участъка на Трети район.
Залата на отдел „Убийства“ беше с размерите на половин тенискорт и постлана с тъмнозелен мокет. Беше разделена на три части с по пет работни бюра във всяка. Две двойки бяха обърнати една към друга, докато петото бюро, да сержанта, беше в дъното. Покрай стената от лявата дои страна се редяха високи шкафове с отделения за документи, заключени със стоманени пръти по дължината на дръжките им. В дъното, зад работните секции, имаше два офиса със стъклени прозорци, обърнати към залата. Единият беше на лейтенанта. Другият изглеждаше като помещение за разпити. Вътре имаше маса и двама души, мъж и жена, които ядяха сандвичи. Освен тях в залата имаше още трима мъже на бюрата си и секретарка зад едно бюро до вратата.
— Искате да се срещнете с Лари ли? — запита ме тя.
Кимнах и жената посочи към мъжа седнал на едно бюро в дъното на стаята. Беше сам в работната секция. Запътих се натам. Той не вдигна поглед дори когато застанах до него.
— Още ли вали? — запита той.
— Вече не. Но скоро ще започне пак.
— Винаги е така. Аз съм Уошингтън, какво искате?
Погледнах другите двама детективи в другите секции. Никой не гледаше към мен.
— Дойдох да си поговорим на четири очи, ако е възможно. Става въпрос за хлапето Сматърс. Имам известна информация по случая.
Без да се оглеждам наоколо, можех да се закълна, че това ги накара да впият погледи в мен. Уошингтън най-после остави молива си и ме погледна. Стори ми се, че е над тридесетте. Косата му бе късо подстригана. Изглеждаше в добра форма. Забелязах го още преди да се изправи. Беше бърз и схватлив. Носеше тъмнокафяв костюм с бяла риза и вратовръзка на райета. Сакото едва побираше могъщия му гръден кош.
— Искате да говорим значи на четири очи, а? Какво носите?
— Е, тъкмо за това ще стане дума при разговора ни на четири очи.
— Да не сте случайно от онези, които искат да си признаят?
Ухилих се.
— Ами ако съм? Може и да съм решението ви на случая.
— Това наистина ще бъде събитието на годината. Добре, нека влезем в стаята. Надявам се, че няма да ми пропилеете времето… как ви беше името?
— Джак Макавой.
— Добре, Джак, ако изритам тия хора оттук и си загубя времето, лошо ви се пише.
— Не мисля, че ще имате такъв проблем.
Той се изправи и видях, че беше твърде нисък. Сякаш му бяха прикачили долната половина на друг човек. Къси, тромави крака под широк и силен торс. Дежурното ченге долу така и го беше нарекло, Лари Дългокракия. Колкото и добре да се обличаше, тази особеност на физиката му винаги щеше да го издава.
Тръгнах подире му към вратата на помещението, където мъжът и жената ядяха сандвичите си. Той хвърли един поглед през рамо към калъфа, който носех.
— Какво имате там?
— Компютър. Ще ви покажа някои неща, ако ви интересува.
Той отвори вратата и двамата вътре вдигнаха поглед.
— Съжалявам, пикникът ви приключи — каза Уошингтън.
— Може ли още само десет минутки, Дългокракия? — запита мъжът, преди да се изправи.
— Няма начин. Имам клиент.
Те завиха покорно останките от сандвичите си и излязоха, без да кажат повече дума. Мъжът ми отправи поглед от онези, с които се поздравяват досадниците. Не давах и пет пари. Уошингтън ми махна да влизам и аз поставих компютъра върху масата до сгънатия картонен знак със символа „Пушенето забранено“. Седнахме на масата един срещу друг. Помещението миришеше на застоял цигарен дим и витрина с италианска салата.
— А сега кажете какво мога да направя за вас? — запита той.
Събрах мислите си и се опитах да изглеждам спокоен. Общуването с ченгетата никога не ми се удаваше, макар професията им да ме привличаше като магнит. Винаги се боях да не ме заподозрат в нещо. Нещо лошо.
— Не знам как да започна. От Денвър съм. Току-що пристигнах сутринта. Репортер съм и идвам от…
— Я почакай, я почакай? Ти си репортер? Какъв по-точно? — започна да ми говори на ти.
Забелязах, че се ядоса. Аз обаче бях подготвен за това.
— Репортер съм от вестник. Работя за „Роки Маунтън“. Само ме изслушай и после, ако искаш, можеш да отпратиш. Няма да протестирам. Не мисля обаче, че ще го направиш.
— Виж, човече, вече знам всичко за заобикалящия ме свят, чувал съм го от такива като теб. Просто нямам време, разбираш ли? Нямам и една шибана минута свободно време…
— Какво ще кажеш, ако Дан Брукс е бил убит?
Наблюдавах много внимателно лицето му, за да разбера как са му въздействали думите ми. Лицето му остана съвсем безизразно.
— Твоят партньор — казах. — Мисля, че са го убили.
Уошингтън поклати глава.
— Чух всичко дотук. Само че кой? Кой би могъл да го убие?
— Същият, който е убил и брат ми. — Замълчах за момент, без да откъсвам очи от него, за да привлека вниманието му. — Той беше ченге от отдел „Убийства“. Работеше в Денвър. Убиха го преди месец. Отначало колегите му също мислеха, че е било самоубийство. Започнах да разследвам случая и завърших при теб. Репортер съм, но работата не е в професията ми. Става въпрос за брат ми. И за партньора ти.
Уошингтън сви вежди и дълго време ме съзерцава. Чаках го. Той беше застанал на кръстопът. Или щеше да мине хребета с мен, или щеше да ме изрита. Отмести поглед и се отпусна на стола си. Извади от вътрешния си джоб пакет цигари и запали. Издърпа един стоманен пепелник от ъгъла на масата. Зачудих се колко ли пъти е слушал да му казват, че пушенето вреди на здравето му. Наклони глава, когато изпусна дима, който се устреми нагоре, утаявайки се под тавана. Уошингтън се приведе над масата.
— Не съм сигурен дали не си някой луд, който си въобразява разни неща. Дай да видя някакъв документ за самоличност.
Бяхме прекрачили хребета. Извадих портфейла си и му подадох шофьорската си книжка, журналистическата си карта и полицейския пропуск за денвърското полицейско управление. Той ги огледа внимателно отблизо, но аз вече знаех, че е решил да ме изслуша. Имаше нещо около смъртта на Брукс, което го караше да слуша история от репортер, когото за пръв път виждаше.
— Добре — произнесе той, докато ми подаваше обратно документите. — Значи всичко е наред. Това, разбира се, не означава, че съм длъжен да ти вярвам.
— Разбира се, че не си длъжен. Макар че според мен вече вярваш.
— Виж, имаш ли намерение да ми разкажеш историята си или не? Не мислиш ли, че ако имаше само една сламчица, за която да се хвана, нямаше да връхлетя като…като… Какво впрочем знаеш ти за случая?
— Не много. Само писаното във вестниците.
Уошингтън угаси цигарата си на ръба на пепелника и после пусна угарката вътре.
— Хей, Джак, разкажи си историята. Иначе можеш дами направиш голяма услуга, като си вдигнеш чуковете оттук.
Не се нуждаех от записките си. Разказах му я с всяка подробност, защото ги знаех всичките наизуст. Отне ми половин час, през който той изпуши още две цигари, но не зададе никакъв въпрос. Нито веднъж не извади цигарата от устата си, макар димът да се виеше нагоре и да скриваше очите му. Но аз знаех. Беше точно както с Уекслър. Просто потвърждавах нещо, което бе чувствал през цялото време.
— Искаш ли номера на Уекслър? — запитах го накрая. — Той ще потвърди, че всичко казано от мен е самата истина.
— Не, ще го взема по-късно, ако се наложи.
