момент това си беше моя история, а в следващия — вече не. Бях един от участниците в нея и едновременно с това бях извън нея. Щях да полудея.
В момента, в който Джаксън хвана телефонната слушалка, Рейчъл се върна в стаята с един клипборд и няколко формуляра за подписване. Той ми каза каква страхотна статия ще се получи и започна да задава въпроси. Отговорих му на всичките, като добавих и няколко неща, за които не ме беше питал. Подписах формулярите, докато говорех.
Интервюто мина бързо. Джаксън каза, че иска да проследи пресконференцията по Си Ен Ен, така че да прибави официалното становище и коментар към моята версия за събитията. Помоли ме да се обадя след час за евентуални допълнителни въпроси. Съгласих се. После затвори и аз с облекчение положих слушалката върху вилката.
— И така, след като току-що отписа живота си и неродения си син, можеш вече да тръгваш — каза Рейчъл. — Сигурен ли си, че не искаш да прочетеш нещо от това?
— Сигурен съм. Да тръгваме. Взе ли лекарствата? Ръката пак ме заболя.
— Да, тук са.
Тя извади стъклена туба от джоба си и ми я подаде заедно със сноп розови телефонограми, очевидно взети от рецепцията на болницата.
— Какво е това…
Бяха обаждания от новинарските продуценти от трите мрежи, Найтлайн и Тед Копел, и две от сутрешните програми, и от репортери в „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“.
— Ти си знаменитост, Джак — каза Рейчъл. — Сблъскал си се лице в лице с дявола и си оцелял. Хората искат да разберат какво си изпитвал в онзи момент. Те винаги се интересуват живо от проблема с дявола.
Натъпках ги всичките в задния си джоб.
— Ще ми отговориш ли?
— Не. Да вървим.
На връщане в Холивуд признах на Рейчъл, че не желая да прекарвам нощта в хотел „Уилкокс“. Казах, че искам да си поръчам вечеря в стаята, а после да се изтегна в комфортно легло и да гледам телевизия с дистанционно управление в ръка, лукс, за който в „Уилкокс“ не смееха дори и да мечтаят.
Отбихме се все пак до хотела, за да мога да си прибера нещата и да се изнеса. След това потеглихме по Булеварда на залеза към центъра. Спря до „Шато Мармонт“ и остана в колата, докато аз се оправях на рецепцията. Казах, че искам стая с хубав изглед и не ме интересува Цената. Дадоха ми стая с балкон, която струваше повече, отколкото бях похарчвал общо за хотели през живота си. Балконът гледаше към човека на „Малборо“ и останалите рекламни платна по булеварда. Обичах да гледам човека на „Малборо“. Рейчъл не си направи труд да поръчва стая за себе си.
Не разговаряхме много, докато вечеряхме. Цареше приятната тишина, привилегия на многогодишните семейни Двойки. След това се изкъпах, без да бързам, като през това време слушах от говорителя в банята репортажа на Си Ен Ен за престрелката в „Диджитъл Имиджинг“. Нямаше нищо ново. Въпросите бяха повече от отговорите. Една основна част от пресконференцията беше посветена на Торсън и саможертвата му. За пръв път от онзи момент се замислих за Рейчъл и как ли щеше да го понесе. Тя бе загубила бившия си съпруг. Човек, когото бе презирала, но и в същото време мъж, с когото бе имала интимни мигове.
На излизане от банята облякох кадифения халат, осигурен от хотела. Тя се бе отпуснала на леглото, облегната на няколко възглавници и гледаше телевизия.
— Местните новини ще започнат всеки момент — каза тя.
Легнах до нея и я целунах.
— Добре ли си?
— Да, защо?
— Не знам. Аз, каквито и да са били взаимоотношенията ти с Торсън, съжалявам.
— Аз също.
— Мислех си… дали искаш да се любим?
— Да.
Изключих телевизора и осветлението. В един момент в мрака усетих сълзи по бузите си и тя ме прегърна по-силно отвсякога до този момент. Любовта ни имаше гор-чиво-сладък вкус. Сякаш двама тъжни и самотни хора бяха пресекли пътищата си и се бяха съгласили да си помогнат един на друг. После тя се сгуши в гърба ми и се опита да заспи, но не можеше. Демоните на отминалия ден още бяха будни в душите ни.
— Джак? — прошепна тя. — Защо плака?
Изминаха няколко секунди, преди да й отговоря, опитвайки се намеря думите.
— Не знам — отвърнах накрая. — Трудно е. Сигурно съм сънувал, че ще имам възможността да… Ти си щастлива, че никога не ти се е налагало да правиш това, което направих днес. Ти си щастлива.
Но и по-късно сънят не искаше да дойде, дори и след като взех едно от хапчетата, изписани в болницата. Тя ме запита какво мисля.
— Мисля си за думите му, които каза накрая. Не разбирам какво означават.
— Какво ти каза?
— Каза ми, че е убил Шон, за да го спаси. — От какво? — За да не станел като него. Това не го разбирам.
— И вероятно никога не ще успееш. Просто го забрави. Всичко свърши.
— Той каза още нещо. Вече в самия край. Когато всички вече бяха в магазина. Ти чу ли го?
— Мисля, че го чух.
— Какви бяха точно думите му?
— Каза нещо от рода на „Значи така изглеждало.“ Това беше всичко.
— Какво означава?
— Мисля, че е решавал загадката.
— На смъртта.
— Той я е видял да идва. Видял е отговорите. Каза „Значи така изглеждало.“ И после умря.
44.
На сутринта намерихме Бакъс вече да чака в залата за конференции на седемнадесетия етаж. Беше поредният ясен ден и виждах върха на Каталина да се издига зад стаената над морето мъгла в залива на Санта Моника. Беше осем и половина, но той бе свалил сакото си и имаше вида на човек, изкарал така най-малко няколко часа. Мястото му на съвещателната маса беше белязано с купища документи, два отворени лаптопа и купчина розови телефонограми. Лицето му беше изпито и тъжно. Сякаш смъртта на Торсън бе оставила траен отпечатък върху него.
— Здравейте, Рейчъл, Джак — поздрави ни той. Утрото не беше добро и той не поздрави с него. — Как е ръката ти?
— Добре е.
Бяхме си донесли кафе; видях обаче, че той няма. Предложих му моето, но той каза, че вече е изпил прекалено Много.
— Как се развиват нещата? — запита Рейчъл.
— И двамата ли се изнесохте? Опитах се да те открия сутринта, Рейчъл.
— Да — отвърна тя. — Джак искаше нещо по-уютно. Преместихме се в „Шато Мармонт“.
— Доста прилично.
— Не се тревожи. Няма да прилагам фактурата за осребряване.
Той кимна и по начина, по който я изгледа, разбрах, че знае, че не е вземала отделна стая и следователно няма какво да прилага. Впрочем това определено беше последната му грижа.
— Всичко вече се оформя — каза той. — Предполагам, поредният случай за изследванията ни. Тия хора — ако можем изобщо да ги наричаме така — никога не престават да ме изумяват. Всеки един от тях с историите си… всеки от тях е черна дупка. И никога няма достатъчно кръв, за да я запълни.
Рейчъл измъкна стол и седна срещу него. Седнах до нея. Не казахме нищо. Знаехме, че му се иска да се изприказва. Той протегна ръка с молив в нея и почука единия лаптоп.
