— Какво е то? — запита тя.
— Един доста дълъг списък с имена на любители, накоито Гладън е изпращал цифровите изображения. После взехме регистрираните електронни депозити в банката в Гейнсвил. Събрахме ги заедно и се получи една доста любопитна картина.
Той издърпа листовете изпод клавиатурата на другия агент, прелисти ги и измъкна един.
— Например, на пети декември миналата година по сметката е бил извършен депозит от петстотин долара. Бил е изпратен от Минесотската национална банка в Сейнт Пол. Подателят носи името Дейвис Смит. По всяка вероятност фалшива самоличност. На следващия ден клетъчният модем на Гладън изпраща съобщение на един номер, чийто собственик се оказа някой си Данте Шърууд в Сейнт Пол. Връзката е продължила четири минути, времето, необходимо за предаването и получаването на фото-изображение. А тук имаме с дузини такива предадени фотоизображения. Времето между депозитите и предаванията на изображенията е един ден.
— Чудесно.
— А сега въпросът, който следва от всички тия предавания и приемания, е, как всички тези купувачи са научили за Гладън и какво е имал той за продан? С други думи, къде е бил пазарът на тези изображения?
— И вие го открихте.
— Да, открихме го. Това е номерът, най-често набиран по клетъчния модем. Това е компютърен бюлетин за съобщения. Нарича се РТП Нетуърк.
Рейчъл силно се изненада. — Praise The Gods!?12
— Де да беше така. Почти сме сигурни, че е Pre-Teen Love.13
— Страхотно.
— Да. Всъщност не беше трудно да се досети човек. Не е толкова оригинално, а повечето от тези бюлетини използват такива съкращения за евфемизми. Вмъкването в мрежата всъщност беше върху това, което се блъскахме до обяд.
— И как успяхте да го направите?
— Използвахме паролите на Гладън.
— Почакайте за минутка — изрече възбудено Рейчъл. — Случилото се снощи беше излъчено по новините на всички медии в цялата страна. Не би ли било логично операторът на този ВВ8 да го изтрие от мрежата? Нали разбираш, отрязва достъпа и паролата му за мрежата, преди да успеем да се вмъкнем?
— Трябвало е, но не го е направил. — Клиърмаунтън и другият агент размениха съзаклятнически усмивки. Явно не ни казваха всичко. — Може би системният оператор да е бил зает и да не е успял.
— Добре, давайте останалото — изрече нетърпеливо Рейчъл.
— Опитахме всичко, за да се вмъкнем, нали разбирате, вариации с името на Гладън, дата на раждането, социална осигуровка, всички обичайни трикове. И нищо, Помислихме си същото, дето и на вас ви е хрумнало, че са го изтрили от системата.
— И тогава?
— И тогава се обърнахме за помощ към Едгар Алан По.
Клиърмаунтън взе тежкия том от монитора.
— Това е система с достъп, състоящ се от две пароли.
Първата я открихме лесно. Беше Едгар. При втората обаче ни се отели волът. Пробвахме Гарвана, Кумирът нощ, Ъшър, всичко, което можехме да вземем от книгата. После се върнахме обратно и пак почнахме с имената на Гладън и числата. Пак нищо. И тогава — Бум! — чудото стана. Джо го направи, докато си хапваше кейка с кафето.
Клиърмаунтън посочи към другия агент, Джо Перес, който се ухили, протягайки се на стола си. Това, което той бе направил като компютърно ченге, беше равносилно на арест на опасен престъпник, извършен от патрулно ченге. Беше горд като момче, постигнало първия си удар на игрален автомат.
— Тъкмо четях за По, докато си почивах — обясни Перес. — Очите ми вече бяха започнали да ме болят от това непрекъснато взиране в монитора.
— За наш късмет взел да ги отмори с книгата — намеси се Клиърмаунтън, поемайки инициативата пак в свои ръце. — Както си чете биографичния раздел, се натъкнал на една забележка, че По веднъж използвал друго име, когато постъпвал в армията или нещо такова. Едгар Пери. Използвахме го и тръгна като по масло. Влязохме. Клиърмаунтън се извърна и блъсна длан в длан с Перес. Напомняха ми на две пощръклели колежанчета. Съвременно ФБР, помислих си аз.
— И какво открихте?
— Има дванайсет табла с обяви. Повечето засягат дискусии за специфични вкусове. С други думи, момичета под дванайсет години, момчета под десет, от тоя сорт. Има и едно табло с имена на адвокати с препоръки. Намерихме вътре и Краснър, адвоката на Гладън. Има и някакво шантаво табло с биографични дивотии, гъмжащо от всевъзможни шантави есета и всякакви помии. Има и няколко, които трябва да са от нашия човек. Вижте това.
Той прехвърли купчината листове и измъкна една разпечатка. Зачете го.
— Това е писано от някой от тях. „Мисля, че те знаят за мен. Моят час, облян от светлината на хорското възхищение и страх, е вече близо. Аз съм готов.“ По-нататък продължава. „Страданието е моята страст, моята религия. То никога не ме изоставя. Той е моят пътеводител. Това съм аз.“ Пълно е с такива дивотии, като на едно място авторът нарича себе си „Кумирът нощ“. Така че според нас това е той. Вашите хора, които се занимават с ВВ8, ще извлекат достатъчно материал за изследователските си архиви.
— Добре — произнесе Рейчъл. — Нещо друго?
— Едно от таблата е търговско. Нали знаете, където хората обявяват неща за Продан или покупка.
— Като фотоизображения и документи за самоличност?
— Точно. Някъде по мрежата има човек, който продава шофьорски книжки с алабамска регистрация. Налага се колкото е възможно по-бързо да спипаме това копеле. Освен това открихме един файл с информация за стоката, дето я предлага Гладън с компютъра си. Минималната цена беше петстотин долара за снимка. А за един бон можеш да си купиш три. Потрябва ли ти нещо, оставяш съобщение с номера на компютъра си. Изпращаш парите по банковата сметка и картинките цъфват в компютъра ти. На таблото за търговски обяви има съобщение, че този човек може да осигури всякакви изображения за хора с всякакъв вкус.
— Сякаш приема заявки, след което излиза и тръгва на лов…
— Точно.
— Казахте ли това на Боб Бакъс?
— Да, той беше тук.
Рейчъл ми хвърли поглед.
— Този парад май започва да изглежда все по-голям и по-голям.
— Забравихте най-хубавата част — каза Клиърмаунтън. — Впрочем за какъв парад става дума?
— Нищо. Каква е най-хубавата част?
— Става дума за ВВ8. Успяхме да идентифицираме номера с определено местоположение.
— И?
— Центърът по превъзпитание Райфорд, Флорида.
— О, Господи! Гомбъл?
Клиърмаунтън се ухили и кимна.
— Точно това предполага и Боб Бакъс. Ще възложи на някого да провери. Аз вече се обадих в затвора и попитах дежурния офицер къде е този краен потребител. Каза ми, че се намирал в канцеларията на снабдяването. А преди това ми беше направило впечатление, че всички обаждания на Гладън до този номер бяха правени след пет часа следобед източно време. Офицерът ми каза, че канцеларията на отдела по снабдяване всеки ден се затваряла и заключвала в пет. Сутрин отварял в осем. Попитах го също така дали в помещението има компютър за следене на заявките и запасите и той ми отговори, че има. Питах го и за телефон. Оказа се, че има и телефон. Но не бил свързан към компютъра. Вярвай ми или не, но този момък не може да различи модем от дупка в земята. Това е човек, който се е хванал на работа всеки ден в затвора. Помислете върху това. Казах му да провери още веднъж телефонната линия, но някоя вечер след работно
