бъдат завързани след това на електрическия стол или напъхани в газовата камера след няколко години, в зависимост от това кой щат пръв щеше да започне процес срещу него.
Краснър го заговори и следващите десетина минути той разгорещено му описваше ситуацията, като всеки път се ядосваше на ходовете, които му предлагаше адвокатът. Накрая тресна слушалката.
— Майната ти!
Запазих спокойствие. Прецених, че всяка измината минута работи в моя полза. ФБР все трябваше да измъд-Рува нещо. Снайперистите, екипът за бързо реагиране при екстремни ситуации.
Свечеряваше се. Погледнах през витрината към пло-Щадчето с пазара от другата страна на улицата. Очите ми °е спряха на покривите, но не забелязах никакви фигу-Ри, нито дори характерната форма на снайперистките Карабини.
Ризата на Куумбс беше мокра от пот. Възелът на вратовръзката му беше прогизнал. Напомняше на човек, правил половинчасов крос с костюм. Не се Чувстваше много добре.
Огледах се наоколо. Внезапно проумях. Движението по булеварда бе спряло. Те бяха затворили улицата. Каквото имаше да се случва, щеше да се случи скоро. Погледнах към Куумбс, чудейки се как да му кажа да не губи кураж.
— Гладън, пусни мистър Куумбс да си върви. Той няма нищо общо с тази работа.
— Не мисля така.
Телефонът иззвъня. Той го вдигна и се заслуша. После бавно го затвори. Телефонът отново иззвъня, той отговори и бързо натисна блокиращия бутон. Натисна клавиша за прехвърляне разговорите към другия номер и също го блокира. Така никой повече не можеше се обади.
— Ще оплескаш всичко така — обадих се аз. — Дай им възможност да поговорят с теб, все ще измислят нещо.
— Знаеш ли, когато ми потрябва съвета ти, ще ти го поискам. А сега си затваряй устата.
— Добре.
— Не ти ли казах току-що да си затваряш устата?
Повдигнах ръце в примирителен жест.
— Вие, шибаните журналисти никога не знаете какво дрънкате. Ти… как ти беше името между другото?
— Джак Макавой.
— Имаш ли някакъв документ за самоличност?
— В джоба ми е.
— Хвърли ми го.
Бавно измъкнах портфейла си и го плъзнах по мокета към него. Той го отвори и огледа журналистическите ми пропуски.
— Мислех, че си… Денвър ли? Че какво търсиш чак в Лос Анжелес?
— Казах ти. Заради брат ми.
— Да, и аз ти казах. Не съм убивал никого.
— Какво ще кажеш за него?
Кимнах към неподвижното тяло на Торсън. Гладън погледна тялото и после мен.
— Той започна играта, аз я довърших. Всичко беше по правилата.
— Човекът е мъртъв. Тук няма никаква игра.
Гладън вдигна револвера и го насочи срещу мен.
— Кажа ли, че е игра, значи е игра.
Не му отговорих.
— Моля ви — простена Куумбс, — моля ви…
— За какво се молиш? Затваряй си устата. Ти… а, вестникарчето, какво ще напишеш, когато всичко това свърши? Ако приемем, че тогава ще можеш да пишеш.
Размишлявах около минути над въпроса му. Той не бързаше.
— Ще ти кажа, защо не — изрекох накрая аз. — Това е винаги най-интересният въпрос. Защо направи всичко това? Ето, това бих разказал на читателите си. Заради онзи мъж от Флорида ли? Велтран?
Той изсумтя, повече от неудоволствие, че бях споменал името, отколкото от факта, че го знаех.
— Това не е интервю. А и да беше, не коментирам.
Гладън дълго време не отмести поглед от револвера в ръката си. Мисля, че едва в този момент осъзна цялата сериозност на положението си. Съзнаваше, че няма никакъв шанс да се измъкне, и изпитах чувството, че той отдавна знаеше, че пътят му щеше да свърши в ситуация подобна на тази. Колебаеше се и реших да опитам отново.
— Вдигни телефона и им кажи, че искаш да разговаряш с Рейчъл Уолинг. Предай им, че ще разговаряш само с нея. Тя е агент. Спомняш ли си я? Идвала е при теб в Райфорд. Знае всичко за теб и ще ти помогне.
Той разтърси глава.
— Трябваше да убия брат ти — изрече глухо той, без да ме гледа. — Трябваше да го направя.
Зачаках, но той не продължи.
— Защо?
— Това беше единственият начин да го спася.
— Да го спасиш от какво?
— Не можеш ли да го видиш? — Той вдигна поглед към мен; забелязах дълбока болка и гняв в очите му. — За да му попреча да стане като мен. Погледни ме! За да не му позволя да се превърне в нещо като мен.
Канех се да задам следващия си въпрос, когато изведнъж се разнесе трясък на строшено стъкло. Вдигнах поглед към витрината и видях нещо тъмно, приблизително с Големината на бейзболна топка, да се търкаля по пода Към преобърнатото бюро, зад което се криеше Гладън. Разбрах какво е то и отчаяно се затъркалях настрани, обхващайки главата си с ръце и затваряйки очите си тъкмо в момента, в който в затвореното помещение се разнесе оглушителен взрив; ослепителна светлина проникна през затворените ми клепачи, последвана от сътресение, толкова силно, че ме разтърси целия.
Последните парчета от стъкла изхвърчаха на улицата; спрях да се търкалям и леко отворих очи, колкото да зърна какво става с Гладън. Той се гърчеше върху пода с широко отворени, но разфокусирани очи, притиснал ръце към ушите си. Видях, че твърде късно е разпознал заплахата. Аз поне бях успял да неутрализирам донейде въздействието на зашеметяващата граната. Той обаче бе в шок. Видях револвера на пода до краката му. Без дори да осмисля шансовете си, запълзях към него.
Миг преди да се добера до него, Гладън се изправи, седна и двамата едновременно протегнахме ръце към оръжието. Затъркаляхме се по пода, блъскайки се един друг. Мислех единствено как да се добера до спусъка и да го натискам, натискам… Не беше толкова важно дали ще го засегна; важното беше да не прострелям себе си. Знаех, че само секунди след взривяването на гранатата-щеше да последва нахлуването на агентите. Успеех ли да изпразня револвера, вече нямаше да има значение в чии ръце е. Всичко щеше да е свършило.
Съумях да промуша левия си палец зад ограничителя на спусъка, но единственото място, където дясната ми ръка беше в състояние да хване, беше краят на дулото. Револверът се бе озовал между гърдите ни с цевта към брадичките ни, В един момент прецених, че съм извън линията на огъня и стиснах с лявата си ръка, като в същото време издърпах дясната. Револверът изгърмя и в същия миг остра болка прониза сухожилието между палеца и дланта ми; барутните газове опърлиха дланта ми. В този миг се разнесе писъкът на Гладън. Вдигнах очи; от носа, или поне от това, което бе останало от него, се стичаше кръв. Куршумът бе откъснал лявата му ноздра и очертал кървава ивица по челото му.
Усетих как хватката му за миг отслабва и с последни сили изтръгнах револвера от ръцете му. Вече се отдръпвах от него, дочувайки някой да тича по натрошеното стъкло и нечленоразделни викове, когато Гладън направи последен скок към мен. Палецът ми още беше на спусъка. Гладън се опита да изтръгне револвера към себе си и притисна палеца ми към спусъка. Револверът изгърмя. В този миг очите ни се срещнаха; неговите ми казаха нещо — че той жадуваше за куршума.
Той пусна ръката ми и залитна назад. Видях цъфналата в гърдите му рана с разръфани краища. Очите му оставаха втренчени в моите със същата непоколебимост, както и миг по-рано. Сякаш бе знаел какво ще
