момент тресна слушалката върху апарата; смехът в гърлото му секна като прерязан с нож. Лицето му се бе изкривило до неузнаваемост и през стиснати зъби изкрещя на празната стая:
— Да ви го начукам!
Гладън отвори пак лаптопа си и влезе в директорията с фотоизображенията. Екранът на компютъра му представляваше последната дума на техниката, но графичната карта все още отстъпваше доста по качество на тези за настолните персонални компютри. Изображенията все пак бяха достатъчно ясни и го задоволяваха. Прегледа ги едно по едно. Представляваха зловеща колекция на живи и мъртви тела. По някакъв начин фотоизображенията го даряваха с утеха, с чувството, че държи под контрол нещата в живота си.
И въпреки това беше натъжен от видяното и от стореното от собствените му ръце. Тези малки пожертвувания. Принесени в жертва, за да може да излекува раните си. Знаеше колко себично беше всичко това, гротескния фундамент, който представляваха. А фактът, че той превръщаше тези пожертвувания в пари, рушеше покоя му, превръщайки го в самоомраза и отвращение от себе си. Суитцър и останалите имаха право. Той заслужаваше съдбата си на преследвано животно.
Претърколи се по гръб и се загледа в покрития с мухлясали петна от вода таван. Сълзи напираха в очите му, той ги затвори и се опита да заспи, да потъне в забрава.
Но неговият Вест Пал беше там, в мрака зад клепачите долу. Както винаги. Със застиналото лице и прореза на устата си.
Гладън отвори очи и погледна към вратата. Някой беше почукал. Бързо седна на леглото, дочувайки стърженето На ключ във външната ключалка. Проумя грешката, която бе допуснал. Суитцър бе проследил обаждането. Те знаеха, че ще се обади!
Вратата на стаята се отвори. На прага застана дребна чернокожа жена с бяла униформа и две хавлии, преметнати върху ръката й.
— Почистване на стаите — каза тя. — Съжалявам, че закъснях днес, но бях много заета. Утре ще оправя първо вашата стая.
Гладън бавно издиша и забеляза, че беше пропуснал да постави табелката НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ върху външната дръжка.
— Всичко е наред — произнесе той, като се надигна бързо, за да й попречи да влезе в стаята. — Сменете само хавлиите.
Докато ги поемаше, забеляза избродираното върху униформата й име. Еванджелин. Имаше хубавичко личице и той моментално изпита съжаление към нея заради работата й, да почиства мръсотиите на другите.
— Благодаря ти, Еванджелин.
Тя отмести погледа си от него и огледа стаята. Очите й се спряха върху леглото му. Още беше оправено. Не беше разгъвал завивките през нощта. После върна погледа си върху него и кимна с нещо като усмивка.
— Това ли желаете само?
— Да, Еванджелин.
— Приятен ден.
Той затвори вратата след нея и се обърна. Върху леглото лежеше отворен лаптопът му с едно от фотоизображенията върху екрана. Той се приближи до леглото и загле-Аа картината, без да пипа компютъра. После се върна до вратата, отвори я и застана на прага, където бе стояло Момичето. Погледна към компютъра. Виждаше се. Мом-Цето върху снега и онова, което на фона на блестящия ял сняг не можеше да бъде нищо друго, освен кръв. Той моментално се озова до леглото и натисна аварийния клавиш, който беше програмирал специално за такива случаи. Вратата още беше отворена. Гладън се замисли какво да прави. „Господи, каква грешка!“ — казаси.
Отиде до вратата и надникна в коридора. Еванджелин беше в дъното му, застанала до количката със спалното бельо. Извърна се към него с безизразно лице. Но той беше длъжен да се увери. Не можеше да подлага на риск нищо, доверявайки се само на лицето на това момиче.
— Еванджелин — каза, — размислих. Стаята ми има нужда от почистване. Искам тоалетна хартия и сапун.
Тя остави бележника, в който пишеше нещо, и се наведе да извади тоалетна хартия и сапун от долната секция на количката. Гладън я наблюдаваше пъхнал ръце в джобовете. Тя дъвчеше дъвка и правеше балони. Сякаш беше невидим или някакво нищожество. Поведението й бе крайно оскърбително.
Когато тя се приближи с хартията и сапуна, той не извади ръце от джобовете си. Само отстъпи крачка назад, за да я пусне в стаята. Щом момичето влезе, той отиде до количката и погледна бележника, който беше най-отгоре. Срещу номера на стаята му имаше забележка: „Само хавлии.“
Гладън се огледа. Мотелът представляваше двуетажна постройка с по двайсет и четири стаи на етаж и с двор. На горния етаж в отсрещното крило видя още една количка. Беше оставена пред една отворена врата, но камериерката не се мяркаше никъде. Басейнът по средата на двора беше празен. Прекалено студено беше. Не се виждаше никакъв човек.
Върна се в стаята си и затвори вратата в момента, в който Еванджелин се показа от баннтн с найлоновата торба от кошчето за отпадъци.
— Трябва да държим вратите на стаите отворени, когато почистваме, сър. Такива са правилата.
Той застана пред вратата.
— Видя ли снимката?
— Какво? Сър, трябва да отворя…
— Видя ли снимката върху екрана на компютъра? На леглото?
Той посочи към лаптопа, без да откъсва поглед от очите й. Тя изглеждаше объркана, но не се обърна.
— Каква снимка?
Погледна към леглото и после пак към него с объркан вйд и нарастващо раздразнение върху лицето си.
— Не съм вземала нищо. Можете да се обадите на госродин Барс, ако мислите, че съм взела нещо. Аз съм честно момиче. Нека някое от другите момичета да ме претърси. Не съм вземала фотографията ви. Аз дори не знам за каква снимка ми говорите.
Гладън я гледа известно време и после се усмихна.
— Знаеш ли, Еванджелин, мисля, че може би си честно момиче. Но съм длъжен да проверя, нали знаеш.
14.
Фондацията по прилагането на законите се намираше на Девето Авеню във Вашингтон, на няколко преки от Министерството на правосъдието и главната квартира на ФБР. Беше голяма сграда и предположих, че другите агенции и фондации, финансирани от парите на данъкоплатците, също бяха намерили подслон тук. Прегледах указателя и взех асансьора до третия етаж.
По всичко личеше, че фондацията заемаше целия трети етаж. Още от асансьора забелязах едрата жена зад голямото бюро на рецепцията. В новинарския бизнес им казвахме „рецепционни бюра“, защото жените, които наемаха да седят зад тях, рядко ви пускаха където желаете да отидете или да видите човека, заради когото идвате. Казах й, че искам да разговарям с доктор Форд, директора на фондацията, цитиран в статията на „Ню Йорк Таймс“ за полицейските самоубийства. Той държеше базата данни, до която трябваше да се добера.
— На обяд е. Имате ли уговорена среща?
Казах й, че нямам, и оставих една визитна картичка Вгърху бюрото пред нея. Погледнах часовника си. Беше един без четвърт.
— О, репортер — изрече тя, сякаш професията ми беше синоним на углавно престъпление. — Това променя изцяло работата. Трябва да минете през отдела по обществените работи, преди още да се реши дали изобщо можете да говорите с доктор Форд.
— Разбирам. Как мислите, дали ще има някой в отдела по обществени дела или и те са на обяд?
