вестника веднага ще се промени. Градските редактори си създаваха удобни леговища. И ако той си отидеше, аз по всяка вероятност щях да се върна към старото си ежедневие на полицейски репортер, който отразява накратко полицейската работа и описва малки убийства.
Седнах в креслото пред бюрото му, докато приключи с телефонния си разговор. Глен беше пет години по-възрастен от мен. Когато преди десет години започнах за пръв път работа в „Роки Маунтън“, той беше един от авторите на горещи материали, какъвто бях сега аз. Но с течение на времето се издигна в управлението на вестника. Сега вече всеки ден ходеше с костюм, беше поставил на бюрото си една от онези малки статуетки на футболиста Бронко с устремена напред глава и отделяше на телефона повече време в живота си отколкото на всичко останало, като винаги внимаваше какви ветрове духат в главния офис на корпорацията в Синсинати. Беше четиридесетгодишен мъж с шкембенце, съпруга, две деца и полица, която искаше да рефинансира, но която никоя банка не искаше и да погледне поради западането на бизнеса с недвижими имоти. Каза ми всичко това една вечер на чаша бира в Уинкооп, единствената вечер, когато се бяхме виждали с него извън сградата на вестника.
Една от стените на стаята му беше покрита с първите страници на вестника от последните седем дни. Всеки ден първата му работа беше да смъкне страниците от броя преди седем дни и да закачи първите страници на новия брой. Предполагам, че го правеше, за да следи потока от новините и как ги отразява вестникът. Или може би защото вестникът повече не поместваше негови материали и по този начин си напомняше, че причината за това е, че е шеф.
Глен приключи с разговора си и вдигна глава.
— Благодаря ти, че се върна на работа. Исках само пак да ти кажа, че ми е мъчно за брат ти. А ако някой ден усетиш, че ти трябва още отпуска, няма проблем. Все ще измислим нещо.
— Благодаря ти, но няма нужда. Вече съм тук.
Той кимна, но не направи жест да си вървя. Знаех, че има и още нещо.
— Добре, да се върнем тогава на работата. Работиш ли върху нещо в момента? Доколкото си спомням, ти търсеше следващата тема, когато… когато това се случи. Смятам, че след като се върна, тогава може би ще е по-добре да се захванеш с нещо. Нали знаеш, да се заровиш отново в работата си.
В този момент разбрах с какво ще се занимавам оттук нататък. О, това не беше внезапно хрумване. Просто не беше изплувало на повърхността и едва въпросът на Глен го измъкна. Сега вече всичко беше съвсем ясно.
— Ще пиша за брат си — заявих аз.
Не знам дали Глен очакваше да чуе точно тези думи, но съм сигурен, че мислеше само за това. Предполагам, че беше замислил материала още когато се срещнах с ченгетата и ми казаха какво е направил брат ми. И беше достатъчно умен да ми го предлага веднага, защото знаеше, че идеята за това непременно ще ме споходи след време. Просто беше длъжен да зададе обичайния въпрос.
Така или иначе, приех предизвикателството. И от този момент нататък животът ми коренно се промени. Изречението, с което казах на Глен какво ще направя, беше повратната точка в живота ми. В онзи момент си мислех, че знам нещо за смъртта му. Мислех си, че знам всичко за злото. Оказа се обаче, че съм си нямал никаква представа.
3.
Очите на Уилям Гладън оглеждаха щастливите лица, които се въртяха пред него. Всичко напомняше на гигантски автомат за продажби. Избираш си стоката. Не ти харесва? Ето следващата. Ще ти свърши ли работа?
Този път обаче нищо не ставаше. А и освен това родителите бяха прекалено близо. Трябваше да изчака до момента, в който някой от тях допуснеше грешка и се отдалечеше по вълнолома или пък отскочеше до прозорчето на будката за сандвичи да купи сладолед на клечка, оставяйки скъпоценното си чедо самичко.
Гладън обичаше да се навърта около въртележката на вълнолома на Санта Моника. Не защото беше оригинална и според историята на таблото ръчното боядисване на галопиращите коне и възстановяването им до първоначалното им състояние беше отнело шест години. Не защото беше увековечена в множество филми, които беше гледал през годините, особено при престоя си в Райфорд. Не и защото му навяваше спомени от времето, когато се бе возил със своя Вест Пал на въртележката в областния панаир в Сарасота. Обичаше я заради децата, които се возеха на нея, заради невинността и пълната забрава върху всяко детско личице при всяко завъртане, придружено от звуците на латерната. Още след пристигането си от Финикс не пропускаше и ден без да спре край въртележката. Всеки ден. Знаеше добре, че процесът изисква доста време, но един ден всичко ще се отплати и той отново ще бъде в състояние да попълни заявката си.
Докато гледаше колажа от преливащи се цветове, се пренесе назад в миналото, както правеше често, откакто бе напуснал Райфорд. Спомни си своя Вест Пал. Спомняше си тъмния килер с единствената ивица светлина, процеждаща се под вратата. Беше се сгушвал на пода близо до светлината, близо до въздуха. Виждаше краката му да приближават. Искаше му се да е по-възрастен, по-висок, така че да може да стигне до най-горния рафт. Успееше ли само да го стигне, и щеше да спретне хубава изненада на своя Вест Пал.
Гладън се опомни. Огледа се. Въртележката бе спряла и последните деца се изнизваха по пътеката към родителите си от другата страна на входа. Вече имаше нова група деца, нетърпеливи да се втурнат към въртележката и да яхнат любимото си конче. Отново потърси тъмнокосото момиче с гладка кафява кожа, но не го откри. После забеляза жената, която събираше билетите от децата, да го гледа втренчено. Очите им се срещнаха и той отмести поглед. Нагласи ремъка на чантата си. Камерата и книгите вътре я бяха изместили по рамото му. Отбеляза си следващия път да остави книгите в колата. Хвърли последен поглед към въртележката и тръгна към една от вратите, които извеждаха на кея.
Когато стигна до вратата, се извърна и изгледа внимателно жената. Децата пищяха и бягаха към дървените кончета. Някои бяха придружавани от родителите си, но повечето бяха сами. Жената, която събираше билетите, вече го бе забравила. Той беше в безопасност.
4.
Лори Прайн вдигна поглед от екрана, когато вдязох, и се усмихна. Зарадвах се, че беше тук. Заобиколих ъгъла, издърпах си стол от едно празно бюро и седнах до нея. В момента напливът в библиотеката на „Роки“ не беше особено голям.
— О, не! — възкликна закачливо тя. — Седнеш ли при мен, значи скоро няма да си тръгнеш.
Напомняше ми за продължителните проучвания, които обикновено правех при подготовката си на статиите. Голяма част от криминалните случаи, за които пишех, обхващаха широк кръг от теми за прилагането на закона. Всеки път имах нужда да знам какво още е било писано по случая и къде.
— Съжалявам — отвърнах аз с престорено лицемерие, — този път като нищо може да останеш цял ден в компанията на Леке и Некс.
— Искаш да кажеш, ако успея да вляза в тях. Какво ти трябва?
Беше красива с една ненатрапваща се красота. Имаше тъмна коса, която нито веднъж не успях да видя разплетена, кафяви очи зад очила със стоманени рамки, и пълнички устни, на които никога не слагаше червило. Издърпа един жълт бележник пред себе си, намести очилата си и взе молив, готова да направи списъка с нужните ми неща. Лексис и Нексис представляваха компютърните ни бази-данни, съдържащи най- големите и не толкова големи вестници в страната, също както и съдебните решения и всички останали спирки по информационната магистрала. Ако се опитвате да разберете какъв е изписаният обем върху дадена материя или специфична история, мрежата Лексис/Нексис е мястото, откъдето трябва да започнете.
— Самоубийства на полицейски служители — казах аз. — Искам всичко писано по темата, ама абсолютно всичко.
Лицето й се изопна. Предполагам, защото си мислеше, че търсенето ми има лични мотиви. Компютърното време е скъпо и компанията строго забраняваше използването му за лични цели.
