измъкна от колата и влезе при мен отзад.
— Брей, брей — произнесе Бакъс. — Имам чувството, че едва те е свъртало, Рейчъл. Сигурна ли си, че си се справила с всичко във Флорида?
Гласът му беше равен, но усетих, че е раздразнен, загдето тя се бе върнала без изричното му разрешение. Струваше ми се, че предпочита да е във Флорида.
— Всичко е наред, Боб. Тук има ли нещо?
— Не, засега нищо.
Тя изчака Бакъс да се обърне напред, протегна ръка и стисна моята с любопитно изражение. Изминаха няколко секунди, преди да проумея причината.
— Провери ли пощенския адрес, Рейчъл?
Тя извърна лице и загледа тила му. Той не се беше обърнал, а тя седеше точно зад него.
— Да, Боб, проверих — изрече тя с леко раздразнение. — Там нямаше нищо. Кутията беше празна. Собственикът каза, че според него една възрастна жена идвала всеки месец да я прибира. Каза, че единствената поща, която някога била идвала, изглеждала като банкови отчети. Мисля, че това е била майката на Гладън. Тя вероятно живее някъде наблизо, но не можах да открия нищо.
— Може би трябваше да поостанеш още малко и да потърсиш по-упорито.
Тя не отговори веднага. Знаех, че беше смутена от начина, по който се отнасяше към нея Боб.
— Може би — изрече накрая. — Но според мен това е нещо, с което агентите ни във Флорида могат да се оправят и сами. Не си забравил, че аз съм главният следовател по това дело, Боб?
— Не съм забравил.
Няколко минути в колата цареше мълчание. През повечето време само се взирах през прозореца на колата. Когато усетих, че напрежението е понамаляло, погледнах към Рейчъл и повдигнах вежди. Тя вдигна ръка да погали лицето ми, но след миг я свали.
— Ти си се обръснал.
— Да.
Бакъс се извърна и ме изгледа, след което отново се обърна напред.
— През цялото време ми се струваше, че нещо не е наред — каза той.
— Защо го направи? — запита ме Рейчъл.
Повдигнах рамене.
— Не знам.
Радиото изпращя.
— Клиент.
Картър хвана микрофона.
— Какъв е?
— Бял, мъж, на около двайсет и няколко, руса коса, носи кутия. Не се вижда превозно средство. Ще влезе или в „Дейта Имиджинг“, или за подстригване в съседната врата. Наистина има нужда.
От запад „Дейта Имидж“ граничеше с бръснарски салон. От източната имаше затворен магазин за офис-тех-ника. Агентите от наблюдението цял ден бяха следили потенциалните клиенти; повечето от тях влизаха в салона.
— Влиза.
Приведох се над облегалката да погледна монитора; Мъжът в този момент прекрачи прага на магазина. Виде-оизображението беше черно-бяло, обхващащо цялото поме-Щение. На екрана фигурата изглеждаше прекалено дребна и слаба, за да може със сигурност да преценим дали е Гладън или не. Затаих дъх, както правех при всяко влизане на клиент. Мъжът отиде направо на щанда, където стоеше Торсън. Видях как ръката на агента се насочи към вътрешността на сакото му, готова да измъкне всеки миг револвера.
— С какво мога да ви бъда полезен? — запита той.
— Продавам чудесни бележници за планиране на бизнеса ви. — Посегна с ръка във вътрешността на кутията, Торсън започна да се надига. — Продавам ги на много от клиентите ви наоколо.
Торсън го сграбчи за ръката, после дръпна кутията към себе си, накланяйки я, за да види съдържанието й.
— Не ме интересува — изрече той след внимателния оглед.
Леко разтревожен от малко неочакваната му реакция, продавачът възвърна стойката си на търговец.
— Сигурен ли сте? Само десет долара. Ако ви се наложи да ги купувате от някой специализиран магазин, ще се бръкнете най-малко тридесет долара за парче. Това е…
— Не ме вълнува. Благодаря ви.
Продавачът се обърна към Куумбс, който седеше зад другия щанд.
— Какво ще кажете вие, сър? Нека да ви покажа луксозните…
— Не ни вълнува — изръмжа Торсън. — А сега ако обичате, напуснете магазина, имаме работа. Стоката ви не ни интересува.
— Да, разбирам. Е, желая ви приятен ден и на двамата.
Мъжът напусна магазина.
— Свят широк, хора всякакви — произнесе Бакъс.
Той поклати глава, но не каза нищо повече. После се прозя. Заразих се от него, а после и Рейчъл от мен.
— Гордо е твърде възбуден — коментира Бакъс.
Аз също. Имах нужда от една ударна доза кофеин. Ако бях в редакцията на вестника, до този момент щях да съм изпил най-малко шест чаши. Но поради ситуацията бях отскочил само веднъж за сандвичи и кафе, а това беше преди три часа.
Отворих вратата.
— Отивам за кафе. Някой от вас да иска?
— Ще изтървеш представлението, Джак — подразни ме Бакъс.
— Да, точно така. Сега вече знам защо толкова много ченгета се оплакват от хемороиди. Защото по цял ден не доърдат от седалката или от стола.
Коленете ми изпукаха, докато излизах. Картър и Бра-ун отказаха. Рейчъл каза, че би изпила чаша. Надявах се, че няма да поиска да дойде с мен, и тя не го направи.
— Как го обичаш? — запитах я аз, макар и да знаех предварително отговора.
— Без захар — отвърна тя с усмивка.
— Добре. Веднага се връщам.
41.
Пристъпих прага на „Дейта Имиджинг Ансърс“ с картонена кутия, в която имаше четири димящи чаши кафе без захар, и видях изуменото лице на Торсън. Телефонът йззвъня още преди да успее да проговори. Той го вдигна.
— Да, знам.
Протегна ми слушалката.
— За теб е, пич.
Беше Бакъс.
— Джак, веднага изчезвай оттам.
— Веднага си вдигам задника. Исках само да оставя по едно кафе на момчетата. Нали видя Гордо, още малко ще заспи, такава скука е при него.
— Много смешно, Джак, но веднага си вдигай задника. Уговорката ни беше да спазваш условията ми, като в замяна ти окажа съдействие за историята ти. А сега, моля те, изчезвай… имате клиент. Кажи на Торсън. Жена е.
Дръпнах слушалката от устата си и погледнах Торсън.
— Идва клиент. Но е жена.
Вдигнах я отново.
— Добре, изчезвам — казах на Бакъс.
