беше мой и нямах никакво намерение да му помагам да извлече всичко, използвайки източника ми на информация.
И в края на януари, когато случаят вече започваше да се забравя, направих своя ход. И сгреших.
Една сутрин отидох да се видя с Грег Глен, градския редактор, и му казах, че искам да напиша голяма и изчерпателна статия по делото Лофтън. Това беше специалитетът ми, моята бомба. Дълги статии върху прочутите убийства в империята на вестника „Роки Маунтън“. Така че отидох при Глен и му казах, че имам информация. Казах му, че делото се води от брат ми и че той ще разговаря единствено с мен по него, Редакторът не си губи времето да Преценява колко време и усилия вече беше вложил Джаксън но случая. Вълнуваше го единствено мисълта на всяка цена да изпревари „Поуст“. Излязох от кабинета вече с поръчението му.
Грешката ми беше, че казах на Глен за информацията, преди да разговарям с брат си. На следващия ден минах двете пресечки, отделящи редакцията на „Роки“ от полицейското управление, за да се срещна с Шон. Съобщих му за поръчението. Той ми каза да го откажа.
— Няма да стане, Джак. Не мога да ти помогна.
— За какво говориш, по дяволите? Та това е твой случай!
— Това е мой случай, но аз няма да сътруднича нито на теб, нито на когото и да било другиго, който иска да пише по него. Дал съм основните неща, с което съм си изпълнил служебното задължение, и толкова.
Той се загледа в помещението. Притежаваше този неприятен навик да не гледа събеседника си, щом не е съгласен с него. Когато бяхме малки, скачах върху него и го удрях по гърба всеки път, когато постъпеше така. Сега не можех да го направя, макар и оттогава насам много пъти да бях изпитвал такова желание.
— Шон, от този случай ще излезе чудесна статия. Ти си длъжен…
— Не съм длъжен да правя каквото и да било и не давам пет пари каква статия може да излезе от случая. Този специално е много лош, Джак. Разбираш ли ме? Не ми излиза от ума. А аз нямам никакво намерение да ти помагам да качваш тиражите на вестниците.
— О, хайде, човече, аз съм писател. Погледни ме. Пет пари не давам дали вестниците ще си качат тиражите или не. Цялата работа е в случая. Да им пикая на вестниците. Знаеш много добре какво е отношението ми към тях.
Накрая се обърна към мен и каза:
— Не знаеш как се чувствам след този случай.
За момент замълчах и извадих цигара. Бях ги намалил на половин пакет дневно и можех да мина и без цигара, но знаех, че това го тревожи. Така че я запалих с надеждата, че ще го разчувствам.
— Тук не се пуши, Джак.
— Тогава ме вкарай в пандиза за нарушение на обществения ред. Така поне ще арестуваш някого.
— Защо ставаш толкова неприятен всеки път, когато не става на твоето?
— А ти защо си такъв? Няма да кажеш и думичка по случая, нали така? Точно там е цялата работа. Не искаш да ровя наоколо и да пиша за неуспеха, ти. Защото си вдигнал ръце.
— Джак, не опитвай с удари под кръста. Знаеш, че тоя номер няма да мине.
Той беше прав. При него това не минаваше.
— Тогава какво? Искаш да запазиш само за себе си тази ужасяваща история? Такава ли била работата?
— Да, нещо такова. Може и така да се каже.
Седях в колата със скръстени ръце. Това ме успокояваше. Сякаш се държах в ръце. Колкото повече мислех за брат си, толкова по-объркан и неясен ставаше целият случай. Знаех, че делото Лофтън му тежеше, но не чак дотам, че да посегне на живота си. Не и Шон.
— Своя пистолет ли е използвал?
Уекслър ме изгледа в огледалото за обратно виждане. Изучаваше ме. Зачудих се дали знаеше какво се бе случило между брат ми и мен.
— Да.
Това ме зашемети. Просто не можех да го видя да постъпва по този начин. Не бях забелязал такова нещо при последните разговори. Пет пари не давах за делото Лофтън. Това, което те твърдяха, просто не можеше да е вярно.
— Не и Шон.
Сейнт Луис се извърна и ме погледна.
— Какво има?
— Не може да го е направил, просто това е.
— Виж, Джак, той…
— На него не му беше дошло до гуша от мръсотията, дето изтича от отходната тръба на живота. Той я обичаше. Питайте Райли. Питай когото искаш за това Уекс, ти го познаваше най-добре и знаеш отлично, че това са глупости. Той обичаше лова и преследването. Така казваше на занаята си. Не би го заменил за нищо друго на света. Вероятно вече можеше да е седнал и на стола на заместник-началника на полицейското управление, стига само да бе пожелал. Но това не го интересуваше. Искаше да работи в отдел „Убийства“. Затова и остана в ПСЛ. Уекслър не каза нищо. Вече бяхме стигнали в Боулдър и карахме по Бейзлайн към Каскейд. Сякаш пропадах в мълчанието на колата. Шокът от удара, който ми бяха нанесли с вестта какво е направил Шон, бавно отшумяваше и ме оставяше студен и мръсен като снега върху банкета на пътя.
— Оставил ли е някаква бележка? — запитах. — Какво…
— Имаше бележка. Поне мислим, че е било бележка.
Забелязах, че Сейнт Луис хвърли предупредителен поглед към Уекслър, с който му казваше: „Говориш прекалено много.“
— Какво? Какво пишеше в нея?
Последва дълго мълчание, накрая Уекслър пренебрегна предупреждението на колегата си.
— „Вън от пространство. Вън от време,“
— „Вън от пространство. Вън от време,“ Просто това?
— Да. Това пишеше.
Усмивката, с която ни посрещна Райли, моментално отстъпи на ужаса, както на онази картина на Мюнх. Мозъкът е забележителен компютър. Стигат му и три секунди да гледа три лица на вратата и вече знаеш, че съпругът ти никога повече няма да се прибере у дома. 1ВМ и да си съдерат задниците, никога няма да постигнат нещо такова, От устата й се изтръгна неразбираем звук, последван от неизбежната безсмислена дума:
— Не!
— Райли — започна Уекслър, — нека седнем за минутка.
— Не, Господи, не! Не!
— Райли…
Тя се дръпна от вратата, движейки се като попаднало в капан животно, стрелкайки се първо наляво, после надясно, сякаш си мислеше, че ако успее да избяга от нас, с това ще промени нещата. Тя заобиколи ъгъла и влезе във всекидневната. Последвахме я и я открихме върху дивана в едно почти кататонично състояние, не по-различно от моето. Едва сега сълзите й потекоха, Уекслър седна до нея. С Едрия Пес стояхме прави до тях и мълчахме като страхливци.
— Мъртъв ли е? — запита тя, въпреки че знаеше отговора. Уекслър кимна. — Как?
Той заби поглед в пода и се поколеба. Хвърли поглед първо към мен, после към Райли.
— Сам го е направил, Райли. Съжалявам.
Тя не повярва, точно както и аз. Уекслър обаче умееше да говори и след малко протестите й секнаха. Едва тогава за пръв път погледна към мен. Сълзите се стичаха по лицето й. Гледаше ме с умолителен поглед, сякаш ме питаше дали не сънуваме един и същ кошмар и дали не мога да направя нещо, за да се събудим. Бих ли могъл да я събудя? Бих ли могъл да обясня на тези два персонажа от черно-бялото кино колко дълбоко грешаха? Приближих се до дивана, седнах до нея и я прегърнах. Затова бях тук. Бях виждал достатъчно често тази сцена, за да знам какво се очакваше от мен.
