След като остана доволен от изпълнението си, отиде в спалнята. Студеният въздух на климатичната инсталация накара тялото му да настръхне, а от вонята малко остана да повърне. Той обаче стисна зъби и я загледа. Тя Бече бе загубила всякаква прилика с предишната Дар-лийн. Тялото върху леглото беше издуто като балон, лишено от всякаква индивидуалност. Очите бяха подпухнали в някакво млечносиво. Флуидите от разлагането на тялото се бяха оттеглили отвсякъде, дори и от скалпа. Насекомите вече я бяха нападнали, не можеше да ги види, но ги чуваше. Долавяше присъствието им. Така пишеше в книгите.
Докато затваряше вратата, му се стори, че долови шепот, и се обърна. Нямаше нищо. Само насекомите. Той атвори вратата и върна хавлията на мястото й.
39.
В сряда сутринта не беше останала и следа от благовонията. Гладън се движеше из апартамента, нахлузил на главата си тениска, която го правеше да изглежда като банков обир-джия от някой стар уестърн. Беше излял всичкия парфюм, който бе намерил в апартамента, върху тениската и из апартамента подобно на свещеник, ръсещ със светена вода, но подобно на светената вода, и той не му помогна особено. Вонята се бе просмукала навред около него, замайвайки го. Но това вече беше без значение. Той бе изтърпял. Беше дошло времето да си тръгва. Времето за промяна.
Отиде в банята и се обръсна с розовата пластмасова самобръсначка, която бе намерил на ръба на ваната. Взе два продължителни душа, един горещ и после студе, след което се разхожда из апартамента гол, докато се изсуши тялото му. Беше изнесъл огледалото от спалнята и го бе опрял на стената във всекидневната. Започна Дй репетира походка пред него, напред и назад, напред й назад, наблюдавайки бедрата си.
40.
Мъжът, който според нас беше Уилям Гладън, се обади в „Дейта Имиджинг Ансърс“ в сряда предиобед в 11.05, представяйки се като Уилтън Чайлдс, и запита дали камерата му е пристигнала. Торсън се обади и съгласно плана запита дали господин Чайлдс ще бъде така любезен да се обади след десет минути. Той му обясни, че току-що е получил пратка със стока и още е нямал възможността Да провери какво съдържа. Гладън каза, че ще се обади.
През това време Бакъс наблюдаваше екрана на устройството, идентифициращо номера на повикващата страна, и бързо го предаде на дежурната операторка. Тя въведе Номера в компютъра си и още преди Торсън да затвори, Докладва, че е на телефонна кабина на булевард „Вентура“ в Студио Сити.
Един от подвижните екипи на ФБР се намираше на шосе 101 в Шърман Оукс, само на пет минути от телефонната кабина. Те натиснаха педала на газта, без дори Да включват сирените, излязоха на булевард „Вентура“ и заеха позиция в близост до телефонната кабина, която се Замирате на външната стена на мотел с цена 25 долара за нощ, включително и порнофилми. Не завариха никого там, но зачакаха. През това време друг подвижен екип беше на път към тях като подкрепление, а един хеликоптер кръжеше в пълна готовност над Ван Нюи.
Агентите на място чакаха. Също и аз, в една кола с Бакъс и Картър през една пресечка от „Дейта Имиджинг“. Картър запали двигателя, готов да натисне педала при първото съобщение по радиото, че Гладън се е появил.
Изминаха пет минути, после десет. Всички бяхме страшно напрегнати. Подвижните екипи бяха имали достатъчно време да заемат позиции на няколко пресечки зад колата на първия екип, намиращ се на „Вентура“. Сега вече имаше общо осем агенти, разположени на различни места близо до телефонната кабина.
В 11 и 33 обаче, когато телефонът на бюрото на Торсън в „Дейта Имиджинг“ иззвъня, агентите, разположени на място, наблюдаваха празна кабина. Бакъс вдигна радиотелефона.
— Някой звъни при нас. При вас как е?
— Нищо. Никой не използва този телефон.
— Бъдете готови за придвижване.
Той остави радиотелефона и грабна преносимия телефон, натискайки предварително набраната комбинация за връзка с дежурната операторка в АТ&Т. Приведох се напред, втренчен в екрана на монитора, разположен под арматурното табло. Виждаше се черно-бялото изображение на вътрешността на „Дейта Имиджинг“. Видях Торсън да вдига телефона на седмото позвъняване. Макар и двата телефона в магазина да се подслушваха, в нашата кола можехме да чуваме само гласа на Торсън. Той отдаде чест на видеокамерата, повдигайки ръка до главата си с жест, имитиращ набиране на телефон. Това беше знак, че Чайлдс/Гладън звъни отново. Бакъс повтори същата процедура с устройството за идентифициране.
Тъй като не искаше да изплаши Гладън, Торсън се отказа от тактиката на протакане. А освен това нямаше как да разбере, че второто обаждане беше от друго място. За него агентите свиваха обръча около Гладън, докато той разговаряше с него.
Те обаче не свиваха нищо. Докато Торсън обясняваше на клиента си, че неговата сН§1Та1се 200 [???] вече е пристигнала и е готова за получаване, Бакъс научи от операторката в АТ&Т, че новото обаждане се извършва от друга телефонна кабина на булевард „Холивуд“ и Лае Палмас Стрийт.
— По дяволите — изруга Бакъс, след като затвори. — Той е в Холивуд. А аз току-що отзовах всички оттам.
Дали Гладън просто бе имал късмета да се измъкне, или го беше направил съвсем целенасочено, никой не знаеше, но настроението ни беше повече от мрачно. Поета продължаваше ходовете си, като до този момент бе избягнал успешно всички капани. Бакъс повтори всички процедури, пренасочвайки подвижните екипи към кръстовището на „Холивуд“, но по гласа му разбрах, че не очаква много. Оставаше ни единственият шанс да го пипнем, когато дойдеше да си получи камерата. Ако въобще дойдеше.
На телефона в магазина Торсън полагаше деликатни усилия да уточни момента на идването му за камерата, без обаче да проявява каквато и да било настойчивост. Стори ми се, че го бива за актьор. След няколко секунди затвори.
Веднага погледна към обектива на видеокамерата и запита:
— Какво става, момчета?
Бакъс позвъни по преносимия телефон и му обясни последния развой на нещата. Видях как Торсън сви юмрука на свободната си ръка и леко удари с него по бюрото. Не можах да разбера дали това означаваше знак на разочарование, че престъпникът не е арестуван, или благодарност, че има възможността да се изправи лице в лице с Поета.
По-голямата част от последвалите часове прекарах с Бакъс и Картър в колата. Поне се бях разположил удобно на задната седалка. Единственият път, когато имах възможност да се разтъпча, беше, когато ме пратиха до едно кафе зад ъгъла на „Пико“ да взема сандвичи и кафе. Отидох и се върнах бързо, така че не изтървах нищо.
Времето пълзеше като охлюв, дори и с ежечасните минавания пред магазина и появата на няколко клиенти в различно време, което ни изправяше всички нащрек, Докато разберем, че са обикновени купувачи.
Към четири Бакъс вече обсъждаше с Картър плановете за следващия ден, изключвайки възможността Гладън изобщо да не се появи, както и да е разбрал, че нещо не е наред, и да е надхитрил ФБР. Каза на Картър, че е решил да инсталира микрофон в магазина, за да не се налага всеки път да говори по телефона с Торсън.
— Искам утре да е инсталиран — каза той.
— Ще бъде — отвърна Картър. — След като затворим магазина, ще взема техника и ще монтираме всичко.
В колата отново настъпи тишина. Убедих се, че Бакъс и Картър, и двамата участници в твърде много акции, бяха свикнали на продължителни периоди на мълчание. За мен обаче това беше причина времето да тече още по-бавно. От време на време правех опити да завържа някакъв разговор, но те се ограничаваха само с кратки отговори.
Малко след четири една кола спря до бордюра точно зад нас. Извърнах се и видях Рейчъл. Тя се
