— Имаш ли някакви въпроси?
— Не, за момента нямам.
Той само ме изгледа.
— Тогава каква е следващата стъпка?
— Ще проверя всичко. Къде си отседнал?
— В „Хайът“, долу край реката.
— Добре, ще ти позвъня.
— Детектив Уошингтън, това не е достатъчно.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че дойдох тук да събера информация, не да я раздавам и сетне просто да се прибера в стаята си. Искам да ми разкажеш за Брукс.
— Виж, момчето ми, двамата с теб нямахме никаква такава сделка. Ти дойде при мен, разказа ми историята си. Нямаше никаква…
— Слушай, не се отнасяй толкова покровителствено с мен, аз не съм ти някакво току-що проходило пласьорче. Дадох ти нещо и искам нещо в замяна. Затова и дойдох.
— Засега нямам нищо за теб, Джак.
— Това са глупости. Седиш си спокойно и лъжеш като дърт циганин, Лари Дългокрачко, но знам, че криеш нещо. А точно то ми трябва.
— Добре, значи да ти кажа всичко, а? И да публикуваш една хубава и голяма статия, за да домъкнеш тук лешоядите от цялата страна ли?
Приведох се над масата.
— Казах ти, че не го правя заради статията.
Облегнах се обратно и двамата се загледахме един друг. Допуши ми се, но нямах цигари, а не желаех да прося от него. Тишината беше нарушена, когато един от детективите, които бях видял в залата, отвори вратата и надникна.
— Всичко наред ли е?
— Разкарай се оттук, Рецо — изръмжа Уошингтън. Той изчака вратата да се затвори и каза: — Нахалник! Навсякъде си пъха носа. Знаеш какво им е на ума, нали? Мислят си, че може би си дошъл да си признаеш, че си убил момчето. Днес нали е годишнината от смъртта му, знаеш. Случват се и налудничави неща. Почакай само да видиш, като чуят историята.
Спомних си фотографията на момчето в джоба ми.
— Отбих се до мястото, докато идвах насам. Има цветя.
— Никога не остава без цветя — каза Уошингтън. — Семейството всеки ден е там.
Кимнах и за пръв път усетих вина, че бях взел снимката. Не казах нищо. Чаках Уошингтън. Той сякаш се Поотпусна малко. Лицето му се смекчи.
— Виж, Джак, трябва да направя някои проверки. И да обмисля някои неща. Реша ли да ти разкажа, ще ти се обадя, непременно ще ти позвъня. Върни се в хотела, направи си масаж ли, нещо друго ли. Така или иначе ще ти се обадя след два часа.
Кимнах неохотно и той се изправи. Протегна ми ръка през масата, дясната си ръка. Разтърсих я.
— Много добра работа. За репортер, искам да кажа.
Вдигнах компютъра и излязох. Залата на отдела вече започваше да се пълни с народ и повечето ме изпроводиха с поглед. Предполагах, че съм прекарал достатъчно време вътре, за да не ме смятат за луд. Навън бе станало още по-студено и снегът падаше на едри и гъсти парцали. Отне ми четвърт час, докато успея да хвана такси.
На връщане помолих шофьора да спре до Уисконсин и Кларк и изскочих от колата, като се затичах през снега към дървото. Оставих снимката на Боби Сматърс на мястото, откъдето я бях взел.
12.
Лари Дългокракия ме върза да го чакам целия следобед. В пет се опитах да му позвъня, но не можах да го открия в Трети район, или Единайсет-Двайсет-Един, както беше известно полицейското управление. Секретарката в отдел „Убийства“ отказа да ми съобщи къде е или да го повика с пейджъра. Към шест вече се бях примирил, че са ме прецакали за пореден път, когато се почука на вратата. Беше той.
— Хей, Джак — изрече той, без да влиза вътре, — хайде да се поразходим.
Уошингтън беше паркирал колата си на входа за паркинга на хотела. Над арматурното табло бе поставил карта „Полицейска работа“, така че нямаше проблеми. Качихме се и потеглихме. Той прекоси реката и пое на север по Мичиган Авеню. Доколкото можех да забележа, снегът продължаваше да вали и от двете страни на улицата имаше навети преспи. Много от колите по пътя имаха дебел слой замръзнал сняг върху хоризонталните си плоскости. Дъхът ми излизаше на пара, а парното в колата му беше пуснато на максимална степен.
— Там, откъдето идваш, сигурно има доста сняг, а, Джак?
— Да.
Той просто поддържаше разговора. Нямах търпение да изслушам разказа му, но реших, че е по-добре да изчакам; нека го направи, когато сметне за необходимо. Винаги можех да започна да действам пак като репортер и да му задам още въпроси.
Той зави на запад по Дивижън Стрийт( избягвайки езерото. Ярките светлини на Миракъл Майл и Гоулд Коуст скоро изчезнаха и сградите започнаха да изглеждат все по-занемарени. Помислих, че отиваме към училището, където беше изчезнал Боби Сматърс. Уошингтън мълчеше.
Мракът вече бе погълнал всичко. Минахме под Ели и скоро подминахме едно училище. Той посочи към него.
— Хлапето ходеше в онова училище. Ето го и двора. Същото, както и когато изчезна тогава. — Той щракна пръсти. — Вчера цял ден се въртях наоколо. Нали знаеш, беше една година от изчезването му. Просто така, нещо можеше да се случи, или пък извършителят можеше да се върне.
— Стана ли нещо?
Уошингтън поклати глава и отново настъпи мълчание.
Обаче не спряхме. Ако беше имал намерение да ми даде възможност да разгледам училището, то беше за много кратко. Продължихме на запад и в един момент се озовахме край редица тухлени кули, които изглеждаха изоставени. Знаех какво представляват. Гетата. Мрачни монолити на фона на синьо-черното небе. Изглеждаха примирени и тъжни също като своите обитатели. Въздействаха потискащо в сравнение с градските небостъргачи.
— Какво ще правим? — запитах.
— Познаваш ли този район?
— Да. Учих тук… искам да кажа в Чикаго. Всички познават Габрини Грийн. За какво става дума?
— Отраснах тук. Също и Джон Брукс Пружината.
Веднага ми хрумна за шансовете. Първият, просто да оцелееш в такъв квартал, после само да оцелееш и да станеш ченге.
— Това са вертикални гета. Двамата с Джон си при казвахме, че това е единственият път да отидеш директно в ада, трябва само да вземеш асансьора нагоре.
Кимнах. Това беше друга планета.
— И то при условие, че асансьорите работят — добави той.
До този момент дори не ми беше хрумвало, че Брукс е бил чернокож. Разпечатките не съдържаха фотографии на жертвите, а в репортажите нямаше причина да се споменават расите. Просто си мислех, че е бял, и тази мисъл трябваше да я анализирам по-късно. В момента се опитвах да вникна какво иска да ми каже Уошингтън с разходката дотук.
Той спря колата на паркинга до една от сградите. Пред нея имаше две будки, покрити с лозунги отпреди десет години, и ръждясало баскетболно табло с отдавна изгни-ла метална периферия. Уошингтън паркира колата, но не угаси двигателя. Не знаех дали го прави, за да не спира парното, или да изчезнем мигновено при първия признак за опасност. Група тийнейджъри с дълги палта и тъмни като небето лица, прибягаха от най-близкото до нас здание, прекосиха двора и се шмугнаха в една от съседните сгради.
