затърках лицето си, докато накрая престанах да го усещам.
— Добре ли си? — запита ме Сейнт Луис.
Беше застанал зад мен и ми отправи тъпия си въпрос, Все едно, че ме беше запитал: „Как се чувстваш?“ Престорих се, че не съм го чул.
— Да тръгваме — казах.
Върнахме се в колата и Уекслър безмълвно я върна на шосето. Видях един знак за излизане от Брумфийлд и вече знаех, че сме на средата на пътя. Израснал съм в Боулдър и бях изминавал поне хиляда пъти петте километра и половина, които го делят от Денвър, но сега пътят ми се стори съвсем непознат.
За пръв път си помислих за родителите си и как щяха да го понесат. Стоически, бях уверен. Те с всичко се справяха по този начин. Никога не го обсъждаха. Само продължаваха. Така постъпиха и тогава със Сара. Сега щяха да го повторят и с Шон.
— Защо го е направил? — запитах аз след няколко минути.
Детективите не казаха нищо.
— Аз съм неговият брат, имам право да знам. Ние сме близнаци, по дяволите!
— Ти си също така и репортер — отвърна Луис. — Взехме те с нас, защото искаме Райли да има до себе си човек от семейството, ако се наложи. Ти си единственият…
— Брат ми си е пръснал черепа!
Изрекох го-прекалено високо. Гласът ми прозвуча истерично — реакция, която не минава при ченгетата. Започнеш ли да крещиш, те веднага се затварят в себе си. Продължих по-тихо:
— Мисля, че имам право да знам какво се е случило и защо. Не пиша някаква шибана история. Господи, момчета, та вие сте…
Поклатих глава и изречението остана недовършено. Опитах ли отново, пак щях да загубя самообладание. Втренчих се през стъклото и видях приближаващите светлини на Воулдър. Бяха станали толкова много от времето, когато ги помнех като дете.
— Не знаем защо — проговори Уекслър след малко. — Ясно ли е? Всичко, което мога да ти кажа, е, че такива неща се случват. Понякога ченгета не могат да понесат мръсотията, която им я сервира отточната тръба. Мак трябва сигурно да е бил на ръба, това е всичко. Кой може да знае? Но вече се работи върху случая. И когато всичко се изясни, аз ще го науча. Й ще ти го кажа. Обещавам ти.
— Кой работи по случая?
— Предадоха го на нашия участък. Отделът за специални разследвания се занимава с него.
— Какво искаш да кажеш, че с него се занимават Специалните разследвания? Те нямат работа със самоубийства на полицаи.
— Обикновено нямат. Ние се занимаваме с тях. Този път обаче не ни позволяват да го разследваме. Сблъсък на интереси, нали знаеш.
ПСЛ — помислих си. Престъпления срещу личността. Убийства, нападения, изнасилвания. Самоубийства. Зачудих се кой ли ще заеме в доклада мястото на личността, срещу която е било извършено престъплението. Райли? Аз? Родителите ми? Брат ми?
— Това е заради Тереза Лофтън, нали? — запитах, макар и в действителност да не беше въпрос. Нямах нужда от тяхното потвърждение или отрицание. Просто изказах на глас онова, което смятах за очевидно.
Нека засега да оставим тази тема.
— Не знаем, Джак — обади се Луис.
Смъртта на Тереза Лофтън беше от онези убийства, които ужасяват всеки човек не само в Денвър, но и навсякъде другаде. Всеки, чул или чел за нея, дълго не можеше да се освободи от кошмарните видения.
Повечето от случаите на отдела са „малки убийства“. Така им казваме ние във вестникарския бизнес. Те успяват да ангажират съзнанието на читателите за кратко. Вестниците им отделят само по няколко снимки на вътрешните страници: погребани сред хартията така, както телата на жертвите в земята.
Но когато една красива студентка от колеж е намерена разрязана на две части в такова мирно до този момент място като парка на Вашингтон, във вестниците обикновено не остава и сантиметър свободно място. Убийството на Тереза Лофтън не беше от „малките“. Това беше магнит, който привлече репортери от цялата страна. Тереза Лосртън беше момичето от две части. Това беше специфичното при този случай. И върху Денвър наваляха като лешояди отвсякъде, от Ню Йорк, Чикаго и Лос Анжелис, от телевизиите, таблоидите и вестникари от всякакъв род и калибър. Прекараха цяла седмица в Денвър, отседнали в хотели с отлично обслужване по стаите, пребродиха града и студентското градче на университета, задаваха безсмислени въпроси и получаваха също толкова смислени отговори. Някои утъпкаха детската градина, където жертвата бе работила, или ходиха до Бат, откъдето бе дошла. Но където и да отидеха, чуваха едно и също нещо, че Тереза Лофтън напълно отговаря на идеалния образ на най-американското момиче.
Неизбежно се натрапваше сравнението със случая с чернокожата Далия в Лос Анжелис отпреди петдесет години. Тогава едно не толкова най-американско момиче било намерено прерязано на две на един пуст паркинг. Едно телевизионно шоу нарече Тереза Лофтън „Бялата Далия“, наблягайки на факта, че е била открита върху покритото със сняг поле близо до денвърското езеро Грасмиър.
И така историята сама се подхранваше. Пареше като горял две седмици казан за смет. Никой обаче не беше арестуван и последваха други престъпления, разпалили поредните огньове, на които си грееха ръцете националните медии. Поредните новости, или по-скоро съобщенията за липсата на каквито и да било новости по разследването на случая с Лофтън, отстъпиха във вътрешните страници на колорадските вестници. Просто се превърнаха в кратки вести по дайджест страниците. А Тереза Лофтън накрая зае мястото си сред малките убийства. Беше окончателно погребана.
И през цялото това време полицията и брат ми в частност останаха буквално неми, отказвайки дори да потвърдят факта, че жертвата е била открита на две части. Това се изплъзнало само благодарение на случайността. Фотографът Иги Гомес от „Роки“ се разхождал из парка, за да снима красиви пейзажи, от онези, които пълнят страниците на вестниците в дните без сензации, когато се натъкнал на мястото на престъплението преди всички останали репортери или фотографи. Ченгетата бяха повикали по телефона съдебния следовател и останалите служители по изследване на местопрестъплението, защото знаеха, че „Роки“ и „Поуст“ следят радиочестотите им. Гомес направил снимки на две носилки, използвани за пренасянето на две торби за трупове. Обадил се в редакцията в града и им предал, че ченгетата използват две торби, а съдейки по размера им, жертвите по всяка вероятност са деца.
По-късно един полицейски репортер от „Роки“ на име Ван Джаксън успял да се добере до източник на информация от кабинета на съдебния следовател, който потвърдил зловещата подробност, че всъщност в моргата е постъпила само една жертва, само че на две части. На следващата сутрин материалът в „Роки“ послужи като вой на сирена за медиите из цялата страна.
Брат ми и екипът му от ПСЛ работеха така, сякаш нямаха никакви задължения да осведомяват обществеността. Всеки ден канцеларията за връзки с медиите към полицейското управление в Денвър публикуваше няколко съвсем пестеливи реда в пресата, обявявайки, че разследването продължава и че още няма извършени арести. След като бяха притиснати в ъгъла, висшите полицейски служители нададоха вой, че разследването не може да се върши от медиите, макар и само По себе си това да беше смехотворно твърдение. Оставени без всякаква информация от страна на полицията, медиите постъпиха така, както винаги се Постъпва в такива случаи. Те започнаха собствено разследване на случая, зашеметявайки читателите и телевизионните зрители с подбрани подробности от живота на жертвата, които в действителност нямаха нищо общо с трагедията.
Въпреки това в полицейското управление бяха като сфинксове и на практика извън него не се знаеше нищо сигурно. След две седмици атаката на медиите замря, лишена от хранителния си разтвор — информацията.
Аз не писах нищо за Тереза Лофтън, макар и да имах огромно желание. Този случай не принадлежеше към баналното ежедневие по тия места и всеки репортер би продал частица от душата си, за да го има. В началото обаче Ван Джаксън работеше по него с Лора Фитцгибънс, университетския криминален репортер. Трябваше да чакам благоприятния момент. Знаех, че докато ченгетата не приключат със случая, няма да мога да направя нищо. Ето защо, когато Джаксън още в началото на разследването ме помоли да разбера нещо от брат си, дори и по Неофициален път, аз му казах, че ще опитам, но не го направих. Този случай
