— Не се тревожи, пиша статия. Глен току-що ми даде зелена улица.

Тя кимна, но не изглеждаше убедена. Сигурно после щеше да го попита. Очите й се върнаха върху бележника.

— Това, което търся, са всевъзможни статистики от национален мащаб за подобни случаи, всякакви проучвания върху процента на самоубийствата при полицейските служители, сравнени с други професии и населението като цяло, и всички споменавания за специални групи или правителствени агенции, които са се занимавали някога с проблеми. И още, чакай да видим какво още може да има… аха, да, и всички анекдоти по тия случаи.

— Анекдоти?

— Искам да кажа, всякакви материали върху самоубийства на ченгета, които може да са публикувани. Върни се пет години назад. Търся примери.

— Като твоя…

Тя изведнъж млъкна и се изчерви.

— Да, като брат ми.

— Но това е срамно! — възмутено изрече тя.

След малко я попитах колко време ще отнеме според нея търсенето с компютъра. Заявките ми обикновено не ги бързаха много, защото не бях от репортерите с надвисналата над врата им брадва на крайния срок.

— Е, това определено е обзорно търсене, без определена тема. Ще ми се наложи да търся доста, а ти знаеш, че трябва да прекъсна, когато тръгнат новините от деня. Но ще се опитам. Какво ще кажеш за следобед, става ли?

— Чудесно.

На връщане в редакционната погледнах големия часовник над главата си. Беше единайсет и половина. Часът беше подходящ. Набрах от телефона на бюрото си един от източниците си на информация в полицейското управление.

— Хей, Скипър, там ли си?

— Кога?

— През обедната почивка. Може да ми потрябва нещо. Сигурно ще се отбия.

— По дяволите! Е, какво пък, добре. Тук ще съм. Хей, кога се върна?

— Днес. Ще си поговорим.

Затворих телефона, после си облякох палтото и излязох от редакцията. Минах двете пресечки, които отделяха редакцията от главното полицейско управление, размахах журналистическия си пропуск на входа, където дежурният полицай дори не благоволи да вдигне очи от 4 разгърнатия пред себе си „Поуст“ и се качих на четвъртия етаж в отдела за специални разследвания.

— Имам само един въпрос — произнесе детективът Робърт Скалари, след като му казах какво искам. — Ти си тук като брат или като репортер?

— И двете.

— Седни.

Той се приведе над бюрото си, може би за да оценя филигранната прическа, прикриваща плешивината му, и заяви:

— Виж, Джак, имам проблем с тази работа.

— Какъв проблем?

— Виж, ако ти идваше при мен като брат, който иска да научи причината, това е едно нещо и аз вероятно бих ти казал каквото знам по случая. Но ако това, което споделя с теб, се появи в „Роки Маунтън Нюз“, нямам никакъв интерес. Уважавам прекалено много брат ти, за да позволя случилото се с него да качва тиража на вестниците. Дори ти и да не го уважаваш.

Бяхме сами в малкия му кабинет с четири бюра. Речта на Скалари ме ядоса, но се сдържах. Приведох се на свой ред към него, за да види колко здрава и гъста коса имам.

— Нека да те питам нещо, детектив Скалари. Беше ли убит брат ми?

— Не, не беше.

— Сигурен си, че е било самоубийство, нали така?

— Точно така.

— И случаят е приключен?

— Точно така.

Отдръпнах се назад.

— В такъв случай нещо много ме тревожи.

— И защо така?

— Защото ти се опитваш да се извърташ. Казваш ми, че случаят е приключен, и въпреки това не ми позволяваш да видя папките. Щом като делото е завършено, тогава трябва да имам правото да разгледам материалите по случая, защото той е мой брат. А ако случаят е приключен, това означава, че аз като репортер не мога да компрометирам каквото и да било текущо разследване, като отворя папките.

Оставих го няколко секунди да прецени казаното от мен.

— Така че — завърших аз, — ако следвам пътя на твоята логика, няма никакви причини, които да ми забраняват да разгледам събраните материали.

Скалари ме стрелна с поглед. Усещах как набира сила гневът му.

— Чуй ме, Джак, по този случай има неща, които е по-добре да останат неизвестни на широката публика.

— Мисля, че аз мога по-добре от теб да преценя това, детектив Скалари. Той беше мой брат. Мой брат близнак. Няма да му причиня болка. Само се опитвам да си изясня нещо. А ако сетне напиша нещо, то ще бъде само за да приключа случая веднъж и завинаги. Ясно?

Седяхме така и се гледахме поне половин минута. Сега беше негов ред и аз чаках да направи хода си.

— Не мога да ти помогна — изрече накрая. — Даже и да исках. Всичко е приключено. Случаят е решен. Папката отиде в архива за обработка. След като ти трябва, иди и виж.

Изправих се.

— Благодаря ти, че ми го каза още в началото на разговора ни.

Излязох без да кажа повече дума. Знаех, че Скалари щеше да избухне всеки миг. Отидох при него, защото бях длъжен да мина по каналния ред и защото исках да разбера дали мога да науча къде се намираше папката.

Слязох по стълбите, които обикновено се използваха само от полицаите, и влязох в кабинета на административния капитан на управлението. Беше дванайсет и петнайсет, така че бюрото на дежурния в приемната беше празно. Минах покрай него, почуках на вратата и чух гласа му.

Капитан Форест Гролън седеше зад бюрото си. Беше толкова едър, че стандартното служебно бюро изглеждаше като детска мебел пред него. Беше чернокож мъж с бръсната глава. Изправи се да ми стисне ръката и ми напомни, че се извисява на метър и деветдесет и пет. Сигурно теглилката трябваше да има допълнителни деления, за да успее да го претегли. Раздрусах ръката му и се усмихнах. Беше един от източниците ми на информация в полицията отпреди шест години, когато бях още полицейски репортер, а той — още сержант. И двамата бяхме направили кариера оттогава.

— Джак, как върви? Казваш, че току-що си се върнал?

— Да, бях взел отпуска. Наред съм. Той не спомена за брат ми. Беше един от малцината на погребението и знаех как се чувства. Седна на мястото си, а аз дръпнах един стол пред бюрото му.

Служебните задължения на Гролън нямаха много общо с ежедневната работа на полицията в града. Той се занимаваше с бизнеса вътре в полицейското управление. Отговаряше за годишния бюджет, наемането и обучението на новия персонал. И за огневата подготовка също. Нямаше много общо с оперативната полицейска работа, но беше част от плана му. Гролън си беше поставил за цел да стане шеф на полицията и трупаше опит, който да му бъде от полза, когато дойдеше моментът на избора. Част от плана му също така включваше поддържането на добри връзки в местните медии. Дойдеше ли денят, можеше да разчита на мен за една положителна характеристика в „Роки“. И аз щях да го направя. А междувременно и аз можех да разчитам на услугите му.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату