Не можех да разбера. Какво време? Какво пространство? Той бе стигнал до някакво отчаяно решение и въпреки това никога не го бе споделил с нас. Не се бе опитал да поговори нито с мен, нито с Райли, нито с родителите ни. Дали не е трябвало ние да го потърсим? Но нали дори не подозирахме за тайните му рани? Аз реших, че не бихме могли, а и не е имало как. Той е трябвало да ни потърси. Бил е длъжен да се опита. И след като не го беше направил, той ни бе отнел възможността да го спасим. По този начин ни бе оставил неспособни да се справим с чувството си за мъка и вина. И когато го проумях, усетих как голяма част от мъката ми се превърна в гняв. Бях направо бесен заради онова, което ми бе причинил.
Трудно е обаче да се гневиш на мъртъв човек. Не можех да остана изпълнен с гняв към Шон. А единственият начин да облекча гнева си, беше да подложа историята на съмнение. И цикълът отново щеше да се завърти. Отричането, приемането на историята, гневът.
Последния ден в Телурайд се обадих на Уекслър. Не беше трудно да усетя, че не ми се зарадва особено.
— Открихте ли информатора, онзи от „Стаили“?
— Не, Джак, нямаме късмет. Казах ти, че ще ти се обадя, щом разберем.
— Знам. Но просто не мога да се сдържа. А ти?
— Недей, Джак. Всички ще се почувстваме по-добре успеем ли да го оставим зад себе си.
— А какво ще кажеш за Специалните разследвания? Те вече оставиха ли го зад себе си? Приключиха ли делото?
— Почти. Тази седмица не съм се чувал с тях.
— Тогава защо още се мъчиш да откриеш информатора?
— Просто имам въпроси, също като теб. Просто някои неясни неща.
— Да не си променил мнението си за Шон?
— Не. Искам само да си изясня всичко. Много искам да знам за какво са разговаряли с информатора. Знаеш, че делото Лофтън още не е приключено. Ще бъда щастлив, ако успея да пипна това чудовище заради Шон.
Забелязах, че той вече нето наричаше Мак. Шон бе напуснал отряда.
Следващия понеделник се върнах на работа в „Роки Маунтън Нюз“. Усетих погледите на всички втренчени в мен още щом прекрачих прага на залата. Това не беше необичайно. Често си мислех, че ме гледат, когато влизам. Имах привилегията, за която мечтаеше всеки репортер от вестника. Нямаше я ежедневната рутина, нито срокове за предаване на готовите материали. Бях свободен да скитам из целия регион на Роки Маунтън и да пиша само за едно нещо. За убийствата. Всички обичат добре разказаната история за убийство. Някоя седмица разнищвах стрелба в новостроящите се квартали от позицията и на стрелеца, и на жертвата, завършвайки с фаталния им сблъсък. Други седмици пишех за социално убийство в Чери Хил или престрелка в някой бар в Лийдвил. Малки убийства, големи убийства. Брат ми беше прав, историите от този род винаги качваха тиража на вестниците, успееш ли само да ги разкажеш както трябва. А аз бях длъжен да я разкажа. Трябваше да посветя цялото си време на нея и да я разкажа както трябва.
На бюрото ми до компютъра бяха натрупани вестници. Те бяха главният източник за историите. Абонирах се за всеки ежедневник, седмичник и месечник, издаван от Пуебло на север до Босеман на юг. Ровех се из тях за кратките съобщения за убийство, които можех да превърна в дълги статии. Винаги имаше достатъчно материал, от който да избера. Империята „Роки Маунтън“ открай време беше благодатна почва за проявите на насилие, още от времената на златната треска. Не в мащабите на Лос Анжелис или Маями, или Ню Йорк, разбира се, дори не и приблизително. Но-никога не оставах без пресен източник на материал. Винаги търсех нещо ново или различно от останалите случаи или разследвания, елемента, от който секваше дъхът, или сграбчващата мъка. Моята работа се състоеше в това да експлоатирам безжалостно тези теми.
Тази сутрин обаче не търсех идея за разказ. Зарових се в купчината стари издания на „Роки“ и на конкуренцията ни „Поуст“. Самоубийствата обикновено не са много на почит във вестниците, освен в случаите, когато са съпроводени с необичайни обстоятелства. А случаят с брат ми беше именно такъв. Помислих, че има възможност да открия нещо написано за него от някой колега.
Имах право. Макар и в „Роки“ да не бяха публикували Материал за случая, „Поуст“ бяха отделили петнайсет сантиметра в дъното на една от страниците с местни новини на следващия ден след смъртта на Шон.
ДЕТЕКТИВ ОТ ПОЛИЦЕЙСКОТО УПРАВЛЕНИЕ В ДЕНВЪР СЕ САМОУБИВА В НАЦИОНАЛНИЯ ПАРК. Според официалното съобщение ветеранът детектив от денвърското полицейско управление, който ръководеше разследването на убийството на студентката от денвърския университет Тереза Лофтън, е открит в четвъртък мъртъв с огнестрелна рана, очевидно нанесена от собствената му ръка, в националния парк Роки Маунтън.
Шон Макавой, на 34 години, е открит в полицейската си кола без опознавателни знаци на един паркинг на брега на езерото Беър близо до входа на парка Естес.
Тялото на детектива било намерено от един пазач на парка, които в пет часа вечерта чул изстрел ч отишъл на паркинга да провери.
Шефовете на службата по охраната на парка помолиха полицейското управление на Денвър да разследва смъртния случай и отделът за специални разследвания към управлението работи по случая. Детективът Робърт Скалари, който ръководи разследването, твърди, че според предварителните признаци смъртта е настъпила в резултат на самоубийство.
Скалари съобщи, че била открита и предсмъртна бележка, но отказа да разкрие съдържанието й. Той каза, че според колегите ч близките на Макавой детективът е бил силно затормозен поради трудности в работата си, но също така отказа да съобщи характера на проблемите, пред които е бил изправен детективът.
Макавой, отраснал и до момента на смъртта си живял в Боулдър, е женен, но без деца. Бил е полицай с дванайсетгодишен стаж в полицейското управление; издигнал се е бързо по йерархията до отдела за престъпленията срещу личността, който се занимава с разследванията на всички случаи на насилие в града.
В момента на смъртта си е бил шеф на отдела, като основната му работа до този момент е била свързана с разследването на смъртта на Тереза Лофтън, деветнадесетгодишна, разчлененото тяло на която беше открито преди три месеца в парка Уошингтън.
Скалари отказа да коментира дали делото Лофтън, което остава нерешено, е било споменато в предсмъртната бележка на Макавой, или е било един от тежките проблеми в работата му, които са го карали да страда.
Според детектива не е известно защо Макавой, е отишъл в парка Естес, Той каза, че разследването на смъртта продължава.
Два пъти прочетох материала. Не съдържаше нищо, което да не знам, но въпреки това по някакъв странен начин беше приковал вниманието ми. Може би защото вярвах, че знам или имах някаква представа защо Шон е отишъл в парка Естес, изминавайки целия път до езерото Беър. Това обаче беше нещо, за- което не исках дори и да си помисля. Сгънах изрезката на статията, пъхнах я в кафяв плик и я сложих в едно чекмедже на бюрото си.
Компютърът ми издаде звуков сигнал и в горната част на екрана ми се изписа съобщение. Викаше ме градският редактор. Работният ми ден започваше.
Кабинетът на Грег Глен се намираше в дъното на редакционната зала. Едната му стена беше стъклена, като му позволяваше да държи под око работещите репортери, а прозорците на западната стена му осигуряваха гледка към планината, когато не беше забулена в смог.
Глен беше добър редактор, който поставяше на първо място четивността на материала. Заради това го харесвах много. В нашия бизнес редакторите се делят на две. Едните държат на фактите и ги цитират в статиите до такава степен, че дори и най-търпеливите читатели захвърлят вестника, без да са дочели материала. Другите обичат думите и никога не позволяват фактите да заемат челно място. Глен ме обичаше, защото можех да пиша, и ме оставяше свободно да си избирам темите. Никога не настояваше непременно да прочете предварително статията, нито пък ми държеше сметка за какво точно пиша. Отдавна бях разбрал, че ако поради някаква причина напусне вестника или пък го повишат или понижат, обликът на
