време и…
— Почакай малко. Да не вземе…
— Не се тревожи, няма да направи никаква беля. Казах му да не пипа нещо, докато не му се обадим повторно. Засега просто мрежата трябва да си остане включена след пет източно време, това е всичко. Попитах го кой работи в това помещение. Оказа се Хорас Гомбъл. Той бил доверено лице на затворническата управа. Виждам, че вече се познавате с него. Предполагам, че всяка вечер той включва телефона към компютъра, след което заключва и се прибира в килията си.
Рейчъл отложи обяда си с мен поради новия развой на събитията. Каза ми да си взема такси обратно до хотела и че ще ми се обади при първа възможност. Каза ми още, че е възможно да се върне във Флорида, но преди това ще ми се обади. Искаше ми се да остана, но умората от безсънната нощ вече започваше да ме притиска.
Взех асансьора надолу. Тъкмо вървях през фоайето на федералната сграда и си мислех дали да се обадя на Грег Глен да проверя за някакви новопостъпили съобщения, когато дочух зад себе си познат глас:
— Хей, фукльо, как върви?
Обърнах се. Майкъл Уорън се приближаваше към мен.
— Уорън? Опитах се да се свържа с теб в „Таймс“.
Казаха ми, че си излязъл.
— Бях тук. В два трябваше да има още една пресконференция. Реших да подраня малко и да видя какво мога още да изровя.
— Като например поредния източник?
— Казах ти, Джак, няма да говоря с теб на тази тема.
— Е, добре тогава, и аз няма да говоря с теб.
Обърнах се и тръгнах. Той ме повика:
— Тогава защо си ме търсил? Само за да злорадстваш ли?
Обърнах се към него.
— Нещо такова, предполагам. Да ти кажа право, Уорън, не ти се сърдя. Ти не пропусна да се възползваш от история, която ти беше поднесена на тепсия; хитро. Не мога да те обвиня. Торсън си имаше своя собствена програма, за която ти не можеше да знаеш. Той те използваше, но нали в крайна сметка всеки от нас бива използван. Хайде, довиждане.
— Почакай малко, Джак. След като не си ми ядосан, защо не искаш да разговаряме?
— Защото все още сме си конкуренти.
— Не, момче, вече не сме. Ти дори вече не правиш репортажите. Тази сутрин се обадих в редакцията на „Роки“ и ги помолих да ми изпратят по факса първата страница. Дали са я на друг човек. Единственото място, където се споменава името ти, е в самия репортаж. Край на авторските репортажи, Джак. Ти не си автор на статията, защото вече фигурираш в нея. Така че защо не си спретнем едно интервю тук, като ти задам няколко въпроса?
— От рода на „Как се чувствате?“. Това ли искаш да ме питаш?
— И това също.
Дълго време не откъснах поглед от него. Колкото и да не го обичах заради това, което беше направил, не можех да отрека, че не го разбирам. Той просто си вършеше работата, както и аз самият си я бях вършил толкова пъти преди това. Погледнах часовника си и площадката на паркинга пред хотела. Нямаше таксита.
— С кола ли си?
— Да, служебна.
— Откарай ме до „Шато Мармонт“. Ще си поговорим по пътя.
— Официално?
— Официално.
Той включи един диктофон и го постави върху арматурното табло. Трябваха му само основните неща. Искаше да цитира думите ми за извършеното от мен предната нощ, вместо да разчита на сведенията от втора ръка, давани от официален говорител на ФБР. Това беше прекалено лесно, а той беше прекалено добър репортер, за да се задоволи с официалното резюме. Всеки път, когато това биваше възможно, той се добираше до първоизточника. Разбирах го. Нали и аз бях като него.
Разказването на историята ми достави някакво странно задоволство. Не беше нещо, което вече да не съм го съобщил на Джаксън в нашия вестник, така че не разкривах никакви вътрешнофирмени тайни. Уорън обаче по стечение на обстоятелствата беше вътре в историята още от самото начало и мисълта, че аз разказвах откъде води началото си тя и как свършва, ми доставяше известно удовлетворение.
Спестих обаче последните новости, тия за мрежата РТП и как Гомбъл я управляваше от затвора. Не заслужаваше чак толкова. Аз самият смятах да пиша за това, без значение дали щеше да бъде за „Роки“ или за някой от издателите в Ню Йорк.
Стигнахме до входа на „Шато Мармонт“. Едно пиколо отвори вратата, но аз не излязох. Погледнах Уорън.
— Още нещо?
— Не, мисля, че записах всичко. Трябва да се връщам в сградата на федералното ведомство, за да хвана пресконференцията. От това обаче ще стане страхотен репортаж.
— Да, ти и „Роки“ сте единствените, които разполагат с него. Нямам намерение втори път да ходя в хранилището, освен ако не бутнат нещо с шестцифрено число.
Той ме изгледа изненадано.
— Майтап, бе, Уорън. Вярно, пак бих се вмъкнал с теб в хранилището на фондацията, но това е всичко. Таблоидите обаче ще останат с пръст в устата.
— А издателите?
— Мисля върху това. А ти?
— Отказах се, щом излезе първият ти материал. Агентът ми каза, че редакторите, с които е разговарял, проявявали далеч по-голям интерес към теб, отколкото към мен. Твоят брат беше жертва, не моят. За всички беше очевидно, че си вътре в историята. Единственото нещо, което бих могъл да им шитна, би била някоя бърза и мръсна измишльотина. Благодаря. Държа на името си.
Кимнах и се извърнах към вратата с ръка върху дръжката.
— Благодаря ти, че ме докара.
— Благодаря ти за историята.
Бях вече излязъл от колата и затварях вратата, когато Уорън понечи да каже нещо, но спря.
— Какво има?
— Мислех да… а, такова… по дяволите, Джак, за източника ми по тази история. Ако…
— Забрави го, човече, това вече няма никакво значение. Нали ти казах, човекът е мъртъв, а ти направи онова, което всеки репортер би направил на твое място.
— Не, почакай. Не това исках да ти кажа… Аз не издавам източниците си, Джак, но мога да ти кажа кой не ми е бил източник. Торсън не ми е казвал дори и думичка, разбираш ли? Аз дори не го познавах.
Само кимнах безмълвно. Той не знаеше, че бях видял сметките за телефонните разговори от стаята на Торсън в хотела и знаех, че лъже. Някакъв нов ягуар плъзна под козирката на паркинга и закова; мъж и жена, облечени от глава до пети в черно, започнаха да се измъкват от него. Отново погледнах към Уорън. Какво ли се мъчеше да направи? Какъв ли номер се опитваше пак да ми скрои?
— Така ли?
Той обърна длан нагоре и кимна.
— Да, така е. След като той е мъртъв и ти си очевидец смъртта му, си помислих, че имаш право да го знаеш.
За втори път от началото на разговора ни го изгледах юдължително.
— Добре — казах. — Благодаря ти. Ще се видим пак.
Изправих се и затворих вратата, после се приведох да погледна Уорън през стъклото: махнах му. Той ми козирува и колата потегли.
