наблизо, ако му потрябва още нещо.
— Благодаря ти, Рейчъл — отвърна той. — О, Джак, щях да забравя. Това е за теб.
Той ми протегна снопче розови телефонограми. Върнах се до масата и ги взех.
— И това.
Той повдигна калъфа с компютъра ми от пода до стола си и ми го подаде над масата.
— Вчера си го забрави в колата.
— Благодаря ти.
Разгледах снопа розови бланки. Бяха повече от дузина.
— Ти си вече известен, Джак — каза Бакъс. — Само не си вири носа.
— Само ако ми уредят парад.
Той не се усмихна.
Докато Рейчъл отиде да види за стенографката, аз останах в коридора и прехвърлих съобщенията. Бяха предимно от мрежите, като някои от тях се повтаряха, но имаше и няколко репортери от вестници, дори един от конкуренцията ми в града — от „Денвър Поуст“. Таблои-дите — вестници и телевизионни канали, също бяха оставили съобщения. Майкъл Уорън също не се беше сдържал. По кода на областта 213, с който започваше номерът му с молба да му позвъня, установих, че още е в града.
Трите съобщения, които ме заинтригуваха най-много, не бяха от новинарските медии. Дан Бледсоу от Балти-мор бе позвънил само преди час. Другите две бяха от издателства, едното от главен редактор в една издателска къща от Ню Йорк, а другото от един помощник на издател в друго издателство. Двете имена на издателствата предизвикаха силен трепет у мен.
В този момент се приближи Рейчъл.
— Ще пристигне всеки момент. Тук има един празен кабинет, който можем да използваме. Трябва да изчакаме там.
Последвах я.
Стаята беше умалено копие на тази, в която се бяхме срещнали с Бакъс, с кръгла маса и четири стола около нея, страничен рафт с телефон върху него и прозорец с изглед на изток към центъра на града. Запитах Рейчъл, дали мога да използвам телефона, докато чакаме, и тя ми махна утвърдително. Набрах номера, оставен от Бледсоу, и той вдигна още след първото позвъняване.
— Частно бюро за разследване Бледсоу.
— Обажда се Джак Макавой.
— Джак Мак, как върви?
— Бива. А ти?
— Далеч по-добре, когато чух новините тази сутрин.
— Радвам се, че си добре.
— Ти си свършил чудесна работа, Джак, браво! Така му се пада на този кучи син!
„Защо тогава не ми е хубаво“, помислих аз, но не го изразих на глас.
— Джак?
— Да?
— Имаш една бира от мен, Джак. И една от Джони Мак.
— Не, не ми дължите нищо, Дан. Ти толкова много ми помогна.
— Е, дори и да е така, отбий се някой ден и ще те заведа да опиташ най-вкусните раци в една таверна тук. Аз черпя.
— Благодаря ти, Дан. Ще се отбия.
— Хей, какво ще кажеш за оная Джи-гърла, дето я писаха във вестниците и я показаха по телевизора? Агент Уолинг. Страхотно парче.
Вдигнах поглед към Рейчъл.
— Да, страхотно парче.
— Видях я на репортажа по Си Ен Ен как те извеждаше снощи от онзи магазин. Да си отваряш очите на четири, момче.
Той се опитваше да ме развесели. Затворих и разгледах пак двете съобщения от издателите. Изкушавах се да им позвъня, но размислих. Не бях запознат много добре с издателския бизнес, но по времето, когато пишех първия си роман — който по-късно изоставих недовършен в чекг меджето — бях направил едно малко проучване и бях решил, че когато и да завърша книгата, ще си намеря литературен агент, преди да отида при издателите. Дори си бях избрал и агента, който щеше да ме представлява. Само че никога не завърших романа си, за да му го изпратя. Реших да потърся името и телефона му, за да му се обадя по-късно.
Следващото обаждане, над което се замислих, беше на Уорън. Стенографката още я нямаше, така че реших да му се обадя. Когато помолих телефонистката да ме свърже с Уорън, видях Рейчъл да вдига удивено очи. Намигнах й; гласът от другата страна ми съобщи, че той не бил в кабинета си. Казах й името си, но не оставих никакви съобщения или номер да ми се обади. Нека да пукне от яд, че е изтървал обаждането ми.
— Защо му звъниш? — запита ме тя, след като затворих. — Не бяхте ли на нож?
— Предполагам, че си права. Може би звънях да му кажа да си го зачука.
Разказът ми с пълни подробности отне час и петнадесет минути. В началото Рейчъл ми задаваше въвеждащи въпроси, предназначени да навляза в събитията в хронологичен ред. Когато стигнах до стрелбата, въпросите й станаха вече по-конкретни и за пръв път ме попита какви мисли са ме вълнували при едно или друго действие.
Казах й, че съм посегнал към револвера просто за да го отнема от Гладън, нищо повече. Разказах й за идеята си да изстрелям куршумите към някое безопасно мястс, след като го изтръгна, и че вторият изстрел не беше преднамерен.
— По-скоро той го направи като дръпна револвера към себе си, разбираш ли? Просто направи още един опит, а палецът ми беше върху спусъка. И когато дръпна револвера към себе си, той изгърмя. Все едно се самоуби. Сякаш знаеше какво ще се случи.
Отделихме още няколко минути на този проблем; Рейчъл ми зададе няколко допълнителни въпроса. После каза на стенографката, че разшифрованият текст ще й е ну ясен на следващата сутрин, за да го включи към обвинителните документи, предназначени за областния прокурор.
— Какво искаш да кажеш с това „обвинителен пакет“? — запитах я аз, след като стенографката излезе от стаята.
— Просто термин. Така го наричаме, без значение дали се стремим към отправяне на обвинение или обвинителен акт или не. Спокойно. При твоя случай определено не търсим нищо друго освен самоотбрана, оправдано лишаване на човек от живот. Не се тревожи, Джак.
Беше рано, но решихме да обядваме. Рейчъл каза, че след това ще ме остави в хотела. Имаше още работа в оперативната служба, но аз бях приключил за деня. Вървяхме по коридора, когато тя забеляза, че вратата с табела „Група трета“ е отворена, и надзърна вътре. В стаята имаше двама мъже, и двамата седнали пред компютри с купчини разпечатки до клавиатурите и върху кутиите на компютрите. Върху монитора на един от агентите забелязах екземпляр от същата книга на Едгар Алан По, която имах и аз. Той ни забеляза пръв.
— Здравейте, аз съм Рейчъл Уолинг, как върви работата?
В този момент и другият вдигна глава; двамата ни поздравиха, представяйки се едновременно. Рейчъл ме представи. Мъжът, който ни беше забелязал пръв и който се беше представил като Дон Клиърмаунтън, заговори:
— Дотук върви добре. В края на деня ще имаме списък с имената и адресите. Ще ги разпратим до най- близките оперативни служби, с което ще им осигурим материал достатъчен, за да си извадят заповеди за обиск.
За миг си представих агенти, разбиващи врати и из-ритващи от леглата педофилите, купували цифрови изображения на убитите и осакатени деца. Това щеше да е Денят на разплата в цялата страна. Видях заглавията във вестниците. ОБЩЕСТВОТО НА МЪРТВИЯ ПОЕТ. Така Щяха да ги кръстят.
— В процеса на работа обаче се натъкнах на нещо много важно — каза Клиърмаунтън.
Агентът, специалист по компютрите, се усмихваше победоносно. Това беше покана и двамата с Рейчъл пристъпихме в стаята.
