човек, на когото зададох същия въпрос.
— Извинявай.
— Недей. Аз тогава не се извиних.
5.
След като разгледах папката с документите от разследването по смъртта на брат ми, сега трябваше да се запозная и с подробностите по делото Тереза Лофтън. Щом бях решил да пиша за работата, която бе вършил брат ми, трябваше да знам и онова, което му е било известно. Бях длъжен да разбера онова, което и той е разбрал. Досиетата по случаите, които се разследваха, бяха строго секретни и Гролън можеше сериозно да пострада при опита си да ми измъкне папката за Тереза Лофтън.
Проверих залата на екипа по ПСЛ — беше празна. Тъй като беше обедна почивка, закусвалнята на Пакърд беше първото място, където потърсих Уекслър. Това беше едно от любимите заведения на ченгетата, където можеха да хапнат в обедната почивка и да му ударят по едно. Видях го в едно от вътрешните сепарета. За съжаление с него беше Сейнт Луис. Те не ме виждаха и аз се замислих дали нямаше да е по- добре да изчакам и после да хвана някъде Уекслър насаме. В този момент обаче той ме видя. Тръгнах към тях. Празните им чинии показваха, че бяха приключили с обяда си. По чашата и съдържанието й пред него заключих, че пиеше „Джим Бийм“ с лед.
— Я виж кой е дошъл? — възкликна добродушно Уекслър.
Седнах в съседното сепаре до Сейнт Луис, за да мога да виждам Уекслър.
— Хей, какво има? — запротестира престорено Сейнт Луис.
— Нищо, просто визита на пресата — отвърнах. — Как върви?
— Не му отговаряй — обърна се бързо той към колегата си. — Иска нещо, дето не му е работа.
— Разбира се, че ми е работа — отвърнах аз. — Нещо ново?
— Няма нищо ново, Джак — каза Уекслър. — Вярно ли е това, дето го казва Едрия пес? Че искаш нещо, дето не ти е работа?
Това напомняше на танц. Приятелска формулировка предназначена да измъкне основната информация, без да насочва интереса си направо към нея. Много пъти бях танцувал по този начин и бях станал наистина добър танцьор. Това беше танц, който изискваше много гъвкави движения. Също като финта с трите съперника, който тренирахме в баскетболния отбор в колежа. Не изпускай топката от очи, като едновременно с това следиш и другите двама. Аз винаги бях техничният състезател, а Шон — силовият. Той беше футболът. А аз — баскетболът.
— Не съвсем — отвърнах уклончиво. — Просто се върнах на работа, момчета.
— Аха, ето какво било! — възкликна Сейнт Луис. — Внимание, момчета.
— И така, как се движат нещата по делото Лофтън? — запитах аз Уекслър, без да обръщам повече внимание на колегата му.
— Тпруу, Джак, сега като репортер ли се обръщаш към нас?
— Разговарям само с теб. А тук си прав, при теб съм в качеството си на репортер.
— Тогава забрави, че има дело Лофтън.
— Значи отговорът е, че всичко е замряло.
— Казах само да забравиш, че има дело Лофтън.
— Виж, искам да разбера докъде сте стигнали. Делото вече възлиза на три месеца. И скоро ще го прехвърлят в архива, ако вече не е там, и ти го знаеш много добре. Искам просто да видя папката. Искам да знам какво е било това нещо, разтърсило до такава степен Шон.
— Ти забравяш нещо, Случаят с брат ти беше класифициран като самоубийство. Делото е приключено. Няма никакво значение с какво го е разтърсил до такава степен случаят Лофтън. А и освен това няма нищо, което да сочи, че самоубийството му има нещо общо с това, което е вършил. В най-добрия случай има някакво косвено отношение. Никога няма да разберем.
— Стига дрънка глупости. Току-що видях папката по делото за Шон. — Уекслър повдигна силно вежди. — Всичко е вътре. Шон е бил съсипан до смърт със случая. Посещавал е психиатър; цялото му време е отивало за разкриването на случая. Така че не ми казвай, че никога няма да узнаем.
— Виж, момчето ми, ние…
— Обръщал ли си се някога така към Шон? — прекъснах го аз.
— Какво?
— Момче. Наричал ли си го някога момчето ми?
Уекслър се смути.
— Не.
— Тогава не се обръщай така и към мен.
Той вдигна примирително ръце.
— Защо не мога да видя папката? Няма да стигнете доникъде по случая.
— Кой казва?
— Аз го казвам. Ти се страхуваш от това дело, човече. Видя добре какво стори то с Шон и не искаш и теб да те сполети същото. Така че сте го напъхали в някое чекмедже да събира прах. Сигурен съм в това.
— Знаеш ли, Джак, ти наистина не си добре. И ако не беше брат на Шон, щях да ти тегля един хубав шут по задника. Направо ме оскърбяваш. А това не ми е приятно.
— Така ли? Тогава представи си как се чувствам аз. Работата е там, че съм му брат и това ме засяга най-пряко.
Сейнт Луис се засмя презрително.
— Хей, песоглавец, не е ли време да отидеш да се изпикаеш?
Уекслър бурно се разсмя, но смехът му бързо секна. Лицето на колегата му се обагри в пурпурно.
— Слушай, педалче — започна той. — Аз ще те …
— Спокойно, момчета — намеси се Уекслър. — Само спокойно. Слушай, Рей, защо не излезеш да запалиш цигара? Остави ме да си поговоря малко с Джаки, ще му обясня къде греши и идвам.
Излязох от сепарето, за да направя път на Сейнт Луис. Той ме изгледа заплашително, докато се плъзгаше покрай мен. Вмъкнах се обратно в сепарето.
— Пий си питието, Уекс. Няма смисъл да се правиш на член на Дружеството на младите трезвеници.
Той се изхили и му дръпна една глътка.
— Знаеш ли, не се различаваш много от брат си. Не се отказваш лесно от нищо. И си тарикат, когато се наложи. Само да махнеш тая брада и хипарската си коса и ще те вземат за него. Само дето трябва да се погрижиш за белега си.
— Виж, ставаше дума за папката.
— Какво по-точно?
— Длъжен си на Шон да видя папката му.
— Не те разбирам, Джак.
— Напротив, много добре ме разбираш. Не мога да го заровя, докато не съм огледал всичко. Просто се опитвам да го разбера.
— Ти се опитваш също така и да пишеш за него.
— Писането при мен изпълнява същата функция, каквато върши и чашата при теб. Успея ли да го опиша, ще го разбера. И ще го заровя. Това е всичко, което искам да направя.
Уекслър извърна погледа си от мен и вдигна сметката, която сервитьорката беше оставила. После си допи чашата и се измъкна от сепарето. Изправи се и ме огледа, като въздъхна дълбоко, обливайки ме с тежък дъх на бърбън.
— Ела в офиса — каза. — Давам ти един час.
Вдигна пръст и повтори, за да няма недоразумения.
— Един час.
В залата на отдела по ПСЛ седнах на бюрото, което беше използвал брат ми. Никой още не го беше заел. Може би носеше лош късмет. Уекслър стоеше изправен до една стена с шкафове и зяпаше някакво
