лещи и тренираше културизъм, за да трупа мускули. Аз носех очила, бях си пуснал брада още след завършването на колежа и не се бях докосвал до щанги от баскетболните си тренировки в колежа. Също така си имах и белег от пръстена на онази жена в Брекънридж. Моят боен белег.
След колежа Шон постъпи в армията и после отиде на работа в полицията, като през цялото време беше много късо подстриган. По-късно изкара и юридическия факултет задочно. Трябваше му, за да напредне в служебната йерархия. Аз се шляех две години, живях в Ню Йорк и Париж и после изкарах пълен университетски курс. Исках да стана писател, а се забих във вестникарския бизнес. Обаче живеех с мисълта, че това е само временно. Повтарях си го вече десет години, ако не и повече.
Онази нощ в хотелската стая дълго време се гледах в огледалото, но не си обръснах брадата и не се подстригах. Непрекъснато си представях Шон под замръзналата пръст и стомахът ми се свиваше. Реших, че щом ми дойде времето да умирам, ще поискам да ме кремират. Не исках да лежа там долу под леда.
Това обаче, което се беше впило като кърлеж в съзнанието ми и не ми даваше мира, беше прощалната му бележка. Официалната полицейска версия беше следната: след като брат ми напуска хотел „Стаили“ и потегля през парка Естес към езерото Беър, той паркира служебната си кола и известно време оставя двигателя да работи с включено отопление. Когато прозорците на колата се запотяват, изписва посланието си както е с ръкавица. Пише го отзад напред, така че да може да се прочете отвън. Последните му думи към света, включващ двама родители, съпруга и брат-близнак.
„Вън от пространство — вън от време.“
