Затворих телефона, извадих една чаша с кафе от кутията и я оставих върху бюрото на Торсън. Чух вратата да се отваря зад мен, шумът от движението по „Пико“ за момент се усили и после отново заглъхна. Приведох се към бюрото на Куумбс, без да се обръщам назад.
— Кафе?
— Благодаря ви.
Оставих следващата чаша върху бюрото му и посегнах в кутията за пакетчетата със захар, сметаната на прах и сламката за разбъркване. Когато се обърнах, видях жената, застанала пред бюрото на Торсън, да рови в голямата си черна чанта. Имаше гъста къдрава, руса коса тип Доли Партън. Очевидно беше перука. Носеше бяла блуза и къса пола с черни чорапи. Беше висока. Направи ми впечатление, че от нея лъхаше силно на парфюм.
— Дошла съм да взема това — изрече накрая тя, след като намери онова, което търсеше.
Тя постави един сгънат жълт лист върху бюрото пред Торсън. Той погледна към Куумбс, знак, че Куумбс трябва да изпълни тази поръчка.
— Само спокойно, Гордо — казах.
Миг преди да се обърна към вратата, погледнах към Гордън в очакване да реагира на използването ми на прякора му, измислен от Бакъс. Видях го втренчен във вече разгънатия лист, който жената беше оставила пред него. Очите му се присвиха. Той хвърли бърз поглед към западната стена на магазина. Разбрах, че поглежда към камерата. Към Бакъс. После вдигна поглед към жената. В този момент се намирах точно зад нея и виждах само очите му над рамото й. Той се надигаше, видях устата му да се оформя в едно нямо „О“. Дясната му ръка се насочи към вътрешността на сакото му. В същия момент видях и нейната дясна ръка как излиза от чантата. Изведнъж ножът блесна в ръката й.
Тя замахна с ножа още преди Торсън да си извади ръката от вътрешния джоб. Чух сподавения му вик, когато ножът се вряза в гърлото му. Той залитна назад; от разрязаното му гърло изригна ален гейзер кръв, обливайки рамото й, докато тя се хвърляше напред да улови нещо.
В следващия миг се изправи и в ръката й блесна револвера на Торсън.
— Никой да не мърда!
Женският глас бе изчезнал, заместен от един почти истеричен и напрегнат до скъсване глас на притиснато в ъгъла мъжко животно. Той насочи револвера към Куумбс и после замахна към мен с него.
— Дръпни се от вратата! Влизай вътре!
Пуснах кутията с останалите две кафета, вдигнах ръце и се дръпнах от вратата навътре в помещението. Мъжът с високите токчета се извъртя към Куумбс, който изпищя.
— Не, моля ви, недейте! Те ни наблюдават!
— Кой наблюдава? Какво?
— Те ни наблюдават с камерата!
— Кой?
— ФБР, Гладън — изрекох аз с възможно най-спокойния глас, на който бях способен, макар и по всяка вероятност да не се различаваше особено от писъка на Куумбс.
— Чуват ли ни?
— Да.
— ФБР! — изрева Гладън. — ФБР, вече имате един труп. Влезете ли вътре, ще имате още два.
Той се извърна към масата с мониторите и се прицели във видеокамерата с мигащата алена светлинка. Стреля три пъти, докато я улучи, и тя полетя от масата, стоварвайки се върху пода.
— Ела тук — изрева ми той. — Къде са ключовете?
— Ключовете за кое?
— За дяволския му магазин.
— Спокойно. Не работя тук.
— Кой работи в тоя шибан магазин? — Той обърна револвера към Куумбс.
— В джоба ми са. Ключовете ми са в джоба.
— Иди да заключиш вратата. Само се опитай да побегнеш и ще ти пръсна черепа, както пръснах камерата.
— Да, сър.
Куумбс изпълни нареждането и после Гладън заповяда и на двама ни да се дръпнем в дъното На магазина, като седнем на пода до вратата към задното складово помещение, като по този начин попречим да проникне някой вътре. После преобърна двете бюра, за да действат навярно като прегради срещу куршумите през предните стъкла, и се скри зад бюрото, където бе седял Торсън.
От мястото си виждах тялото на агента. Бялата му риза почти бе прогизнала от кръвта. Не мърдаше и очите му бяха полупритворени и неподвижни. Дръжката на ножа стърчеше от гърлото му. Потреперих при мисълта, че само преди минута той беше жив. Без значение дали го обичах Или не, ние се познавахме. А сега беше мъртъв.
Хрумна ми, че Бакъс сигурно е изпаднал в паника.
След като камерата вече не работеше, той нямаше откъде да знае за положението на Торсън. Ако решеше, че е жив и има шанс да бъде спасен, тогава трябваше всеки момент да очаквам екипът за действия при критични ситуации да засипе магазина със зашеметяващи гранати и всичко останало, с което разполагаха. А ако бяха разбрали, че Торсън е мъртъв, можех да разчитам на една дълга нощ.
— Значи не работиш тук, а — обърна се Гладън към мен. — Кой си ти? Познавам ли те?
Поколебах се. Кой бях аз? Трябваше ли да му кажа истината?
— Ти си от ФБР.
— Не, не съм от ФБР. Репортер съм.
— Репортер ли? Дошъл си заради историята ми, така ли?
— Стига само да си съгласен да ми я разкажеш. Ако желаеш да говориш с ФБР, сложи тук на пода онзи телефон и върни слушалката на вилката. Те ще се обадят.
Той огледа телефона, който бе паднал на пода при обръщането на бюрата. Едва в този момент се разнесе висок и пронизителен звук, сигнализиращ, че слушалката не е на мястото си. Кабелът минаваше близо до Гладън и той го издърпа, без да се подава от укритието си. Придърпа телефона до себе си и го затвори. После ме огледа.
— Познах те — каза. — Ти си…
Телефонът иззвъня, той вдигна слушалката и нареди:
— Говори!
Последва продължителна тишина, докато той накрая започна да отговаря.
— Брей, брей, агент Бакъс, радвам се да се запознаем. Знам доста за теб. И за татенцето ти, разбира се. Четох книгата му. Открай време съм си мечтал за възможността да си поговорим… Ти и аз, разбира се… Знам, че баща ти е пенсионер. Много лошо, че не можахте да направите общ екип. Нали знаеш, като Кен Грифин и Младши. Да, много жалко… Не, виждаш ли, това би било невъзможно, защото държа двама заложници. Само се опитай да ме преметнеш, Бакъс, и на тия двамата задниците им ще цъфнат така, че няма да ги познаеш, когато дойдеш. Спомняш ли си Атика? Помисли върху това, агент Бакъс. Помисли как би се справил баща ти с тази ситуация. Е, хайде, че ме чака работа.
Затвори и ме огледа. Дръпна перуката от главата си и л захвърли.
— Как си се намъкнал тук, господин журналист? ФБР изобщо не позволяват…
— Ти уби брат ми. Това ме вкара при тях.
Гладън дълго време не отмести погледа си от мен.
— Не съм убивал никого.
— Пипнаха те натясно. Каквото и да ни направиш, няма да те изтърват, Гладън. И те в никакъв случай няма да те пуснат да се измъкнеш оттук. Те…
— Добре, затваряй си гадната уста! Нямам намерение да ти слушам глупостите.
Той взе телефона и набра някакъв номер.
— Искам да говоря с Краснър, ситуацията е извънредна… Уилям Гладън… Да, същият.
Гледахме се един друг, докато той чакаше адвокатът да се обади. Опитвах се да изглеждам спокоен, но трескаво обмислях ситуацията. Не виждах никакъв начин да се измъкна от това, без някой да умре. Гладън определено не беше от хората, които се оставят да бъдат уговорени да вдигнат ръце и да се предадат, за да
